Докато лежеше и бавно умираше в мазе в Мариупол, мръзнейки, молейки се за вода, оцелялата от Холокоста Ванда Семьоновна Обиедкова искаше да знае само едно: Защо това се случваше?

Болна и изтощена през последните две седмици от живота си, 91-годишната жена не можела дори да се изправи. Тя почива на 4 април, не в мир и не в своето легло, а като жерта на ужасяващата война на 21 век, която опустоши родния й град.

„Мама не заслужаваше такава смърт“, каза през сълзи дъщерята на Обиедкова, Лариса, само няколко часа, след като заедно със семейството си намират сигурно място да се скрият.

Гледала безнадеждно как животът напуска тялото на майка й. Останала до нея до последната минута. След като майка й починала, Лариса и съпругът й рискуват живота си, за да погребат Обиеткова, при непрекъснати обстрели, в обществен парк на по-малко от километър от Азовско море.

„Целият Мариупол се превърна в гробище“, казва равинът Мендел Коен, водещ движението Шабад-Любавич в Мариупол и единственият равин на украинския пристанищен град. Обиедкова и семейството ѝ са членове на еврейската общност в града, като матриархът редовно получава медицинска помощ от синагогата на Коен.

„Ванда Семьоновна е преживяла невъобразими ужаси“, каза равинът. „Тя беше мила, жизнерадостна жена, специален човек, който ще остане завинаги в сърцата ни“.

От началото на войната Коен помага без почивка за евакуирането на членовете от общността от ада – дори и по време на Шабат и Пасха. Той помага за евакуацията на Лариса и семейството й.

Ванда Семьоновна Обиедкова е родена в Мариупол на 8 декември 1930 г. Тя е само на 10 години, когато през октомври 1941 г. нацистите нахлуват в Мариупол и започват да търсят евреи. Когато SS влизат в нейния дом и отвеждат майка й Мария (Миндел), малкото момиче успяло да избяга, като се скрило в мазето.

„Тя не можеше да крещи, това я е спасило”, разказва Лариса.

На 20 октомври 1941 г. германците екзекутират между 9 000 и 16 000 евреи в окопи в покрайнините на Мариупол, включително майката на Обиедкова и роднините й. По-късно малкото момиченце е задържано, но семейни приятели успяват да убедят нацистите, че е гъркиня. Баща й, който не бил евреин, успява по-късно да я настани в болница, където тя остава до освобождаването на Мариупол през 1943. Обиедкова разказва за живота си и преживяването на Холокоста пред USC Shoah Foundation през 1998 г.

„Ние имахме записа от интервюто на касетка у дома“, разказа Лариса, която отбеляза, че това вече се е превърнало в прах, заедно с техния дом.

Обиедкова се омъжва през 1954 г., когато Мариупол носи съветското име Жданов. Тя прекарва целия си живот в града.

„Мама обичаше Мариупол. Тя никога не е искала да го напусне“, казва Лариса.

Когато в началото на март започва обстрелът и бомбандировките, семейството се мести в мазето на съседен магазин за отопление. Единствената помощ, която то получава през този период е от синагогата на Коен и от читалището.

„Нямаше вода, електричество, отопление и беше непоносимо студено“, разказа Лариса. Тя прекарва цялото си време с неподвижната си майка, „но нямаше какво да направим за нея. Живеехме като животни“.

Двама снайперисти бяха застанали на позиция до най-близкия източник на вода, което правеше всяко пътуване до там изключително опасно, освен бомбите, които валят от небето. Всеки път, когато падне бомба, цялата сграда се тресеше. Майка ми повтаряше, че не си спомня нищо подобно по време на Великата отечествена война (Втората световна война), разказа още Лариса. 

„Всичко го няма“

През 2014 г., когато войната започва и Мариупол отново беше силно засегнат, Лариса и семейството й заедно с еврейската общност се евакуирали в лагер Шабад, в Западна Украйна. Върнали се, когато нещата утихнали, но Лариса казва, че този път няма връщане назад.

„Съжалявам хората от Мариупол“, каза тя: „Няма град, няма работа, няма дом – нищо? Към какво да се върнем? За какво? Всичко го няма. Родителите ни искаха да живеем по-добре от тях, но ето, че ние повтаряме техните животи“.

Лариса отбелязва, че единствена частица надежда е равин Коен и еврейската общност в Мариупол, която е била спасител през последните 7 седмици на ада.

„Благодаря на Бог , че ние имаме нашата еврейска общност“, казва Лариса, отбелязвайки, че майка й е обичала да участва във весели празници през годините, включително Пасха . „Хората се нуждаят от общност, семейство през това време. Това е всичко, което ни остава”, казва още Лариса.

Текстът препечатваме от chabad.org, сайтът на еврейското хасадитско движение Шабад-Любавич.