Вечно ли ще се лъжем?

Калин Терзийски Последна промяна на 11 февруари 2021 в 08:42 5007 0

Калин Терзийски

Великата френска революция е противоречиво събитие. Но каквото и да си говорим – за по-възрастните сред нас то е събитие, което предизвиква светли, положителни асоциации. Така сме учени. То е събитието на Робеспиер, Марат, превзетата Бастилия (тук ще се танцува!), Декларацията за правата на човека. Някак по-встрани остават отрязаната глава на кроткия крал Луи, пълничката и красива глава на жена му Мария-Антоанета и инструментът, предизвикал отделянето на тези глави от раменете, предизвикал отделянето от телата и на още много други глави. Става въпрос, както се досетихте, за сечивото, създадено от алтриуста доктор Гийотен (Гилотен). Но по време на Великата френска революция са се случвали и събития, които ние никак не помним, а всъщност те са тъканта на нейната положителност; те я правят нещо наистина голямо и светло.

Ето:

През 1793 Филип Пинел става главен лекар на прочутата болница "Бисетр". Скоро след това той забранява посещенията в болницата на случайни хора, които преди това идвали просто да зяпат психично болните, да им се смеят и подиграват. Пинел е известен като този, който „свалил оковите” на психично болните; това не е съвсем вярно – но той действително е направил така, че психично болните вече да не бъдат гледани като „тълпа от лунатици”. Психично болните били същества извън закона. Благодарение на Пинел и революцията те започнали да се приемат като равностойни (или поне – с равни права) на другите индивиди.

Благодарение на Френската революция се започва движение в посока отменяне на преследванията на проституцията, хомосексуализма и още много други преди това смятани за престъпни поведения.

Въобще Френската революция изиграва ролята на един голям „амнистатор” – много от човешките действия и поведения, които преди нея са били преследвани от закона, излизат „наяве” и вече, ако не да се спре напълно преследването им, то поне за техния криминален характер се говори и той се оспорва.

Какво пък общо има това със сегашния ден, защо ли го пиша?

Защото...

Наблюдавам от месеци, от година вече, една твърде плашеща тенденция. А именно – все повече човешки поведения са подведени под знаменателя на „нарушението” – все повече преди това смятани за съвсем нормални човешки действия и поведения са инкриминирани.

Не съм юрист и не съм съвсем сигурен в терминологията; но и това е един зловещ проблем – когато законът стане разбираем само за малцина, всички останали са някак „извън него”. Когато да „разбираш” правата си и задълженията си, трябва да се допиташ до някакъв експерт; и само той може да каже дали си прав или не – това вече силно мирише на зависимост, а всъщност – и на диктатура; една деспотична „юридическа диктатура”, в която само „разбиращите закона” могат да се изказват за него. Другите трябва да мълчат – защото той е толкова „сложен”, а те са толкова „невежи”. Този феномен напомня и друг: когато само теолозите и свещениците имат право да говорят и да познават Бог, все едно той е под тяхна юрисдикция.

Но червената нишка в моето писание е простичка – колкото повече хора правиш „нарушители”, толкова повече ще се увеличава деструктивното, антисоциалното и вредителското поведение в едно общество.

Гледам как вече си нарушител и защото се събираш с приятели. Защото нарушаваш „мерките”. Нарушителят е вид престъпник, така или иначе. Не по закон – а по нагласа. Нарушителят – веднъж обявен за нарушител – се изживява като такъв. Той става „анти”, той става враг на тия правила, които нарушава. Защото нарушаването им го води към наказание. Наказанието не само лично го ощетява - то го кара да мрази правилата. И заедно с тях – да мрази и техните създатели. Тоест – властта. А като краен резултат - да мрази и обществото, което е допуснало тези правила. И да действа – повече или по-малко – срещу тях!

Гледам – вече и да ходиш на фитнес е нарушение. Или поне – беше. Или – ту беше, ту не беше. Хората, апропо, ходеха както на незаконни фитнеси, така и на незаконни ресторанти. И по този начин те се солидаризираха, те се консолидираха около своето „нарушителство”. Те биваха извеждани насила, с натиск от редиците на „доброто гражданство” и бяха вкарвани в редиците на рушителите на реда. Колкото повече ограничаваш – толкова повече нарушители ще имаш!

А кой има нужда от нарушители?

Великата френска революция е намалила броя на деянията, които се преследват от закона, защото идеолозите и практиците, които са я ръководели, са били наясно, че една млада република (а Франция е станала република в 1792-ра) няма нужда от милиони нарушители на закона; както и от претъпкани затвори.

Когато едни хора са „извън закона” или поне „нарушители на правилата”, те мразят държавата. Те се изживяват като чужд елемент, като преследван контингент.

Към първия пример: стигматизирането на психично болните, към което Пинел е насочил общественото внимание, прави така, че психично болните да се държат именно... като психично болни. Това да бъдат третирани като луди... ги кара да се държат именно като... луди.

Инкриминирането на поведението на хиляди, милиони хора – които просто искат да ходят на ресторант или на фитнес и го правят – въпреки „мерките” – кара всичките тези хора да се държат... като „нарушители”.

А как се държи един „нарушител”? Той не е нарушител само в това, което нарушава! Той, така да се каже, генерализира своето „нарушителство”. Той започва да нарушава... всички правила!

Както казваше една баба на тринайсетгодишната си внучка и приятеля ѝ: А, вие правите секс (думата във вица е по-друга)... е така, както правите секс – така утре и ще пропушите! Та – така и „нарушителите” - както нарушават някакви сбъркани „правила”, така след това ще нарушат и други, не чак толкова сбъркани. Защото те вече са от „тъмната страна”. Този, който вече се чувства „извън закона”, който бива преследван – от него трябва да се очаква една неминуема и бърза морална деградация. Той ще започне да саботира системата. Тя го преследва. Той пък... ще я руши!

Независимо дали си професор, таксиметров шофьор или президентски син – ако попадаш под ударите на системата, ти вече ще бъдеш враг на тая система. Зависи от системата какви са нейните удари и защо иска да „удря” тоя и оня.

Когато сто пъти повториш за едно куче, че е бясно, то побеснява.

Но има и друг, по-лош вариант: когато затвориш едно куче в изолатор за бесни кучета и го накажеш на смърт, защото било бясно, то няма как да не побеснее.

Когато – от нормален гражданин, чрез система от правила, които няма как да не нарушиш (ако искаш да продължиш да живееш), те превърнат в нарушител – ти побесняваш. И започваш да хапеш. И то – в най-добрия, свободолюбив смисъл на думата.

Има и друго: за една диктатура е винаги удобно положението, в което повечето граждани се „чувстват като престъпници”; много е изгодно за една тиранична власт всички да се изживяват като нарушители и затова – да очакват непрекъснато ударите на закона.

Правилата трябва да са мътни, неразбираеми, трудни за изпълняване, абсурдни... и поради тая причина всички да са нарушители; и поради тая причина всички да се чувстват виновни. И да действат не „за”, а „наопаки” на реда. А също така и всеки да преследва всеки – шпионирайки го и клеветейки го. Не защото иска да помогне на обществото, а просто за да изпревари другия, да го натопи преди сам да бъде натопен.

Та така. Нещата, както се казва, са в нашите ръце. Дали ще живеем „за” или „против” установения ред... зависи от това доколко тоя ред ни е близък. Доколко го чувстваме свой. Или чужд, наложен отгоре и мразен.

Въпрос на мое и чуждо. Да видим!

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови