Петя Славова: Трудно ни е да се разделим с прехода в киното

Трудно ни е да се разделим с прехода, дори немците се разделиха със „Сбогом, Ленин“, а ние все още не можем. Явно трябва да пораснем още малко, коментира Петя Славова за българското кино в ефира на "Терминал №3".

Миналата седмица кинокритикът Петя Славова дойде на гости в OFFRoad Radio, за да даде професионалното си мнение за изминалия София Филм Фест и за киното по света и у нас.

По-долу може да прочетете откъс от интервюто с нея, а цялото предаване и целият разговор чуйте тук.

Кинокритиката да не е някакъв вид професионално мрънкане?

Петя Славова: Критиката е оценка, тя може да бъде положителна и отрицателна. Така че не е нужно да се мрънка по време на критикуване.

Как се става кинокритик и как реши да се занимаваш с това?

Завърших в НАТФИЗ "Кинознание" по простата причина, че ми се пишеше за кино, а не исках да ставам режисьор. Там гледаш много филми, учиш история на киното и пишеш за филмите.

Иржи Менцел изрази мнение за американските филми, че не ги обича, защото човек не се привързва към героите в тях, бездушно му е някак. Докато в европейското кино не е напълно така. На какво се дължи това?

Съвременното американско кино върви по един много добре отъпкан шаблон. А познавайки особено ранните филми на Иржи Менцел като „Строго охранявани влакове“ или „Чучулига на конец“ например, той винаги е бил обърнат към малкия човек, който не е бил целунат от съдбата. Този, който ще видим като нашия дядо или чичо. Няма как да не се привържем към историите, които са разказани по толкова човешки начин. И то по един абсолютно разкършен модел, без правила. Това е и ценното в европейското кино. Споменавайки и чехословашкото кино, точно с киното на Чешката нова вълна бе подгрян София Филм Фест 2014. Душан Ханак лично показа своя филм „322“.

Другият доста силен акцент на фестивала беше пък „Нимфоманка“ на Ларс фон Триер. Което за мен не е случайно, защото СФФ навършва пълнолетие – 18 години. От една страна той стана сексуално независим и с ясно изразена политическа позиция.

Какви са другите филми на феста, които ти направиха впечатление?

Аз обърнах особено внимание на филмите от международния конкурс, тъй като е много важно кой е получил голямата награда на един фестивал. Важни са младите автори, които имат по 1-2 филма зад гърба си, защото именно от техните резултати зависи бъдещето им до голяма степен. И те почти винаги гледат да са смели и най-вече искрени. Имаше доста интересни предложения. Хубавото беше, че те разглеждаха различните политически управления в различните географски ширини – демокрация, тоталитаризъм и др. Обръщаха внимание на обикновения човек и влиянието на средата, в която живее.

Беше интересно да видим в немския филм „Губя себе си“ как уж освободеният западен европеец, живеещ в едно демократично общество, всъщност предпочита да премълчава истините и така да има една прекрасна маска, с която да се движи в обществото. Имаше филм и от Китай - „Задънена улица“, който разказа историята на обикновения човек, който не е амбициозен и не иска нещо особено от всекидневието, но неволно попада в задънена улица, обърква се в политиката. И тя му посочва с пръст, че така не бива.

Имаше и български филм в международната програма. Хубаво е, че го имаше. Дебют със своите силни и слаби страни - „Отрова за мишки“ също показваше по някакъв начин прехода, макар че по-скоро като фон.

Имам чувството, че едно 50-60 процента съвременните български филми са все за прехода. Все какво се случва там. И всички са много слаби по мое мнение.

Да, трудно ни е да се разделим с прехода, дори немците се разделиха със „Сбогом, Ленин“, а ние все още не можем. Явно трябва да пораснем още малко.

Какво мислиш за творбата на Стефан Командарев - „Съдилището“, която също засяга доста прехода и беше показан на фестивала?

Хубаво беше, че открихме с български филм. Може би това е филмът на Командарев от „Пансион за кучета“ и „Светът е голям и спасение дебне от всякъде“, който харесах най-много. Въпреки че имах известни притеснения относно това, че персонажите бяха разделени на положителни и отрицателни. Мисля си, че в днешно време образите трябваше да бъдат малко по-сложни, но все пак това е мое мнение.

Аз ще вляза в ролята на по-злобен кинокритик, като кажа, че според „Съдилището“ беше ужасен филм. Голяма част от персонажите бяха напълно недоразвити.

Виж сега, като цяло образите са интересни и случаят, с който се е заел Командарев, е важен, защото е бил част от нашата реалност. Самият режисьор е хванал голяма част от историята, докато е обикалял по тези краища – Източните Родопи, за да прави своите документални филми. Във всеки случай имаше по-задълбочен конфликт от предишния му филм, което е стъпка напред.

Кога ще имаме режисьор, който да е толкова известен или по-скоро добър като Ларс фон Триер, Копола или Тарантино, или др.? Не искам да омаловажа нашите режисьори като г-н Дюлгеров и т.н., но...?

Това е доста сложен въпрос и аз нямам отговор на него. Нашата кинематография е малка. Това, което е важно, може би е не толкова да се опитваме да следим шаблоните на американци или други, а да правим собствено кино. Ние имаме доста самобитни режисьори като Георги Дюлгеров и Иван Черкелов. Най-важно е младите ни автори да правят кино в момента, защото само с правенето те се учат. И колкото повече имат възможност да снимат – толкова по-добри филми ще се получават.

Кой е любимият ти филм?

Харесвам много филми. Но всичко зависи от това как се чувства човек емоционално, когато го гледа. Някой път харесвам един филм, друг път различна творба ми е повлияла повече. Обичам европейско кино, скандинавско. Харесвам и румънските филми. Като се заговорихме за малки кинематографии като нашата, техните продукции са чудесен пример за малка страна, която прави снима кино, което печели световни награди като в Кан. Разликата между нас и тях се оказва доста голяма.

Минали предавания на "Терминал №3" може да намерите тук: