Та казвам ви – смешна работа. Минавам аз по една малка уличка из Лозенец. Там, знаете, е хубав квартал, къщите са стари, хората са богати, а като влезеш в някой вход – мирише на стогодишна котешка пикня, но някак така- по буржоазно и по богаташки. Все едно котките там са хранени със специално угоявани мишки.

Не ми се разсъждава никак по въпроса за това, че българите, защото са били роби почти винаги, ги влече това - да са разделят на нагли господари и роптаеща рая- но все пак трябва да го отбележа - това си е така.

Едните карат мерцедеси, правени по поръчка и никак не ги е срам от тия, които се хранят с по половин кило ориз на седмица – защото нема пари за олио и други луксозни неща. Синдромът на бившите роби. Едните стават – тия, по-наглите и алчните – стават нещо като сурогатен заместител на бившите бейове, а другите си остават рая, жалки и унижени, безправни хора. Но както и да е.

Та ходя си из Лозенец. И пресичам тиха уличка. Някоя мила певица като Богдана Карадочева би изпяла песен за нея – какви липи, какви кестени има там… цъфтят и раждат богат плод от авокадо и папая. Прецъфтяват и пак цъфтят. И въобще разни там хубави неща, написани от някой малоумен драскач, останка от социализма, писач на текстове, който работи на парче за среднодобри парици.

Всъщност на уличката може би имаше и кестени. Но те не се забелязваха. Просто имаше кола връз кола, всичките по тротоара, наблъскани, задръстили всичко с изключение на тясна ивичка, по която ръмжаха и искаха да минат още коли. 

Човек от там не можеше да мине. Само коли. Ще кажете – ама то и в колите има хора, вътре, заврени. Нали колите ги карат хора, наврени вътре, бързащи за някъде, въртящи волана, псуващи и чувствителни мили създания, съвсем подобни на тия, които си ходят пеша?! И в колите има хора – все бързащи за някъде или обикновено за никъде, зли и изнервени?

Но аз пък ще ви кажа – не! Докато ходиш с двата си божи крака по прашния друм, не можеш да убиеш човек. А когато си в кола, ти ставаш вече не човек, а опасно за хората нещо. Ти можеш, от глупост, от злоба, от непохватност или небрежност във всеки момент да убиеш човек. Човекът в машината вече не е човек, запомнете това, уверявам ви.

И аз си вървях. Изведнъж една доста хубава кола мина покрай мен. Аз нямаше откъде да вървя, освен по уличката – тротоарите бяха с по три пласта коли едни върху други. И аз – щъпуркам по стария лозенешки калдъръм. И колата ме помете, мина покрай мене и ме завъртя. Аз съм бивш джудист и успях да не падна като хората, ами се задържах на крака, но усетих, че съм се разминал на косъм с онова досадно нещо – смъртта.

Разтърсих глава и се опомних за секунда. А от прозореца на скъпата кола се показа лице. Странно – на хубаво момче с руса брада, все едно рисувано от Алберхт Дюрер…не, По-скоро - като от Ханс Холбайн. И това създание ми изкрещя:
Какво правиш бе, пияницо мръсна.

Аз утихнах. Казах си – аз съм Буда, аз не мразя никого и прощавам всичко. Но това – само за около секунда. След това станах обикновен човек. Човек, когото не стига, че току що някакво лайно със скъпата си кола, каращо с осемдесет по малка уличка е щяло да сгази, но и след това псува и обижда с видима злоба.

И аз се затичах, догоних колата и с пет удара и изкривих, надявам се добре, капака. Заблъсках по стъклото и казах: Слизай, слизай, момче, слизай, мръсно нищожество!

Ти щеше да ме осакатиш, обиди ме, сега слез и ще се разберем като мъже. По мускетарски. Ще плюеш днес ти зъби и парчета от езика си.

А той се усмихна някак много особено. Хем мило, хем нагло, хем ужасяващо грозно. Той осъзнаваше статуса си в обществото. Той беше от наглата, престъпно забогатяла класа. Аз бях беден писател, когото той не познава, защото не е чел никога книга.

Той, защитен от скъпата си машина, с която щеше преди малко да ме убие, се усмихваше, защото знаеше, че аз няма какво да му направя.

И просто отвори стъклото на колата си три или четири пръста, извади невропаралитичен спрей и хубаво ме напръска в очите.

Аз постоях, той си замина. Разделихме се, така да се каже. Аз си стоях.

Болеше ме силно, но на мен болката ми прави впечатление колкото пръдня на комар. Плачех си, защото от тоя вид спрейове се плаче. Но не ми беше мъчно. Беше ми странно: Какво става тук? И аз въобще какво правя тук? В тая страна? Сред тия същества?

Да, стана ми странно.

Още по темата

20/01/2016

Нашите автори

Алкохол

06/01/2016

Нашите автори

Домът

28/12/2015

Нашите автори

Митология на българите