Протестите, които разтърсват Иран първоначално бяха наречени „антихиджабни“ (б. ред. - хиджаб – практиката за носене на було, покривало за главата от жените мюсюлманки, задължителен атрибут в Иран). Но понастоящем вълненията вече преливат отвъд този дневен ред. И вече носят антисистемен характер. Против ислямското управление в Иран.

„Хиджабният“ проблем не е от вчера. Той възникна в началото на хилядолетието, още при първите протести с масовото участие на жени. Израз на надеждата, че по мирен път може да се подобри положението им чрез „либерализация“ на режима. На тази основа се разрасна „женско“ движение за „равноправие и достойнство“. И постепенно тази дискусия се наложи като една от ключовите в иранското общество, срещу налагането повсеместно на публичното проявление на ислямските догми по отношение на жените.

Жените винаги са играли значителна роля в историята на Иран. Сравнена с ролята на жените, да речем в Саудитска Арабия - „това са две големи разлики“. В Ислямска република Иран жените бяха „дарувани“ с политически права. Но въпросите за личното достойнство и свободи за равноправието на жените въобще не бяха на дневен ред. Официалната пропаганда насажда по отношение на жените постоянно ожесточаване на догмите и нормите на Полицията по въпросите на „морала“. А самата тази институция възникна за отпор на първите женски протести, във фокуса на които беше именно въпросът за „хиджаба“. Като официално за неоспорима норма се счита заявената от върховния лидер Али Хаменей причинно-следствена връзка, че ако „се откажем от хиджаба, нашето общество ще се удави в разврат“.

Този конфликт е с достатъчно дълга история и има сложен характер. Когато при предишните протести жени разголваха косите си и изгаряха хиджабите, протестите бяха смазвани с ожесточаване на репресиите. Разликата в сегашния случай е, че спусъкът бе дръпнат заради убийството на девойка, при това от кюрдския етнос и то именно от представители на Полицията по въпросите на морала.

Етническият ѝ произход има особено значение, поради което представители на върховния лидер незабавно се опитаха да потулят случая като „медицински инцидент“, с обещания, че се води следствие и „виновните ще бъдат наказани“. Но това не предотврати появата на протести и вълнения в Ирански Кюрдистан, които постепенно обхванаха всички провинции. Засегнати са около 170 градове, а на места вълненията прерастват в открити масови сблъсъци, в това число с използването на оръжие.

На преден план изникват протестите не толкова във връзка с равноправието на жените, а и против управлението на места и в държавата, против господството на ислямското духовенство, против иранския експанзионизъм, против бедността и безнадеждността. По някои оценки жертвите надхвърлят 50 души, в това число жени, което се възприема крайно болезнено. Ако преди съществуваше възможността за компромис, за разрешаване на конфликта на локално ниво, сега това изглежда все по-трудно постижимо. В исканията на протестиращите присъства целият диапазон: от наказание на виновните, до „смърт на тирана“. Има достатъчно признаци да се счита, че най-малко три региона в страната са обхванати от въоръжени форми на съпротива. Сред тях засега не е Техеран.

Двете страни в конфликта в момента са във фаза на мобилизация. Това засяга органите, които поддържат обществения ред. Но държавните институции се сблъскват с остър проблем – като напълно централизирана структура, окончателните и най-важни решения в държавата се приемат от само една личност и това е върховният лидер. А той в настоящия момент е на смъртен одър. За това няма кой да вземе окончателно решение за конкретните мащаби и съдържанието на мобилизацията.

Президентът Ибрахим Раиси, особено приближен съратник на върховния лидер и дори възможен негов приемник, в момента не разполага с необходимите пълномощия в държавата. Това подкопава динамиката при мобилизацията на властите и тя има предимно ретроактивен характер.

Опозицията е „пъстроспектърна“, от младежи клонящи към радикализация и представители на социалните низини, през умерени ислямисти, до консерватори, които са противници на доминацията на Корпуса на стражите на ислямската революция.

Най-активно и най-резултатно се мобилизират етническите групи. Това е „блокова мобилизация“, защото сред тях съществува изразена солидарност и локална идентичност. За тях са свойствени определени стереотипи, изградени при предишни сблъсъци с властите и различни колективни митове и предразсъдъци. Белуджите, кюрдите и особено азербайджанците - тези етнически групи в момента са на острието на протестите. Налице са признаци, че в Ирански, Южен Азербайджан, в Ирански Кюрдистан и в Ирански Белуджистан се наблюдават елементи на въоръжено въстание. В останалите райони преобладават маршовете, демонстрациите, но почти във всички случаи с преки сблъсъци с „паравоенните“ правителствени отряди за борба с безредици. При това свързани с жертви сред протестиращите, но и с унищожаването на символи на държавната власт: паметници и обекти на нагледната агитация и пропаганда, в това число ислямски. В близко време формулата на Ленин за „революционната обстановка“ може да се прояви в действие. Разчетите на режима, че ще успее да проведе необходимата мобилизация за справяне с вълненията засега не се реализират. Обратно, нараства протестната мобилизация.

Но въпросът кой ще успее да оглави протестната вълна остава открит. Засега се открояват отделни личности от сферата на попкултурата, дори на спорта, личности, които не могат да бъдат отнесени към конкретни политически институции. За тази общност, която излезе на улиците, сегашните политически институции са напълно дискредитирани. На този фон възникват настроения възможна ли е „отмяната на ислямската република“ и възстановяването на монархическата институция на шаха, под формата на конституционна монархия.

Съществуват три основни варианта за разрешаване на кризата:

Ако вълненията бъдат овладени с масово прилагане на сила, то след няколко години атмосферата на смазани протестни настроения ще се прояви в нов, още по-кървав бунт.

Вторият вариант е властите да бъдат заставени на компромиси чрез отстъпки пред исканията на „умерените ислямисти“.

Третият е радикални промени чрез установяването на републиканско управление, в това число и под формата на конституционна монархия.

На практика Ислямската република Иран малко се отличава от конституционната монархия, защото Али Хаменей като върховен лидер има ролята на „повече от шах“. Неговите пълномощия са „осветени от Аллах“ и не подлежат на каквото и да било оспорване. Ако страната се върне към конституционната монархия, са налице шансове Иран да се върне в общността на цивилизованите народи. Дори сега всичко това да изглежда като далечна перспектива, преди няколко месеца със същата вероятност биха могли да се предсказват и сегашните вълнения.

Парадоксът с мобилизацията е в това, че колкото повече нараства нейната интензивност, толкова по-сложно за властите ще бъде да постигнат примирение вътре в обществото. Възможно е да се стигне до гражданска война.

Най-вероятни в момента са опитите за постигане на компромис, но за сметка на отказа на властите от конфронтационния сценарий и отстъпки пред протестиращите.

Последните събития са пълна изненада за външния свят, защото се проявиха като следствие на класически „черен лебед“ – смъртта на една никому неизвестна девойка. Но следва да се отчита, че в Иран и до последните събития обстановката беше критична - всеобхватните санкции работят и то сериозно. Ключово обстоятелство е и политиката на Корпуса на стражите на ислямската революция вътре в страната и особено за проектиране на иранската експанзия в Близкия Изток и преди всичко в Сирия. Прахосваните огромни ресурси за тези цели не се появяват „от въздуха“. Сега, когато Русия се изтегля от Сирия, Иран е заставен да изразходва още по-мащабни ресурси за съхраняване на режима на Башар Асад. Изтеглянето на иранския експедиционен корпус от Сирия за евентуално смазване на протестите в Иран в момента не е възможно тъй като незабавно на фронта в Сирия ще настъпи крах.

Важно е, че независимо от опитите за заглушаване на социалните мрежи, за ограничаване на комуникациите чрез тях, това не се удава на властите. Те не се решиха на пълното сриване на социалните мрежи, когато те преливаха от видеа от протестите, на прилаганото насилие и дадените жертви, на унищожените правителствени и ислямски обекти и пропагандни „светилища“. Когато ефектът „на лично присъствие“ чрез социалните мрежи има най-значим мобилизиращ ефект. Обяснението е и в това, че наблюдаваме определена парализа сред властите, особено в Техеран, защото върховният лидер е на „смъртния одър“.

В сегашните условия, когато социалните мрежи стават основно поле на всеобщия протест, когато се появяват интернет ресурси на основата на спътниците „Стар линк“, задачата за пълното им елиминиране изглежда още по-недостижима.

И това се отнася за режим, „който извира от всяка пролука“ и който идейно изглежда несъкрушимо монолитен.

Събитията показват, че когато властите не могат с всички насилствени форми да овладеят протестите, това само засилва съпротивата, защото все повече хора се самоидентифицират с исканията на участниците във вълненията. И единственият вариант, който остава, е активизирането на всички силови структури. И всичко да бъде удавено в кръв. Но няма никакви гаранции, че армията ще изпълни тази задача. В иранската армия има значителен брой военнослужещи от азербайджанския етнос, за които етническата солидарност ще бъде доминантна по отношение на „предаността към режима“.

Конфликтната обстановка в Иран в момента ескалира до определено „плато“. То може да доведе или до крах на режима или до масови кървави опити за смазване на протестите. Ако в близко време властите не овладеят протестната мобилизация ще последва ефекта „на победителя“, при който убеждавайки се в слабостта на режима, нараства решимостта за пълното разчистване на сметките с него. Динамиката в момента е такава, че едва ли развръзката ще се проточи месеци.

Скептицизмът, че събитията не се ръководят от единен център, че са въвлечени различни социални групи с различен дневен ред, с различна представа за бъдещето, има основание. Но общата цел на протестите – ненавист към режима, е ярко изразена. На тази основа ще възникнат нови лидери, нови идеи и ясна представа за бъдещето.

Илюзиите, че в Иран, от позициите на „умерения ислямизъм“ може да съществува политическа конкуренция бяха окончателно погребани на последните избори. Системата на „ислямско републиканско управление“ се разрушава, превръща се във фикция. Да се разчита, че „умерените ислямисти“ могат да наложат компромиси е напълно безперспективно. Особено когато засягат „базовите устои“ на сегашния режим. „Хиджабът“ именно е един от тези устои.

Б. ред. - Игор Семиволос е директор на украинския Център за изследвания на Близкия изток