На стоп до Индия за 511 дни

Последна промяна на 28 юли 2015 в 13:30 1151 0

Снимка RovingSnails

Индия - втората по население в света страна, за която повечето от нас не знаят нищо. Ето защо и изразът "тъмна Индия" се е затвърдил в езика ни като нещо съвсем непознато и далечно. За някои хора обаче непознатото е и изключително привлекателно. Заради това през октомври 2013 г. българинът Борис Кънев тръгва заедно с испанката Марта Самалеа от България към Индия...на стоп. По пътя към тях се присъединява и трети член - котката Бурма. Пътешествието им продължава 511 дни, през които те прекосяват  държави като Иран, Киргизстан и Лаос, като поддържат и блог - Roving Snail (Странстващите охлюви). 


Ето какво споделя Борис пред Александра Цанкова в интервю за сайта truestory.bg:

Здравей! Като начало бихме искали да ни представиш накратко себе си и спътниците си.

Борис: Съвсем накратко, ние сме интернационален екип пътешественици, съставен от двама души и една котка – Борис (България), Марта (Испания) и мяукащата Бурма (Индия). В последните две години заедно с Марта кръстосваме азиатските пейзажи пеша и на стоп, а преди това, докато учихме и работихме, си мечтаехме за безкраен път с чужди лица и гледки. С Бурма се запознахме на улицата – едва една шепа голяма, тя беше избягала от вкъщи и се намести до раниците ни. Решихме, че и тя иска да пътува и оттогава сме трима.

Как се роди идеята за пътуване на стоп от България до Индия?

Борис: С Марта се запознахме случайно преди повече от 4 години в София. Само няколко дни по-късно, прекарани главно в сънуване с отворени очи, взрени в далечни земи, се спряхме на Индия и решихме да попътуваме заедно натам. И двамата искахме да стигнем до субконтинента по земя или по море, да извървим всяка стъпка и да видим какво лежи между вкъщи и страна, потънала колкото в легенди, толкова и в абсурдни парадокси. Преценихме, че автостоп ще бъде най-адекватният начин за придвижване, защото е ужасно чаровен, потапя те постоянно в произволни ситуации и често не ти оставя време да дишаш от емоции. Веднага след като идеята се роди, известихме семействата и приятелите си. Две години по-късно, когато вече всички бяха свикнали толкова много с идеята ни, се натъкмихме и потеглихме.

Откъде мина пътят ви и колко време ви отне достигането на крайната цел?

Борис: Малко зигзагообразно, на север и на юг, надолу и нагоре, но държащи постоянно курс на изток (толкова отдадено, че в един момент подминахме целта си и направихме рязък завой на запад, докато най-накрая стигнахме), покрихме много хиляди километри. От България минахме през Турция, прекарахме зимата в Кавказ, и право на юг към Ирак (Кюрдския регион) и Иран. Оттам пътят ни през Пакистан се оказа невъзможен и затова прекосихме пустините, степите и планините на Средна Азия. През огромния Китай се смъкнахме чак до Югоизточна Азия, където по щастливи обстоятелства най-накрая се отвори вратичка – през Лаос, Тайланд, Мианмар и… право в североизточния ъгъл на Индия, географски почти откъснат от Бангладеш. За да стигнем до малката граница Таму-Море, ни отне общо 511 дни и 14 печата в паспорта.

Разкажи ни малко повече за това къде нощувахте и как се хранехте.

Борис: Подслоните, които човек може да намери, за да пренощува, са също толкова разнообразни, колкото и видовете вкусни кухни по света. Много вечери прекарахме в палатката си или просто със спални чували под звездите. Спахме сгушени сред руините на кервансараи и дворци; нощувахме в дворовете или домовете на много непознати, които ни поканиха от любопитство, загриженост или пък просто гостоприемство; Couch Surfing, Trust Roots и други социални мрежи също ни отвориха вратите към много къщи и нови приятелства.

С похапването беше малко по-сложно и то не защото ни беше трудно да намерим храна или пък защото не беше вкусно, ами защото и аз, и Марта сме много инатливи вегетарианци. Но пък заради това си носим мъничък спиртов котлон и където намерехме пазар, зареждахме раниците си с местните плодове и зеленчуци. Дори в степта и в пустинята винаги има по някой друг домат, ориз и хляб…

Не се заблуждаваме, че не сте имали много тежки моменти по време на пътешествието си. Как се „зареждахте“ с мотивация да продължите?

Борис: Когато след цяла година от изтощително пътуване през ужасно красиви, но и безкрайно сурови пейзажи, най-сетне се добрахме до Лаос, бяхме потънали в много особено настроение. Сякаш бяхме забравили, че самолетите съществуват и където и по земята да сме, не може да ни отнеме повече от ден в небето и сме обратно вкъщи. Чувствахме се далеч. Ужасно далеч, непоносимо откъснати, затворници на собственото ни пътуване. И тогава отворихме няколко родни сайта с новини и се почувствахме ужасно щастливи в джунглите на Лаос…

Сега по-сериозно. Всъщност, от унилото ни вцепенение ни извади взирането в картата на Азия. Просто осъзнахме, че пътят към Индия вече не водеше на изток, ами на запад, и това един вид означаваше и началото на дългото пътуване към вкъщи. Малко почивка, доброволстване, скайп с роднини и познати – и бяхме отново готови за път.

Едно от нещата, които не взимате в багажа си, е телефон. Защо?

Борис: Не го бяхме решили, така се случи. През октомври 2013 г. нямахме смартфон и дори не ни е хрумвало, че това може да е затруднение. Всъщност, в един момент на пътуването останахме без раници. Целият ни багаж потъна вдън земя, изчезна в ръцете на някого, когото дори не видяхме. И тогава останахме само с дрехите на гърба си и това ни показа колко тежко е да носиш товар на раменете – когато си лек, си много по-подвижен. За да пътуваш, не ти трябва нищо друго освен желание. Всичко останало е комфорт, който определя колко дълго можеш да пътуваш, без да си тотално изцеден, и поставя условия на начина ти на пътуване. Преди да тръгнем към Индия, например, стопирахме до Лапландия без палатка. Това не значи, че сме анти-палатка обаче. Просто в даден момент имаш или нямаш определени неща и оттам нататък е въпрос на решения как да се справиш и без тях.

Навярно интересните ситуации по време на пътуването ви са безброй! И все пак, сподели с нас една от тях (или повече), която ви въздейства силно.

Борис: Един спокоен летен ден, например, Марта се събуди с изстрели на бойни оръжия над главата. Бяхме поставили палатката си в летен лагер за деца на бреговете на езерото Исик Кул. Тишина, чисти сини води, снежни планини в далечината, слънчево време, мирис на мак и рози от градините наоколо – истинска идилия. Тъкмо заспивахме след много приятен уъркшоп, който бяхме организирали за децата от зеленото училище, и изведнъж дрезгав глас ентусиазирано разцепи спокойствието : „Иностанциии! Давайте drink together! Ладно?“ От учтивост излязох, за да се присъединя към дрезгавия глас. Кой знае какво може да му хрумне ако пие сам, нали? Марта остана в палатката и заспа. Междувременно се оказа, че група от имиграционната полиция на Киргизстан, приятели на собственика на лагера, са се отбили да кажат здрасти и дрезгавият глас принадлежи на един от тях.

След няколко часа и няколко бутилки един от мъжете обяви, че иска да ми направи специален подарък. Чудесно, помислих си, авансови подаръци преди рождения ми ден! Секунда по-късно, доста изумен, зяпах черната дръжка на нож. „Искам да вземеш този нож, но ми обещай, че никога няма да го използваш за готвене… Той познава вкуса на кръвта на фундаменталисти от таджикската граница…“. В този момент, колкото и фентъзи романи да съм чел, разбрах, че съм по-скоро домакин, отколкото безстрашен войн и предпочитам да режа чушки с ножа, отколкото да го използвам по друго предназначение. След кратък размисъл мъжът свали друг нож от колана си и каза, че с него може да кълцам домати, ябълки и каквото ми хрумне. „И сега – обясни той – подаръкът трябва да бъде почетен. Калашников или просто пистолет?“. „Просто пистолет може би е достатъчно“ – промърморих в отговор, несигурен в истинската природа на въпроса. Мъжът вдигна пистолета си във въздуха и стреля към небето. Марта подскочи от палатката, и ахна смутена, не толкова от липсата на светлинно замърсяване и яркия млечен път в небето, ами по-скоро заради гледката на ножове и пистолети. Но пък всичко свърши с подарък и прегръдка. Happy end!

Какви са впечатленията ти от хората, които срещнахте?

Борис: Хората са хора абсолютно навсякъде. Обикновеният човек е гостоприемен, потънал в ежедневието си и много пъти стрeмящ се да покаже най-доброто си лице към пътуващия, защото по този начин той чувства, че се показва не само пред един човек, ами пред цяла далечна култура. Също така, хората се вълнуват от едни и същи неща, щастливи са, тъжни са – поради сходни причини, или пък се стремят винаги към едно и също. Различни са единствено начините, по които те изразяват или правят нещата. Докато пътуваш обаче, защото се местиш от една реалност към друга, всичко изглежда нормално. Само пътуващият е константната странност, защото той прави нещата винаги наопаки и е неловък. И едва когато си далеч от дадено място, си даваш сметка колко сюрреално всъщност е било всичко. Но пък това е много хубав момент, защото ти позволява да пътуваш мислено, когато си поискаш и към много места. Пътуването май се случва винаги в миналото.

Какво ви донесе това приключение? Промени ли ви по някакъв начин?

Борис: Пътуването ни донесе котка. И повече приятелства, отколкото сме си представяли. Разбира се, също и много уроци, но тъй като все още сме на пътя, ни е трудно да ги сдъвчем и разберем.

Накъде поемате оттук нататък?

Борис: В момента сме в Индия и тъкмо завършваме първата си малка книга с кратки истории и приказки от пътешествието, която се надяваме, че ще ни заведе обратно вкъщи. Сега, когато достигнахме до края на едно пътуване, ни остава само някак да се приберем. България е следващата дестинация за трима ни.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !