На 3 януари Русия и Украйна направиха първата размяна на затворници от пет месеца насам: 248 души бяха върнати в Русия, а 230 - в Украйна. Украинските власти смятат, че в руски плен се намират над 4000 души, от които повече от 100 са жени. Условията за жените като цяло са по-добри от тези за мъжете. Но и те са подложени на насилие по време на престоя си в затвора.

Алла Сенченко е артилерист в украинската армия. Тя е пленена през пролетта на 2022 г. и успява да се върне у дома едва през февруари 2023 г. Тя разказа пред "Важни истории" защо не е искала да се предаде жива, с какви мъчения се е сблъсквала в руските затвори, как е посрещнала 2023 г. с други затворнички и какво ѝ е помогнало да дочака завръщането си у дома.

Молих го да ме убие

Преди да започне пълномащабната война, си бях у дома в Луцк - договорът ми изтече през 2021 г. и бях в резерва. Когато започна войната, бях мобилизирана. Отначало бях в териториалната отбрана на Луцк, а на 16 май ни преместиха на позиции в Красный Лиман (град в Донецка област - бел. ред.).

На 24 май бяхме обкръжени и пленени. В групата бяхме трима (аз и още двама мъже войници). Бях принудена да се съблека напълно, за да покажа дали имам татуировки. Един колега войник току-що беше застрелян пред мен. Това е травма за цял живот.

Момчетата искаха да живеят, а аз бях готова да умра, за да не ме заловят. Дори помолих военния, който ме задържа, просто да ме убие. Той ми каза, че ще ме върже за краката към две бойни машини и ще ме разкъса наполовина. Но в този момент един от войниците докладва на командира, че тук има жена. Те се вкопчиха в това, решиха, че щом съм жена, значи трябва да съм снайперист, важен човек и следователно съм необходима за размяната.

Отведоха ме за разпит в полевия им щаб, недалеч от мястото, където бях задържана. Вътре имаше мек стол, настаниха ме на него, опряха пистолет в челото ми и започнаха да ме разпитват откъде съм, какъв е рангът ми и каква е службата ми.

Офицерът, който провеждаше разпита, ми каза да им "служа". Отговорих, че е достатъчно голям, за да бъде мой син - не го интересуваше. Започнах да обяснявам, че съм много мръсна, че сме във военна зона. Той каза, че са готови да ми дадат да се измия. Имах менструация, казах му за това, а той отговори, че няма значение.

Последното нещо, което можех да направя, е да го помоля човешки. Казах, моля те, не ме докосвай. Получи се. Командирът каза, че специалните служби ще работят с мен, не искали да имат проблеми.

Алла преди. Снимка: Фейсбук 

И сега. Снимка: Фейсбук

Изведоха ме навън, там имаше бойна машина, която обикновено се използва за транспортиране на ранени. Завързаха ми очите, а ръцете ми бяха вързани много здраво, от което веднага изтръпнаха. Вкараха ме в колата, бях в много неудобно положение - коленете на една страна, главата на друга. Предупредиха ме: ако помръднеш, ще те застреляме.

Заведоха ме в някакво помещение и ме държаха в една стая. Един ден в помещението нахлу военен, сложи картечницата на коляното си и изръмжа: "Кучка, кажи истината, коя си ти? В противен случай ще стрелям в коленете ти". Гласът ми се промени в шепот и повтарях все едно и също - коя съм и откъде идвам.

После отново ме натовариха в бойната машина, пътувахме, седнали върху "двестате" (мъртви военни. - бел. ред.). Придружаваха ме двама мъже. Единият започна да ме бие, аз помолих другия за помощ. Вместо това той ме удари няколко пъти в челюстта. Имаше огромна пръчка, която се използва за почистване на дулото на танка, и ме заплаши, че ако не млъкна, ще ме изнасили с нея.

Спряхме някъде, хвърлиха ме в една землянка. Беше тъмно, но се чуваше как едно куче се крие в землянката, военните напразно се опитваха да го изкарат навън. Накрая кучето беше оставено и аз го погалих с вързаните си ръце. То ми даваше сили. Не ми даваха да спя, разпитваха ме. Питаха: "От какво се страхуваш?" Аз мълчах. Военният каза: "Предполагам, че не се страхуваш от нищо." Това прозвуча като комплимент от страна на врага.

На сутринта ме изведоха навън в тоалетната и се чуха експлозии. Със завързани ръце и очи трябваше да пикая на открито. След това ме отведоха в полицейския участък в Сватово (окупиран град в Луганска област - бел. ред.). Прегледа ме една жена, по нейна заповед се съблякох и седнах три пъти, по краката ми се стичаше кръв. Разпитваха ме двама: единият ме разпитваше, а другият извади затвора на картечницата и го постави на висока маса на нивото на главата ми с думите: "Не бъди глупава".

След това ни отведоха в ТПУ (Транспортно-предавателен пункт. - бел. ред.) По време на прехвърлянето и приемането непрекъснато ме биеха по коленете и главата. Много ми е трудно да си спомня този период. Единственото, което постигнаха, беше да разпалят у мен свирепа омраза към всичко руско.

Надзирателите нямаха нужда от причина да ме бият

Няколко дни по-късно ме докараха в затвора във Валуики (Белгородска област). Руските власти изпращаха пленените военнослужещите украински в тази наказателна колония № 9 с общ режим за предварително осъдени жени. 

На разходка там ни подкарваха като стадо. Трябваше да ходим наведени - с ръце зад гърба, с торс, успореден на земята. Един офицер от спецчастите протягаше ръката си с палка - ако главата на някого я докоснеше, ни наказваха. Примамваха ни с кучета, за да ни накарат да се движим по-бързо.

Много често ме викаха на разпити. Искаха да чуят кой от руските военнопленници съм видяла, какви издевателства съм видяла или извършила спрямо тях. Понякога просто мълчах. Опитвах се да отговарям само с "да" или "не" на конкретни въпроси. Питаха ме за Бандера. Казах: "Не съм живяла по едно и също време с него, какво мога да ви кажа за него?" Дори се подложих на детектор на лъжата.

Понякога ме караха да казвам нещо пред камерата, като например, че сме се хранили три пъти на ден. Нямах избор, казвах това, което искаха да кажа. Водеха ни на работа - да шием гащеризони. Държаха ме (първо) в карцера, после в общата част, а след това още месец и половина в наказателна изолационна килия.

През септември ни преместиха в Малая Локня (Курска област. Очевидно става дума за женската наказателна колония № 11 на общ режим. - Бел. ред.). Там веднага стана ясно, че ни "обичат като роднини". Съблякоха ни голи, имаше своеобразен медицински преглед - служителите на колонията пъхаха пръсти във всички наши дупки. Дори не си сменяха ръкавиците всеки път, а просто се редуваха да ни пъхат пръстите си с мръсни ръкавици. А в същото време мъжете от специалните сили стояха и гледаха.

Там често ни биеха - понякога ни ритаха с крака, понякога използваха ръцете си. Надзирателите дори не се нуждаеха от причина за това, просто някой искаше да си изкара яда. Винаги стояхме с гръб към надзирателите и не можехме да видим нищо, само да го усетим. Надзирателите там бяха много жестоки, просто дяволи от ада. Даваха ни ежедневни физически упражнения като на олимпийски шампионки. Клякания по 300 пъти, стоене в планк много дълго време, безкрайни лицеви опори - всичко се редуваше. Такива упражнения имахме по три пъти на ден и след всяко от тях ръцете и краката ни трепереха. По време на такава физическа подготовка се хранехме с малки порции, сякаш бяхме деца.

Един от надзирателите - наричахме я синьор Томидор заради тена й - ни накара да научим няколко съветски стихотворения и песни за един ден. Тя ни крещеше през цялото време. През декември бяхме в килията след един душ, прозорците бяха толкова стари, със счупени стъкла. Тя ни сложи, все още мокри, в една стая по халати и отвори вратата. Беше страшно студено, зъбите ни тракаха. Аз се простудих тогава, не знам как успях да не хвана нещо по-сериозно.

През деня изобщо не можеше да се седи. Ако надзирателите сметнеха, че някой е седнал, изкарваха цялата килия навън и биеха. Все си мислех до каква степен човек може да бъде жесток. Преди войната [през 2014 г.] не можех да възприемам руснаците като врагове, родена съм в Съветския съюз, имам роднини в Русия. А тук един човек може да те пребие с електрошок, само защото му се е приискало.

Но дори сред тези хора имаше проблясък на човечност. Имаше един дагестански надзирател, който питаше за семействата, просто ни говореше по човешки. Веднъж ни промъкна през "коритото" (както Алла нарича дупката във вратата на затворническата килия, през която им дават храна - Бел. ред.) едно шоколадово блокче. А ние изобщо не видяхме никакви сладкиши. Вкусваш това малко парченце шоколад малко по малко, наслаждаваш се на него - беше като оргазъм. Сигурно е имал много проблеми заради това.

Спомних си за красивите рокли, които шиех, рисувах ги на нощното си шкафче със сапун

Опитах се да намеря нещо, което да запази психиката ми непокътната. (Преди войната) пътувах много и имах красиви моменти в живота си. Затварях очите си и се връщах там. Можех да се разхождам из Париж цял ден и да виждам всичко много ясно: картините в Лувъра, площада пред музея, улиците, светлините. Бих могла да бъда в Хургада - красив залез, шумът на прибоя и делфините, които изскачат от морето. Мога дори физически да усетя горещия и влажен въздух. Мисълта за дома би ме накарала да се чувствам още по-зле, а тези "разходки" ми помогнаха да не мисля за това къде съм и в какви условия се намирам.

Изработването на рокли е страстта на Алла. Снимка: Фейсбук

Имах много красиви черни мрежести гащички и ги носех през целия плен. Винаги ги носех, независимо къде се намирах и как изглеждах. Да, аз съм кожа и кости, и какво от това, това беше моят символ на протест срещу тази реалност. Не напразно казват, че една жена се чувства по-уверена, когато има скъпо, красиво бельо.

Умея да шия и кроя, затова си спомних за красивите рокли, които правех. Нарисувах ги на нощното шкафче със сапун, а после бързо ги изтривах, за да не ги видят надзирателите. Показах на момичетата какви дизайнерски рокли съм ушила, например къса черна рокля и ментова дреха с отворен гръб и изрязани части под гърдите. Дори измислих дизайн за рокля в плен, но когато се върнах, не можах да си го спомня.

Имахме едно желание - да се събудим у дома

През декември някои от момичетата са отведени за размяна, а останалите са отведени в център за предварително задържане в Курск (СИЗО-1 на Федералната служба за изпълнение на наказанията на Русия в Курска област - Бел. ред.).

Ако по-рано имахме поне някакви лични вещи - дрехи, хигиенни продукти - то в тази колония всичко ни беше отнето. Бях облечена само с дантелените си гащички - това беше всичко, което ми беше останало. Всички имахме по една опаковка дамски превръзки, които също ни отнеха и не ни дадоха нищо в замяна - трябваше да скъсаме чаршафите. Надзирателите живееха там, сякаш изобщо не съществувахме, не ни обръщаха никакво внимание. Но това беше добре: поне не ни биеха.

Хранеха ни ужасно. Дори не знам дали това може да се нарече храна. По цял ден ни даваха основно едно ястие, например някаква зелева супа, а след това картофи от тази супа. Бяхме гладни през цялото време, понякога се събуждах през нощта от глад.

След като някои от момичетата бяха разменени, останахме шест. Имахме надежда, че ще ни разменят преди Нова година, може би руснаците ще направят такъв акт на милосърдие. Преди това някак си издържахме, но сега беше празник, нямахме търпение. Всеки ден заспивахме след обсъждане, че утре ще се събудим и ще ни приберат у дома. Но нищо не се случи.

Надявахме се, че за Нова година ще ни подарят нещо вкусно, поне резенче мандарина. Никога не ни даваха пресни плодове и зеленчуци. Недалеч от нас се намираше канцеларията на надзирателите, при тях идваха хора от съседните постове, забавляваха се. Миришеше на мандарини, а ние дори нямахме какво да ядем.

Имахме пластмасови чаши и някаква течност като неподсладен чай - за вечеря беше нещо като чаша шампанско за Нова година. Имахме едно-единствено желание: да се събудим у дома и всички наши близки да са живи. Не знаехме нищо за роднините си, казваха ни, че Украйна вече я няма. Много плакахме с момичетата в онази новогодишна нощ от отчаяние. Опитвахме се да се развеселим взаимно, да си кажем някоя хубава дума. Спомнихме си за дома, за новогодишната нощ, когато всички сядат заедно на масата с вкусна храна и уютна атмосфера.

Фантазирахме за храната, разказвахме какви са нашите специалитети. Аз разказах за моя специален кекс и си спомних как миналата Коледа пекох джинджифилови бисквити с племенниците си. Оформихме различни фигурки и направихме на всеки член на семейството по една допълнителна. Това беше първият път, когато ги направих, а те се размазаха във фурната. Толкова се смяхме, че се оказаха гигантски, гъбовидните бисквити бяха с големината на тава за печене! Но пък бяха много вкусни. Този спомен ми даваше много топлина в онзи момент.

След Нова година се надявахме да се разменим за Коледа. Молехме се, пеехме тихо коледни песни. Но размяната така и не се състоя. Отначало всеки се беше вглъбил в себе си и в собствените си мисли. После някои от нас започнаха да плачат и да обвиняват всички и всичко, да крещят, че държавата ни е изоставила. Аз дори не допусках подобна мисъл. Вярвах, че моята страна няма да ме изостави, затова трябваше да изчакам. Все някога това трябва да свърши.

Получихте подарък, който чакахте, но не му вярвате

В началото на февруари един надзирател влезе в килията и каза: "(Алла е единствената жена, която се връща вкъщи по време на този етап от размяната. Много от нейните съкилийнички все още остават в руски плен - Бел. ред.). Не разбирах какво се случва, мислех, че отново ме прехвърлят някъде. Мислех си също: какви неща да взема, нямам нищо освен бельото си.

В мазето се бяха събрали хора от различни килии. Надзирателите направиха поименна проверка и казаха: едно движение и стреляме на месо. Помислих си, че сигурно ни водят на съд. Изведоха ни навън, сложиха ни чувал на главите, завързаха ни ръцете и очите с тиксо и ни качиха в една кола.

Когато колата спря, от звуците стана ясно, че сме на летището. Чакахме много дълго време. Бях облечена само с жилетка, а навън беше около -20 градуса. Треперех от студ, толкова ми беше студено. Когато се качихме на самолета, все още си мислех, че накрая отново ще бъдем затворени някъде.

Първия път не можахме да бъдем разменени. (Така че) ни заведоха някъде в палатков лагер да чакаме. Дори в навечерието на размяната руснаците не пропуснаха възможност да ни малтретират. Имах маратонки с два размера по-малки, един военен влизаше в палатката и ме викаше при себе си, така че ходех напред-назад с тези маратонки по седем-осем пъти на ден. Краката ми се подуха, пръстите ми се свиха - накрая започнах да куцам.

Можаха да ни разменят на третия път. Когато видях своите, буца заседна в гърлото ми, беше ми трудно да дишам. Чувствах се като диво животно, което са пуснали на свобода - изглеждаше готово да избяга, но нямаше сили и замръзна. Получили сте подарък, който сте чакали, но не вярвате, че е истински.

Физически съм тук, но психически още не съм се върнала

Аз съм в рехабилитационна клиника. Засега не съм се върнала към нормалното, емоциите ми все още са потиснати, имам сривове. Състоянието ми сега е като зигзаг на монитора, когато проверяват сърдечния ви ритъм. Има еуфория, но често няма нищо, на което да се радвам. Мечтаех си за кафе, опитвах го, но не усещах вкуса му. Всичко е безлично, горчивината от преживяното е с мен завинаги.

Физически си тук, но психически още не си се върнал. Сега съм различен човек, опознавам себе си наново. Това дори не е прераждане, това е прераждане. Винаги съм била много общителна, но сега обичам уединението. Имам кученце, прекарвам много време с него. Винаги съм притеснена, когато трябва да отида някъде. Струва ми се, че изобщо не правя нищо, рисувам и чета книги. През цялото време ми се иска да избягам в друга реалност.

Сега искам да си пожелая никога повече да не се съмнявам в себе си.

И, разбира се, основното ми желание е същото като това на милиони хора: най-накрая да настъпи мир, хората да не умират, да няма толкова много скръб. Ние вече сме победили.