Време и натиск

„Изкуплението Шоушенк” беше голям филм, всички сме го гледали по осем пъти.

За тези, които случайно не са – младият и талантлив банков служител Анди Дюфрейн е несправедливо тикнат в затвора, защото е признат за виновен за убийството на жена си, което всъщност не е извършил. Той не може да се примири с несправедливата присъда – върти-суче – и за петнайсет или седемнайсет години, ползвайки едно малко, геоложко чукче, успява да прокопае тунел и да избяга, а на всичкото отгоре – и да отмъкне парите на корумпирания директор на затвора Шоушенк. И всичко приключва чудесно. Някъде към края на филма се изрича и изречението, което всъщност е поантата на филма. Тя звучеше горе долу така – няма невъзможни неща, трябва само време и натиск.

Достатъчно време, в което да се осъществява постоянен натиск.

Когато хората бъдат подложени на изпитания, на лишения или репресии – те реагират със съпротива.

Но тук има един интересен детайл – хората са изменчиви и непостоянни; институциите са твърди и вечни. Хората се раждат и умират, губят духа си, променят ценностите си, отчайват се, предават се, възторгват се или плачат – но институциите действат като машина. Машина, която е захапала ръкава на работник и с неумолима сила и постоянство го притегля, лека-полека, за да го смачка и смели със стоманените си челюсти.

Хората имат смелост и гняв, хората имат поезия и устрем, имат ужас и порив към свобода – машината на институциите има време и натиск. Тя смазва, тя прегазва, тя пречупва гръбнаци, смазва воли, унищожава човешките събрания и движения, прегазва пориви и възторзи, попарва стремежи и накрая гаси светлината.

When the music`s over – turn out the lights

В „Чумата” Камю казва: Нашата любов несъмнено беше още в нас, но чисто и просто вече безполезна, тежка за носене, безжизнена и безплодна като престъплението или присъдата. Тя се беше превърнала вече само в безнадеждно търпение и упорито очакване. Затова поведението на някои наши съграждани напомняше дългите опашки пред магазините за хранителни стоки из четирите краища на града. И тук срещахме същото примирение, същото кротко търпение, едновременно безгранично и лишено от илюзии.

Ние живеем във време на пандемия. И тя, това е очевидно, се движи като машина. Със своя логика. В двигателя на тази машина стоят институциите. Те едва ли са „мозъка” на тази машина. Те по-скоро са буталата и. Те се хранят с пандемия, апропо. По примера на Цицерон сме длъжни да си кажем: Qui bono?

Тоест – когато имаме престъпление, винаги трябва да се запитаме: Кой е облагодетелстван?

Време и натиск.

Хората започват да привикват с ограниченията. Хората започват да привикват с потиснатостта. Хората започват да привикват с умората.

Хората започват да привикват с подчинението. Хората започват да привикват със сивотата. Хората започват да привикват с унижението.

Хората започват да привикват със загубите. Хората започват да привикват с несправедливостите. Хората започват да привикват с грубостта на машината, наречена институции – която добива бавно, с нечовешка последователност, все по-голяма власт и сила.

Трябват само време и натиск. Върху храброто, но неустойчиво съзнание на хората. Те ще се бунтуват срещу всичко, което ги гнети. Но – до време. След това ще привикнат. Ще притихнат. Ще загубят сетивност. И ще спрат да се бунтуват.

Тревите, стояли дълго време под бетонна плоча, никога не порастват буйни и зелени. Те остават бледи и анемични дори и когато слънцето се върне.

Винаги се питаме Qui bono? – но вече не знаем защо. Дори и да знаем отговора – какво ще направим? Ние сме вече бледи треви, дълго сме стоели под бетонна плоча.

Не знаем дали някой е правил този експеримент: Да даде на концлагеристите от Гулаг или от Дахау (да речем) оръжие и да ги остави сами – срещу техните надзиратели и екстерминатори (как звучи!). Но аз бих предположил: концлагеристите не биха направили с това оръжие нищо на своите мъчители. Те са вече прегоряла трева – бетонната плоча ги е обезличила. Тя ги е лишила от живото желание за възмездие и даже – за справедливост.

В „Изкуплението Шоушенк” един от героите – живял в затвора петдесет години – беше пуснат на свобода и заживя сам и самотен в големия град. Имаше и работа и квартира. Институциите се бяха погрижили (по някаква стандартна дехуманизирана програма за реинтегриране на затворници в обществото) да си има всичко. Храна, работа и подслон. И той изкара така седмица. След това се обеси. Той беше трева, стояла твърде много под бетонната плоча.

Не искам да си представям какви ще станем. Ако на институциите се позволи да прилагат безнаказано натиск толкова време, колкото преценят. Бетонната плоча може да причини необратими последствия.

Все още има шанс.

Следете новините ни в GoogleNews