Самопрепарирани чайки

„Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му“, гласи популярен лозунг. А ако мечтите са внушения? Ако поради суета и страх от неодобрение са несъзнато усвоени външни измислици, заблуди, доктрини, давления? Ако са плод на реклама, политагитация и прочие социални користи? Ако съответно са илюзии породени от когнитивна човешка немощ, дълбоко свързана със структурата на разсъдъка… Илюзии, пречещи на автентично себеосмисляне? Ако тогава мечтите вместо да свързват с Цялото, отдалечават? Ако вместо личност творят безличие? Прогресиращо безличие - до състояние на почти-бездихание? До почти-бездиханието на прегорял в бърнаут модерен човек. Канибализмът на просветлено съвремие не оставя ли все повече прегорели на бойното поле…? Колко голям е тогава човекът с големите мечти? Чехов го измерва с размера на ...умъртвена чайка.

В пиесата „Чайка“ на проф. Ивайло Христов, която наскоро чества премиера в Младежки театър „Николай Бинев“, умъртвената от Треплев в изблик на скука и ревност чайка бива препарирана. Режисьорското решение прави знаковия символ в чеховата творба още по-внушителен. А чрез него пиесата получава и фулминантен край. Това е – друго не очаквай. Искаш да полетиш като чайка? Да бъдеш свободен? Да живееш за и чрез заложби? Все някога срещаш въоръжения Треплев – фаталния, ирационален инстинкт срещу ближния. Озлобеност първо отстрелва свидния устрем. После го препарира до изкормена карикатура.

Чехов онагледява това, като вае персонажи, които, забили в илюзии, бавно се самопрепарират. Човешката преценка не сбъдва. Поне не в пълнота. Уж реализирани мечти, а не оправдават очаквания. Стават зла участ. Като по нищо не личи кръговратът да спре. Илюзии, отровна реч и поведение продължават всеобщото препариране. Личи социален садизъм. Последно облекчение ли е за загубилия ориентири човек? Начин за смаляване на болката от собствено разочарование? Щом се случва на всички, без изключение, индивидуалната беда изглежда по-търпима. Ако всички са препарирани, препарирания вече не бие на очи. Не изглежда неуспял. Не изглежда недъгав.

В края на постановката очукани от живота персонажи задружно осмиват мъртвата птица. Разбират ли, че осмиват себе си? Взаимното окасапване на мечтите? Загубата на ориентири? Че осмивайки безжизненото животно, съзнателно или подсъзнателно осмиват – неизбежното? - човешко несбъдване? Че истеричният смях е опит за самозащита срещу страха от несбъдването… Аналогии в научно просветлено и демократично пречистено настояще са неизбежни, колкото и непреднамерени. Дали Вселената, Цялото, не се смее на човешкото самопрепариране, колкото чеховите герои се смеят на препарираната чайка…?

На картината „Къпеща се“ на видния наш сюрреалист и хиперреалист Григор Велев видях изобразена чеховата Нина. Видях млад човек с чисти намерения, малко преди да влезе в обръщение в социалния кръговрат. Нина най-ярко онагледява алегорията за отстреляната чайка. Талантлива и красива, младата девойка безрезервно вярва, че ще осъществи голямата си мечта - да стане актриса и живее в овации. Привлекателно изглежда това в наивната моминска представа. Във вече добилия известност писател Тригорин Нина вижда нейната осъществена мечта. В началото на срещата им Тригорин опитва да обори илюзиите, да предпази от грешни очаквания. Споделя опита си на нещастен преуспял. Но Нина дори не иска да допусне, че това може да е вярно, че той може да е прав. Готова била на мизерия и разочарование, живяла би на таван, само от черен хляб, ако това би помогнало да стане известна актриса или писателка.

Някакъв логично-следствен фатализъм я превръща в плячка за скучаещия писател. Влюбва се в Тригорин. Научил в разговор с Нина за умъртвената от Треплев чайка, той записва идея за нова новела: „На брега на езеро живее щастливо момиче, свободно като чайка. Изведнъж се появява мъж, който го опропастява от чиста скука“. От писателска идея записаното от Тригорин става предзнаменование. Влюбена до уши, Нина е готова безрезервно да му се отдаде. Подарява му медальон с посланието: „ако някога поискаш живота ми, ела и го вземи“. Тригорин не устоява. Забременява Нина, след което се връща при десет години по-старата си любовница – богата, известна актриса. Нина е принудена сама да отгледа общото дете, прогонена от дома на родителите си, с мизерен доход от второстепенни роли в провинцията. Чайка е полетяла, за да бъде отстреляна. На хлъзгава пързалка на човешки взаимоотношения чести травми са и често нелечими…

„Роденият да пълзи, да лети не може“, бе написал някога Горки. Дали самозабравилият се, заложил всичко на картата на надценен разум, умъртвил света до обективен причинно-следствен материализъм, западен човек, няма скоро да спре и да пълзи? Възгорделият се творец на илюзии. Повярвалият, че светът е микроскопичният отрязък на неговото възприятие. Забравилият несъвършенството на това възприятие. Забравилият, че логиката като технология на разсъдъка му, от която няма как да избяга, може да улавя, а може и да изкривява действителността. Да изобразява грешно. Понякога фатално грешно. Огледайте се – примери безкрай… Ускорено самопрепариране с изкуствен интелект и всякакви технологии за изопачаване на творението и погазване на човешкото достойнство. Доналд Тръмп. ЛГБТ+++ вместо естествен прираст. Надпревара във въоръжаването. Израждане на демокрацията и ценностната ѝ система в дву-, три- и многоличие – според случая..

Няма ли скоро да спре и да пълзи забравилият колко безпомощна, залутана, пренебрежима точица във всемира е? До колко малка част от всемира въобще има достъп възприятието му. Всемир, който си въобразява, че може да разбира и управлява. Дори като капиталист да подчинява в частна собственост. На хлъзгава пързалка на човешки взаимоотношения освен нелечими има и травми смъртоносни…

Чехов отдавна е класика. Припомням за особено политкоректните - и в целия западен свят. Русофоби биха го свалили от афиш, но това би било поредно доказателство за парадигмата на препарираната чайка. Проф. Христов от позицията на интелектуалец не се колебае да постави текста с общочовешка значимост. А че той лесно се свързва със светоусещането на съвременния българин, доказа пълната зала в премиерната вечер.

Чехов е ново начало в руския театър. Смята, че по-важно е да разкаже образите отколкото историите. Образи на съвременници. С психологически усет обаче извлича непреходното, което остава вечно валидно. Не по-малко днес. Стилът му, в който води невидимо емоционално силово поле, създадено между героите около сравнително постен сюжет, първоначално затруднява съвременниците. Премиерата на „Чайка“ на 17-ти октомври 1896 г. в „Александрински театър“, Санкт Петербург, се проваля. Отхвърлена е от публиката, въпреки че Вера Комисаржевская, най-известната руска актриса по онова време, играе ролята на Нина. Актьорите са освиркани. Чехов преждевременно напуска залата.

Две години по-късно обаче, в Москва, Константин Станиславски режисира преработена версия на „Чайка“ в новооснования от него и драматурга Немиров-Данченко „Московски художествен театър“. Постановката е бляскав успех и за театъра, и за все още малко познатия Чехов. Толкова голям, че на своята нова емблема театърът изобразява чайка. От тук нататък всички чехови пиеси имат премиери в театъра на Станиславски и Немиров-Данченко. Новата сцена е намерена радикално да реформира тогавашния театър. Вместо типична за времето декламация и привличане на публика с актьори-звезди, Станиславски залага на достоверна игра посредством дълбоко емоционално отъждествяване на актьор и роля. Великият режисьор и театровед оценява драматургията на Чехов като подходяща за поставената цел.

Чехов изрично описва „Чайка“ като комедия. Нерядко обаче пиесата е играна като драма. Вече пролича колко драматичен заряд ѝ е присъщ. Станиславски всячески подкрепя Чехов и особено с турнетата си по света му носи и международна слава. Въпреки това драматургът не винаги е съгласен как Станиславски интерпретира произведенията му. Поставянето като меланхолични драми ги отдалечава според него от първоначалния авторски замисъл. В писмо до Александър Тихонов Чехов пише: „Казвате, че сте плакал на моите пиеси. Вие не сте единственият. Не съм ги писал обаче за това. Станиславски ги направи толкова сантиментални. Аз ги исках съвсем други. Исках просто и искрено да кажа: вижте се, вижте, колко зле и скучно живеете живота си!“

Версията на проф. Христов започва комедийно. С напредване на сюжета се вмъкват жанрови моменти на трагикомедия и драма. Въпрос на вкус е дали това ще се хареса на зрителя. Моето усещане е по-близо до това на Станиславски. Иронизирането на човешкото нещастие не води непременно до по-задълбочено вникване в обречеността на образи и взаимоотношения.

Ще ми се да завърша положително. Стига да имаш очи за него, животът е прекрасен въпреки окасапване, канибализъм и общия кръговрат на човешко самопрепариране. Важно е да дойдем на себе си. Да се сетим кои сме и къде сме. Как се съотнасяме към Цялото. Колко по-важно е То от привидната раздробеност, предизвикваща разочарование и недоброжелателност. А всичко онова „неизбежно“, споменато по-горе, спира да бъде неизбежно в мига на своето разгадаване…

Следете новините ни в GoogleNews