Никита Хорбан стои със скръстени крака на старо стоманено болнично легло, прокарвайки пръсти по плоската част на превръзката, където някога са били пръстите на краката му.

Той все още носи дрехите, с които руснаците са го изпратили у дома (Украйна) – камуфлажнозелена тениска и анцуг. Изглежда блед и мършав.

„Отслабнах много“, казва Никита, вторачил поглед към земята. Не изглеждам добре, добавя той, след което смени позицията, която беше заел на леглото.

Минали са около две седмици, откакто може да се изправя, и трябва непрестанно да движи краката си, за да не изпитва болка. Слънчев пролетен ден е в южния украински град Запорожие, но руснаците продължават да бомбардират района. Затова и прозорците на болницата са затъмнени, а въздухът в отделението - горещ и застоял.

Никита е върнат в родната си Украйна само преди дни, като част от размяна на военнопленници. Докаран в болницата заедно с още един мъж. „Той нямаше късмет като мен“, казва Никита.

28-годишният Сергей Василиха е върнат с два ампутирани крака.

Двамата прекарали три мрачни седмици в затвор в Русия.

Размяната на военнопленници била договорена от вицепремиера на Украйна Ирина Верещук, която потвърди, че Никита е бил върнат от Русия. „В тази размяна имаше тежко ранени хора – с ампутирани крайници, сепсис, други тежки наранявания“, каза Верещук пред Би Би Си. 

Имаха ясни белези от изтезания. Историите, които разказаха, са ужасяващи, добави тя.

Изпитанията за Никита започват в началото на март. Тогава руската армия нахлува в Андреевска, малко градче западно от Киев. Никита, лаборант в киевска болница, се криел в студено, влажно мазе под градината с баща си Саша, съпругите им и петгодишния син на Никита. Саша е вторият баща на Никита. Но те отдавна се наричат баща и син.

Руснаците обикаляли от къща на къща. Извели двамата мъже от мазето и започнали да ги налагат, разказва Никита. „Имаше стрелба, убиваха хора, беше ужасяващо“.

Отвели двамата мъже в нещо като поле, завързали очите им и ги притиснали с оръжие. Там те били изтезавани. Никита има белег на кокалчето. Според него той е причинен от това, че руснаците са затегнали гаечен ключ около глезена му, след което са го завъртели, докато кожата се разкъса. Чувал другите около себе си, но не знаел колко и кои са те.

„Всичко, за което си мислех, беше къде е баща ми? Ами ако не го видя повече?“, разказва Никита.

Руснаците взели обувките им, напълнили ги с вода, след което им ги сложили отново. После затворниците били принудени да лежат с лице към земята в мразовитото поле. „Лежахме три или четири нощи под дъжда, като измръзвахме все повече и повече“, споделя той.

Когато спрял да чува руснаците наоколо, Никита прошепнал: „Тате, тук ли си?“. И гласът на Саша се чул отнякъде. Били заедно и от този момент си говорили, когато било безопасно.

Краката на Никита били обхванати от студа. Скоро спрял да ги усеща.

Над тях летели и снаряди. „Дълго време лежахме така на земята, прощавайки се с живота си отново и отново“, казва Никита.

След време те били изведени от полето и натоварени на камиони. Никита се опитвал да разбере колко време е изминало, но очите му още били завързани. Не след дълго били смесени със друга група затворници.

„Гладът настъпваше - откакто ни бяха взели, получихме само парче хляб, купа каша и бисквита“, казва Никита.

Били прехвърлени на хеликоптери, а след това на самолет. Никита разказва, че е усетил как самолетът ускорява по пистата и излита. Предполага, че е бил с още десетима затворници.

„Добре ли си?“, пита той, след което получил отговор от бащи си Саша, че е добре.

В един момент самолетът преминал в руското въздушно пространство и кацнал. Двамата били откарани в лагер за военнопленници. Там им свалили и превръзките на очите. След като се видели, двамата мъже се прегърнали. Руснаците били използвали гаечния ключ и върху кокалчето на Саша, разказва Никита. По-лошото било, че единият му пръст бил почти откъснат. Саша бил откаран в полева болница.

Без превръзка на очите си Никита най-сетне видял краката си – пръстите му били почернели. Поискал медицинска помощ, тъй като знаел, че е получил тежко измръзване. В полевата болница превързали краката му, но дотам. След пет дни в лагера военнопленниците били откарани с камион в Следствения арест номер 1 – затвор в руския град Курск.

Там те били преоблечени в униформи и подстригани, след което натъпкани в килия с още десет души.

Никита споделя, че не усещал краката си: „Първата нощ осъзнах, че изобщо не мога да усетя, нито да контролирам краката си. И те бяха започнали да миришат ужасно."

Някои от другите били в същото положение. Някои дори загубили крайниците си.

Грижите в затвора бяха минимални - антибиотик и смяна на превръзка веднъж на всеки три дни. Никита твърди, че лекарят в затвора му казал: „Тук имаме добра медицина и лечение, но не е за теб“.

Той разказа, че са ги карали да пеят и руски патриотични песни, както и химна. Били изпитвани по няколко пъти на ден и ако не ги знаели, ги биели. След това са били принудени да подпишат документи, в които да декларират, че са лекувани и хранени добре и не са наранени. От документите научават къде се намират, тъй като на листовете е поставен печат „Курск следствен арест 1“.

След три седмици в затвора състоянието на краката на Никита се влошава драстично и е преместен в болница с още двама. Хирург му казал, че ще му ампутират всички пръсти на краката. „Те бяха в толкова лошо състояние тогава, че по време на прегледа единият ми пръст просто падна."

Прекарва седмица в болницата след операцията преди служител там да му каже, че той и няколко други тежко ранени мъже ще бъдат изпратени вкъщи.

Верещук казва пред Би Би Си, че руснаците се опитали да разменят цивилни пленници за руски военнопленници. Затова залавяли цивилни. Знаем, че там има повече от хиляда заложници – включително почти 500 жени. Знаем, че те са в затвори и следствени арести в Курск, в Брянск, в Рязан, в Ростов, казва още тя.

Никита така и не бил върнат в затвора в Курск, където за последно видял Саша. От болницата той е качен отново в товарен самолет, този път за Симферопол в Крим.

Тежко ранените пленници били натоварени в каросериите на празни камиони. Пътуването до мястото на размяната продължило около пет часа. Там руснаците оставили носилките с ранените на пътя, откъдето да си ги приберат украинците.

Никита не вярвал, че е в Украйна до момента, в който един от войник го погледнал в очите и му казал: „Добре дошъл обратно, приятелю“.

„Бях съкрушен. Не знаех дали семейството ми е живо, нито какво се е случило в Украйна през последния месец", споделя мъжът.

Дал номера на съпругата си на украински служител: „Просто чаках звука за набиране, за да знам поне, че телефонът й е включен. След това започна да набира и тя отхвърли обаждането и аз знаех, че е жива“.

При втори опит да й се обади тя вдига телефона. Казва му, че заедно с техния син са добре и са в Белгия. „Пет минути просто плакахме по телефона. Опитахме се да си поговорим, но не успяхме. По бузите ми се стичаха сълзи. Каза "здравей" и не можах да си поема дъх“.

Никита е откаран в болницата в Запорожие. Там той опитва да се премести в киевската болница, където е работил. Само преди дни медицинска сестра му съобщава, че ще бъде откаран.

След дълго пътуване с линейка из цялата страна Никита е докаран до киевската болница, където е работил.

„За нас означава всичко да го върнем“, каза хирургът Юрий Шиленко. "Той ще трябва да се научи отново да ходи, но ние ще направим всичко за него."

Никита обува чифт чехли, за да покаже напредъка си, като успява да направи няколко крачки. Разказва, че мислел само за едно: „Отивам при жена си и сина си“.