Калин Терзийски: Ценността на свободното време

Калин Терзийски Последна промяна на 27 януари 2021 в 13:22 5278 0

Калин Терзийски

Първо ще започна с това, че човек не е свободен – има стомах, който трябва да се пълни, има кожа, която трябва да се пази, има терморецептори на Руфини и Краузе, които трябва да се стимулират по подходящия начин (ни с прекалено горещо, ни с прекалено студено – тоест – зимъска требват дръвца, лятоска – хладна сенчица), а на всичкото отгоре човекът Божи има и полови жлези и те го карат да... не ти е работа. Принуда е другото име на човека. Ако човек нямаше такива императивни и до висша степен автономни (независещи от волята му) нужди, щеше да е птичка и повече от птичка – свободен като неутрино! Пък откъде ги знаем птичките колко са свободни? Вероятно, с тяхното вечно летене насам-натам, са пълни еснафи и измъчени къщовници.

Както и да е.

Диоген си скитал из Синопе, ту лежал в делва, ту се разкарвал със запалена лампа да дири дедовия... пардон, да дири човека. Изведнъж идват при него видните граждани на този китен черноморски градец (Синоп (или Синопе) е на Ч. Море, другари) и му викат: Диогене, мъдрецо, как да се избавим от мъките на ежедневието и да постигнем съвършенство? А той им казал... хм, нищо не им казал, а се захванал... да мастурбира. Гражданите ахнали от изненада и в надпревара започнали да го ругаят: Не те ли е барем малко срам, Диогене, та бива ли културен човек като тебе да си бара шмайзера точно тука, на агората? А Диоген им рекъл: Ето това е отговорът ми! Ако можехме така да задоволяваме и глада си – като се галим по корема, щяхме да сме свободни и да постигнем съвършенството!

Човек е свободен дотолкова, доколкото може да овладее желанията си. Да ги хване и да им тегли такъв бой, че и земята под тях да обърне да бие!

Буда казва: Всяко желание води до страдание.

Другото име на страданието е Несвобода.

От друга страна, всичките ни т.нар удоволствия идват от това, което ни прави зависими и несвободни. От това, което някои наричат копнежи, други – мечти, но всъщност са си пак същите тези заробващи желания. Имаш желание – задоволяваш го (и тук нека освободим малко фантазията си и да не мислим само за храна и секс – човек може да има желание да спаси човечеството, да покори Еверест или да открие ваксина срещу хм ебола) – и ето че в сърцето ти назрява удоволствието. Ако желанието ти е малко – примерно – да хапнеш един двоен чийзбургер – и удоволствието ще е малко. Ако желанието ти е да поставиш спектакъл в Ла Скала – удоволствието (удовлетворението) ще трае малко по-дълго. Всъщност, зависи си от човека и от уменията му да менажира желанията и удовлетворенията си.

Но да се върнем към свободата, свободното време и тяхната ценност.

Рене Декарт си живял в Холандия. По-право – в Съединените провинции (една от които била Холандия) и ту пишел трактати, ту си лежал. Предимно си лежал. Веднъж отиват при него група местни търговци, дейни хора. Било по обед. И какво да видят – Ренето си лежи в батистените чаршафи и видимо нищо не прави. Търговците (дейните хора) изпаднали в шок. Ама чакай сега – викнали те с цели гърла – какво правиш ти един вид, мигар си болен? А Рене се подсмихнал, па рекъл: Що, какво ви притеснява?

А те: Ама, човече Божи, ние ставаме в пет сутринта – и аре веднага на рибната борса или на пазара или в халите или тичаме по нотариуси или се събираме в гилдийната управа или приемаме стоки на пристанището. В дванайсет вече сме осъществили по седем осем сделки... А ти, любезни, какво, собствено, правиш? По нощница?

Мисля – казал кратко Декарт. И с тоя отговор, както се казва, им махнал главите.

Каквооо? – само това изскимтели търговците (дейните хора) и едни припаднали, а други само се олюляли. - Значи, викаш, мислиш?! Хм... ще трябва да осмислиме тоя ти отговор.

Така казали търговците и си заминали, шепнейки си укоризнено и чудейки се дали от сега нататък да не мислят за Рене Декарт като за пълен пропадняк, боклук и нещастник. Обед станало – а той мисли! - цъкали с езици и с де що намерят търговците.

Мисленето и всякакви други дейности, които не са свързани с изкарването на пари, се смятат от край време за пълни говна и за нещо, с което сериозният човек не бива да се занимава. А изкарването на пари – ако ще да е посредством чоплене на носа, се смята за ценност! За нещо достойно, велико и едва ли не прекрасно.

Тук, естествено, ще успеете да направите връзката между желанията, които ни правят зависими, и изкарването на пари. Парите служат именно за задоволяване на тези поробващи ни желания. Имаш желание да спиш с бърнеста и гърдеста фолкпевица – веднага се захващаш да изкарваш пари – ставаш дебел магнат, бизнесмен и собственик на куп медии и ето – фолкпевицата ти е в кърпа вързана. Едно желание по-малко.

Старият Любо Левчев ми казваше: Хм, изпълни ти се мечтата, значи? Тъжно... Вече си нямаш мечта.

Та така за парите, желанията и дейностите, с които пари Не се изкарват.

Към тези дейности, освен мисленето, се числят и разните там изкуства. Поне по нашия край, в наше време.

Отивам аз тия дни в една теуевизия. Знаете – „уъ” е съвременното „л” на младите и готините – заради един такъв елегантен мързел на говора, те не могат да кажат твърдо „л” и затова казват едно полупернишко „уъ”. Уникауно. Та - отивам в тази теуевизия. И ще ме разпитват някакви такива съвсем жълти неща. Аз, аз съм виновен, естествено. Ако се държах надуто и „на положение” – като истински мастит писател – затънал в тлъсто лицемерие (както си му е редът при българските писатели), никой нямаше и да си помисли да ме кани в предаване с жълти нюанси. Но аз съм Кайо Общи – не отказвам, държа се дружелюбно към всеки, едро решето съм, опитвам се да съм еднакъв към богатия и бедния, към извисения и нищожния. И отивам в телевизията и докато говорим с редакторите, аз споменавам, че рисувам.
Струва ми се забавно и по детински весело това, някак палаво – на петдесет години човек – не му е това професията, но продължава да рисува. И момчетата и момичетата искат да им покажа какво рисувам. И аз им показвам. И едно от тях – с интелигентен вид, с благ и овладян глас на човек, който има своето самочувствие – ми каза само: Е да, явно имаш много свободно време.

И аз се почувствах като Декарт. В смисъл – трябваше да се сетя за Декарт, за да не се засрамя. Трябваше да се сетя как той невъзмутимо се е усмихнал на търговците, когато те укорително са го изгледали задето си лежи по обед и мисли. Мисли!

Да. Хаймана. Хората правят важни неща. Изкарват пари. Независимо тия пари от бъркане в носа ли са, от правене на шоу ли са, от производство на камъчета за запалки или производство на бойни отровни вещества. Хм, да, ще вметна само за миг – за да подразня политически коректните – че сега, когато толкова се говори за опазване на „човешкия живот” в условията на пандемията, за да „опазват живота”, спряха културните събития, но никой не спря три от най-смъртоносните дейности, а именно: производството на оръжие, производството на цигари и производството на алкохол. Защото... Защото от тях се изкарват пари. Много пари. Независимо от тяхната несъмнена връзка със смъртта на десетки милиони хора.

Ценното е изкарването на пари. Ако ще да е от най-смешното и безсмислено нещо. Но...

Но някой човек с мащабно, икономическо мислене ще ни обясни, че всяка дейност, която изкарва пари, е ценна, защото участва в поддържането и градежа на Сградата – на икономическия строеж, на общото дело, на Постройката, наречена Общество (или Система, както е модерно напоследък да се казва). Щом изкарва пари – тя се включва в градежа на Ойкумена (човешкото обиталище). Тя е ойку-номична и ойку-логична (ползолявам си да посоча етимологията на думите „икономика” и „екология”, за да внеса яснота). А щом не изкарва пари – кучета я яли.

Затова аз – преизпълнен, все пак, от срам, побързах да обясня на момчетата и момичетата от телевизията, че аз не просто си „рисувкам” ей така... като някакъв безцелен Декарт (който просто си мисли), а... аз Продавам моите картини! Аз...

Аз, мили мои приятели – забързано се заоправдавах – изкарвам пари с тия картини! Значи, правя нещо ценно, аз не съм въздухар, аз не съм някакъв си Декарт, аз съм всъщност бизнесмен и ако не рисувам картини – припечелвам като правя леки телефонни измами (което също е достоен начин да се изкарват пари, защото всеки начин за изкарване на пари е достоен, стига парите да са много!).

И все пак децата телевизионери ме изгледаха с насмешка. Защото те отдавна знаеха, че да се изкарват пари с нек'ви тъпотии като изкуство в България е твърде малко вероятно. Просто имаш повече време и си нямаш работа. Не е като да работиш като инфлуенсърка или като трол за някоя партия. Това си е сериозно и някак достойно. Ама рисуване...

И така. Тръгнах си от телевизията с двояко чувство. Дали да не се откажа от рисуването и да се захвана с телевизия? Тоест – с нещо сериозно? С което се изкарват пари?

Колко ще спечеля от пустите картини, дявол да ги вземе – нищо в сравнение от една телевизионна игра или още повече... риалити!

Прибрах се, легнах си и сънувах как Рембранд се отказва от рисуването и става професионален участник в риалити формати за готене и гладене (в Нидерландия в 17 век риалититата за гладене били страшно популярни!)...

...и така нататък.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови