Помните „Аферата Драйфус”? Не? То и аз не я помня.

Само дето имам неприятния навик да чета и затова съм прочел някъде нещо за нея. Френският офицер Драйфус бил обвинен несправедливо в държавна измяна и изпратен на Дяволския остров. Това било част от надигналата се вълна на милитаризъм, шовинизъм, антисемитизъм (Драйфус пък бил евреин) параноя и идиотизъм във френското общество. Мнозина се страхували от германската мощ и подозирали, че евреите сътрудничат на Райха.

Както и да е. Тогава се появил обаче Емил Зола и подкрепил с все сили клетия капитан Драйфус. И накрая, въпреки ужасните колизии, Драйфус бил върнат във Франция, а накрая – и оневинен. Писателите в онази епоха били много влиятелни личности. Но не влиятелни, защото угодничат на властта и с връзките си могат да те смачкат – а именно защото са против властта и с влиянието си могат дори да я съборят.

Та така. Сега пък ще кажа, че мен Хайтови все пак успяха да ме осъдят.

Съдиха ме пет години, упорито, последователно, но и някак – небрежно – не се явяваха на делата – но методично; и накрая, на върховна инстанция, те ме осъдиха. Не на пълния размер на иска. Той беше плашещо голям. Поне за човек като мене, който си изкарва парите с честен труд именно като писател. Но все пак – на голяма, мъчително голяма сума.

Отново – както и да е.

Когато паднеш от третия етаж – дори да си каскадьор и това да ти е работата – няма как да не те заболи и да не кажеш Ох.
Аз съм каскадьор. Дълго се чудех какво съм – сега знам. Аз съм каскадьор. Аз скачам вместо другите от третия етаж, аз падам, аз се пребивам. Вместо другите. Мен ме пребиват. Вместо другите, на които, явно, животът и здравенцето са им много много ценни.

Аз излизам и казвам високо това, което всички си шепнат, мрънкат, бърборят, бръщолевят под носа, говорят под сурдинка и т.н. Аз излизам и го казвам високо, по телевизията или в някой вестник. И след това настава гола сеч. Кайо го бият и поливат с фекални води. Другите гледат и цъкат с език. И продължават да си говорят под носа. Дори понякога дават съвети. Дават съвети и на биещите и на бития. Но никога не ги дават така, че да пострадат с нещо.

Българският национален спорт, заедно с някои други, още по-недостойни, е да се седи отстрани, да се цъка с език и да се обсъжда. Докато някой го режат на парчета, защото е направил вместо другите нещо. Примерно – казал е истината. Която всички иначе добре знаят. Знаят я, но не я казват, а я мънкат, шепнат, мърморят, говорят под сурдинка и т.н.

Преди пет години, минута преди да се отвори тази „афера” аз бях казал по една телевизия, че писателите от онова време, от времето на комунистическата диктатура, бяха подмазвачи и живееха добре, поне някои от тях, правейки „свирки на властта”. Нещо такова. И бях дал за пример Хайтов.

Не че някога съм имал някакво специално отношение към Хайтов.

Всъщност – странното е, че като дете четях с огромен възторг „Ламята” – именно от Хайтов – а като юноша – с още по-голям възторг – „Хайдути” и „Диви разкази” – също от този автор.

Сега, естествено, литературните ми вкусове и разбирането ми за литературата са съвсем, съвсем други. Понякога си мисля, че това „харесване” на определени автори, в онези времена, приличаше много на Стокхолмския синдром.

Как? Ето как: Властта, режимът мачка народа. Тя се държи с него както се държат похитителите със заложниците. Тормоз с малки паузи. По време на паузите (нека си представим) един от похитителите-мъчители, започва да чете на заложниците някакви разказчета. Мили разкази от село. И ето – в очите на измъчените заложници този похитител и мъчител придобива „човешки облик”. И похитеният изведнъж – защото е докаран до отчаяние, до истерия, до изстъпление – някак неусетно се влюбва в този зъл, гаден, но някак и мил похитител: я виж какви „човешки разкази” ни чете! Е – литературата на социалистическия режим всъщност са тези разкази – разказите от село, които похитителят чете на похитения. Заради ужаса, заради лишеността от каквото и да е друго, заради отчаянието – тези мигове на спокойствие и „човещина” – в които похитеният слуша разказите – се идеализират, превръщат се в нещо безценно. Подобно е на това: когато похитителят даде на гладувалия една седмица заложник най-мръсните огризки, те му се струват като най-прекрасно пиршество! И заложникът заобичва и огризките, и самия похитител, който така щедро му ги дава.

Сега ми се струва така: Наследниците на Хайтов, които така небрежно, но методично ме съдиха чак до върховна инстанция, направиха една твърде печална грешка. Дори на мене – вече възрастен и видял всякакви тъжни неща лекар – ми става жал и някак – става ми противно.

Става въпрос за следното: Ако досега за Хайтов, писателя, се говореше и лошо, и добро – както за всеки писател, особено за тези от времето на социализма...то сега, благодарение на тяхната стръвност и жажда за пари (защото съвсем очевидно те не искаха никакво морално възмездие, а чисто и просто пари – ако беше до извинението – аз им го дадох публично още преди две години)...сега вече върху неговото име ще се излее такъв гняв...
...че чак на мене ми става неудобно.

И всъщност именно това става.

Отвсякъде се носят кървави, извънредно обидни и гневни, пълни с омраза коментари по адрес на стария Хайтов. Аз не искам и да си помислям – основателни ли са обвиненията срещу него, които летят сега в публичното пространство. Не ми е работа да правя следствие за отдавна починал човек. Просто си давам сметка, че една наследническа алчност отприщи цяла река от гняв и омраза. Към стария Хайтов. Който може и да ги е заслужил, може и да не ги е. Но поне досега такива гняв и омраза не се лееха така обилно по негов адрес. Алчността и хищното поведение на наследниците доведе до избухването.

И става нещо странно. Аз винаги съм против насилието, винаги съм на страната на губещите и на най-ощетените. Кой беше постулирал това? Хм, как кой – Жан-Пол Сартр, дявол да го вземе. Когато се решава един обществен казус, трябва да се изхожда от позицията на най-ощетените. И аз... Аз си казвам – ето, сега, след тази ужасна грешка на наследниците на Хайтов – грешката да проявят такава смешна алчност... грешката да нападнат мен (тоест, един писател, който очевидно няма как да ги обогати) – ще се случи така, че... Хайтов ще излезе най-ощетения! Името му ще бъде вече наистина много скръбно зацапано. Името му вече ще предизвиква само гняв и неодобрение.

Алчността, където и както и да се прояви, няма как да не изцапа едно име. Обидата и падението, ако и да не е било извършено от родителя, сега беше извършено от наследниците. Ожесточеният и търсещият отмъщение получи само гняв и омраза. Сега вече като се спомене за Хайтов – хората ще кимат с глави и ще се сещат за „Аферата Кайо”. В която едни жадни за пари наследници се опитват да вземат последната стотинка на един беден, съвременен писател. Ще кимат с глави, ще цъкат с език и ще казват: Какъвто и да беше Хайтов... чак такъв срам не заслужава!

И се случи нещо странно. На мен ми дойде на ум да защитавам Хайтов. Все пак той се очертава като най-ощетения. Той, неговото име, заради една жалка алчност, ще бъде брутално опетнено. Дали преди е било – няма значение. Вече е.

Аз ще защитавам Хайтов. Ще видим как. Може би – като започна с това: да прочета отново това, което съм чел в миналото. А аз съм чел и „Вълшебното огледало” и „Шумки от габър” и „Диви разкази” и „Ламя” и „Хайдути” та... ще ги прочета отново. И ще се опитам да намеря в тях хубавото, ценното. Имам предвид – ценното според сегашните ми разбирания.

Но дотогава ще бъда в ролята на каскадьора. И ще охкам, защото съм скочил от третия етаж вместо другите. Казвайки една общоизвестна истина.