Когато американският баскетболист Алекс Оулми подписва договор с отбор в Бенгази, Либия, няма никаква идея, че работодател ще му е най-стртаховитият човек в страната. Нито пък е предполагал, че скоро в Либия ще избухне война.

Оулми разказва историята си пред BBC, споделяйки трагични факти от престоя си там:

Апартаментът беше прекрасен. Имаше две големи всекидневни, три спални с плазми навсякъде. Канапетата имаха златна тапицерия и бяха толкова големи и тежки, че беше невъзможно да ги помръднеш. Входната врата бе от подсилена стомана като на банков трезор.

Денят беше 27 декември 2010-а и тъкмо бях пристигнал в Бенгази, за да играя баскетбол за отбор, наречен „Ал Наср Бенгази“. Отсядал съм и преди на приятни места, играейки за отбори в Европа, но този седеметажен апартамент в центъра на града бе нещо съвсем различно. Приличаше на Тадж Махал.

Първоначално не забелязах снимките на либийския лидер Муамар Кадафи и внуците му, разпръснати навсякъде из апартамента. Когато това стана, звъннах на президента на отбора – ние го наричахме г-н Ахмед – и той ми обясни каква е ситуацията. „Апартаментът принадлежи на Мутасим Кадафи, сина на полковника“, каза той.

„Ал Наср е клубът на Кадафи. Ти играеш за семейството на Кадафи“.

Кадафи! Като дете, израснало в Африка – роден съм в Нигерия – Кадафи бе човек, на когото всички се възхищаваха, тъй като помагаше на страни като Нигерия. За мен той бе едно от лицата на Африка – заедно с Нелсън Мандела. По това време не бях наясно с лошите неща, които е извършвал. Може би бях прекалено зает само със спорта.

На първата ми тренировка с новите ми съотборници цареше странна атмосфера. Попитах другия чужд играч, Мустафа Нианг от Сенегал, какво се случва. „Губим“, каза той. „На другите не им плащат, някои от тях са малтретирани физически заради това. Ако не спечелим следващия мач, някои от тези момчета ще бъдат бити“.

Много от играчите действително имаха драскотини и синини по телата си, един от тях дори беше с посинено око, което се опитваше да прикрие. По време на трениворвката си личеше, че ги беше страх да правят грешки.

На следващия ден пътувахме за мач в Триполи с частен самолет, сякаш бяхме отбор от NBA. Полковник Кадафи присъстваше на този двубой. Срещнах се със сина му Саади Кадафи, който отговаряше за спорта в Либия. Говорихме си и, откровено казано, изглеждаше като приятен човек, който просто обича спорта.

Спечелихме мача с 10 точки и по-късно в съблекалнята г-н Ахмед ми връчи плик с около 1000 $. „От нашия лидер“, каза той. След тази игра започнах да получавам много специално внимание в страната, тъй като лично с познавах със семейството на Кадафи. Никога не ми се налагаше да плащам за каквото и да било. Ние продължихме да печелим и скоро станах капитан на отбора и съотборниците ми не бяха вече толкова изплашени.

На сутринта на 17 февруари 2011 г. се качих на покрива на сградата, където живеех, за да видя около 200-300 души, протестиращи пред полицейския участък отсреща. Към тях се приближаваше военен конвой. И тогава, без никакво предупреждение, се чуха изстрели. Хората започнаха да тичат , трупове започнаха да падат по земята. Имаше толкова много мъртви тела. Бях толкова уплашен и се молех това да се окаже сън. След може би 10 минути стрелбата спря. Чуваха се само викове и ридания. Влязох обратно в апартамента, обадих се на треньора Шариф. Той ми обясни, че се връща в страната си, Египет, и да се опитам да се свържа с някой друг. Но интернетът и телефонните линии вече не работеха.

През прозореца се виждаше, че тълпата от мъже се е разпъснала. Вместо тях имаше деца с пушки и мачете – онези деца, с които играех футбол по улиците. Чу се блъскане по вратата. Отворих я и двама войници ме попитаха „Америкаец или Либиец?“. Показах им амариканския ми паспорт и те си тръгнаха. След 15 минути чух някакво вълнение в коридора. Отворих вратата си, когато поотихна, и видях съседа ми, лежащ пред вратата си. Лежеше без да мърда в локва кръв. Познавах този човек и го харесвах. Той има дъщеря на около 16 гоидини и понякога, след тренировки, й помагах да упражнява английския си.

Чуваха се странни звуци, идващи от коридора. Приближих се бавно до ъгъла на коридора и видях на пода автомат. Приближих се още и видях един от войниците със свалени панталони, който изнасилваше същото това момиче. Обзе ме страхотен гняв. Посегнах към оръжието, но тогава друг войник излезе от сенките и ме удари с автомата си. Помислих си, че ще натисне спусъка и ще ме застреля. Вместо това той ме прогони до апартамента ми, удряйки ме с автомата си. Крещях му на английски да престанат, но той затръшна стоманената врата през лицето ми. Плачейки и викайки паднах на земята. Все още можех да чуя виковете на клетото момиче. Не можех да направя нищо, за да я спася.

Отсреща имаше група жени и бебе, плачещо от глад. Либийците като цяло не държат много храна в къщите си – те купуват свежи плодове и зеленчуци всеки ден. Затова им дадох повечето от това, което имах – няколко филии хляб и малко сирене. Мислех си, че до два или три дни това ще приключи.

Но то продължи – виковете, сирените, стрелбата. Нонстоп, 24 часа в денонощието. Апартаментът ми беше във военната зона и войната бе навсякъде около мен. Повтарях си, че ще дойдат да ме спасят, че всеки момент военноморските тюлени ще нахлуят през вратата. Бях постоянно нащрек. Не спях много, само дремех за по няколко часа през деня и нощта. Нямах никаква енергия и никаква вода. Храната бе отдавна свършила. Разделих малкото питейна вода за четири – пет дни. След това започнах да пия от тоалетната, използвайки пакетчета чай, за да я овкуся. Когато се налагаше да отида до тоалетна, го правех във ваната или в пластмасови бутилки. Ако не правех тези неща, едва ли щях да оцелея.

Три или четири дни след масовото убийство, видях от покрива, че отстрещната сграда се срути. На следващия ден либийските военновъздушни сили започнаха да хвърлят бомби, опитвайки се да завземат града.

Мислих си - имах тези златни канапета, но те не ставаха за ядене. Плоските екрани нямаше да ме нахранят. Всичко в този апартамент беше безполезно. Нещата, които възприемахме като даденост - вода, малко сирене и филия хляб – изведнъж се оказаха истинския лукс, лукс, който нямах. Ставах все по-слаб и по-слаб, бавно умиращ от глад. Когато болките в стомаха от глада станаха непоносими, започнах да ям хлебарките и червеите, които намирах по саксиите с цветя.

Дванадесет дни след като се бях затоврил първоначално в апартамента ми, телефонът ми позвъня. Беше съотборникът ми Мустафа. „Как си?“, попита ме той. Казах му, че не съм никак добре. Той също бе затворен в апартамента си на другия край на града. На другия ден говорих отново с Мустафа, който ми каза, че г-н Ахмед, президентът на клуба, ще се опита да ни измъкне от страната. Трябваше да стигнем до офиса му – само на два блока разстояние от апартамента ми. Стигането ми до там бе истински кошмар.

В офиса на г-н Ахмед се срещнах с Мустафа. Президентът на клуба ни каза „ Мога да ви измъкна оттук, но ще бъде много опасно“. Той ни обясни, че това означава шест часа път с кола до египетската граница. Приготвихме малко багаж и в 2:00 сутринта малката кола ни чакаше отвън.

На петнадесет минути разстояние от Бенгази бе първият контролно-пропускателен пункт – бунтовниците тършуваха в нещата ни, търсеха паспортите ни. Като чернокожи ни подозираха, че сме наемници на Кадафи, които се опитваха да избягат от страната. Слава богу, накрая ни пуснаха. Но оставаха още седем пункта. Всеки път бяхме претърсвани, ритани и принуждавани да застанем на колене в прахта.

Прекосихме границата с Египет и след три дни, прекарани в бежански лагер, трябваше да си отида у дома в САЩ. Но докато чаках на границата автобусът за Кайро да потегли, получих обаждане от треньора Шариф. „Искам да дойдеш в Александрия, остани с мен и жена ми, за да се съвземеш“. Осмислих казаното от него и осъзнах, че имам нужда от време – не исках семейството ми да ме вижда в такова състояние. Затова се сбогувах с Мустафа и хванах автобус за Александрия.

Когато треньорът ме видя, не можа да повярва, че това съм аз. Изглеждах различно – лицето ми се беше бледо, покрито в коса и брада. Зъбите ми бяха станали кафеви, очите ми – кърваво червени. Духът ми се бе отишъл. Докато той и жена му се грижиха за мен, Шариф ме вкара в местния баскетболен отбор „Ел Олимпи“. Радвах се, че нещата се нормализират.

Когато се прибрах у дома видях, че баща ми е изпаднал в диабетична кома, защото не съм искал да се прибера по-рано. Почувствах ужасна, ужасна вина. Лекарите ме диагностицираха с посттравматичен стрес. Затворих се в къщи с пуснати щори. Не се къпех. Лекувах се дълго време с помощта на медикаменти и терапия. Отгледан съм в католическо семейство и ходенето на църква ме върна към старото ми аз.

Що се отнася до старите ми съотборници в Бенгази, те нямаха никакъв шанс да се спасят. Много от тях трябваше да се бият във войната. Все още поддържам контакт с един от тях и с Мустафа – с него станахме приятели до живот.

Пробвах по всякакъв начин да се свържа с онова момиче, което видях да изнасилват. Не открих нищо, просто нищо...

Не съжалявам за отиването ми в Либия. В живота, както и в баскетбола, винаги се правят грешки и погршни движения. Но Господ има план за всеки – дали ще отидеш в ляво или дясно, накрая ще се окажеш на същата пътека.

Когато затворя очи, все още виждам моменти от 2011 г. Виждам лица, виждам духове. Затова единственото ми спасение е да остана буден. Баскетболът е моето спасение. Единственото време, в което съм спокоен, са тези 40 минути от играта. Въпреки това получавам много лоши пристъпи на паника преди игра. Ръцете ми се потят и треперят. Не мога да дишам, не мога да играя. Понякога не мога да напусна съблекалнята. Хората бе зяпат и си казват „Леле, този тип е луд“. Но това е нормано за мен сега. Това е нормалният живот.