- Ако вървиш по пътя, който сам си избрал, трудностите са стъпала нагоре към целта – беше й казал Николай. – Аз имам цел – да бъда смел човек. Най-хубавото число е трийсет и три. То е моето число на победата.

Афродита, чието име рядко някой беше чувал в града, и я наричаха Дита, пестеше всяка стотинка, за да си плати семестъра. Работеше като сервитьорка в кафе „Лъч“. Купуваше си дрехите от „Втори шанс“ и беше щастлива, че не напълнява, защото се побираше във всичките си стари панталони и блузи. Хубаво ти стоят, беше я похвалил Николай. Той също работеше в „Лъч“, беше от Павликени, но въртележката на живота го беше завела в Перник.

Кафене „Лъч“ не се оказа щастливо пристанище. Хората бяха престанали да дадат бакшиши, брояха стотинките, не си купуваха минерална вода, отказаха се от капучино и фреш – само чаша кафе и приказки, приказки час и половина. Вечер мъжете, натежали от работа и самота, потънали в прашните си обувки, се смъкваха мълчаливо от влака на гара Метал, отпускаха се на старите пластмасови столове и поръчаха бира.

Още една бира, още една и тогава й казваха „Ела с мене“, но Дита не отиваше с никого. Често някой от тях се стоварваше по лице на паркинга пред улица „Пирин планина“. Тогава Дита звънеше по телефона на номер, който й беше оставил човекът, преди да се напие. След двайсет минути, час или два идваха да го приберат – ако можеше, Дита сама щеше да повдигне любителя на евтин алкохол, но тук мъжете бяха снажни, налети; приятелите, в опит да изправят другаря си по съдба, се строполяваха до него. Дита въртеше отново телефона за помощ и за да не стане грешка, ограждаше приятелчетата с празни пластмасови щайги, за да не ги прегази някой с раздрънкания си джип.

- Ще се ожениш ли за мене? – питаха я мъжете, докато все още бяха замаяни от обърнатите чаши. На сутринта не си спомняха нищо, или се преструваха, че не са казвали нищо, даваха й окъсани пет лева, свити на четири, единствените натежали от благодарност пари, че се е погрижила за тях.

Николай не пиеше, не пушеше, беше стиснат като секундата, преди човек да умре. Така беше обяснил на Дита – секундата, преди човек да затвори цирка след себе си, е най-дългата – понякога е равна на сто години и от нея зависи дали ще прескочиш трапа. Важното е да си мислиш за нещо много хубаво; така смъртта ще реши, че си куражлия и те оставя жив, за да си й под око. Николай я посъветва:

– Махни се от това кафе, Дита. Мразя, като те питат дали ще се ожениш за тях. Намерил съм работа и за мен, и за тебе в пицария „Слънце“.

- Но защо? - беше попитала Дита.

- Защото докато правим пиците, ще те гледам само аз.

Неубедителен мотив, но на Дита й хареса. Така казваше майка й на баща й:

– Искам да си наоколо - да те гледам у дома. Като те гледам, не се разболявам.

Родителите й бяха старомодни от козирките на шапките до закопчалките на сандалите. Баща й носеше на майка й кофичка малини през лятото. Майка й му носеше печени фъстъци. Не приказваха – усмихваха се един на друг над чашката с малини, над пликчето с фъстъци и това им стигаше за цял месец. Вечер седяха тримата на масата – когато Дита не беше на смяна в кафето.

- Искам да ти е щастливо - казваше баща й.

- Радвам се, че започна да учиш за учителка на малки деца – обърна се към нея веднъж майка й. – Мечтала съм си да имам дъщеря в една хубава и светла детска градина.

- И аз искам да работиш в детска градина – каза й Николай.

- Защо? - попита го тя.

- Защото като бързам за работа, ще поглеждам към детска градина №11 и ще те виждам всеки ден – отвърна Николай. После без никаква връзка добави: – Стиснат съм. Извинявай. Не пия, защото съм стиснат. Не пуша, защото ми свиди. Но за тебе...

На другия ден й донесе цвете – не беше откъснал трендафил от ощавената градинка зад блок 36, беше го купил от „Вълшебствата на Ема“ – гръмогласна продавачка и собственица на магазин за цветя без капка вълшебство в ръцете. Пръстите на някои хора са им дадени да броят пари. Дита се чудеше как хортензиите не увяхват от сплетните на тази жена, която знаеше всичко под слънцето и отвъд него.

- Нося ти роза – каза й Николай. - Само една. Червена е. Но си представи, че съм ти донесъл трийсет и три.

- Аз не искам победа – каза му Дита. - Искам да живея кротко с хората, с пияниците и с тия, дето не пият. Не ща да ги побеждавам.

- Не те тормозят – това е победа – каза Николай. – Трийсет и три рози е най-хубавото нещо. То означава, че аз искам да дойдеш при мене в къщата на баба ми в село Друган – там е чисто и широко. Има две ябълки и една грамадна череша. Ще си близо до мене. Ще работиш в детската градина в квартал Бела вода, аз ще те карам на работа дотам, а вечер ще се прибираш с рейса при мене.

- Но в детската градина в Бела вода едва ли ще има свободно място за учителка – каза Дита.

- Ще има – нали ти дадох трийсет и три рози! Добре, дадох ти една, защото нямах пари, но тя е важна колкото 33. Колкото десет по трийсет и три, разбираш ли.

Дита каза, че не разбира, но разбираше.

- Ще отида до Испания, до Аликанте. Братовчед ми е там. Ще спечеля пари за нас.

Жегата пламтеше, жадна да свари конфитюр от малини върху пламналия асфалт на улиците. Така е през юли, най-жаркия месец – превръща климата в пожар.

- Радвам се, че се махна от кафенето и отиде в пицарията. Там никой няма да ти казва „Ожени се за мене“. Няма да се обаждаш на братовчеди и братлета, дето обират де що стотинка намерят в джобовете на пияницата.

Дита го погледна. Тогава се случи нещо, за което никой не би повярвал – особено хората, които познаваха Николай. Той извади пари – банкнотите бяха гладки, блестящи, като че ги бяха произвели от коприна. Така изглеждаше всичко в портфейла на Николай.

- Това са хиляда лева – каза той. - Давам ти ги. Да имаш, докато се върна от Аликанте.

Дита също не можеше да повярва.

- Имам пари. Знаеш. В пицарията ми плащат повече – избъбри тя.

- Плати си семестъра в университета и не ходи три дни на работа. Ще те заведа на много хубаво място.

Това място нямаше да бъде хотел с ол инклузив. Дита знаеше, че няма да бъде край морето, дори и край Каварна. Най-евтиното море щеше да бъде далече. И беше. Отведе я на Белин връх, Голо бърдо.

- Оттук се вижда къщата на баба ми. Нали е хубава. Аз я боядисах зелена като роклята ти – каза й той. - Насадих две рози, да мирише на хубаво през лятото. Червени са – достатъчно е да цъфне една и ще знаеш, че е от трийсетте и три, от моите трийсет и три. Винаги съм иска да ти ги подаря.

В четвъртък Дита го изпрати до гарата. Николай трябваше да стигне до Варна, а влакът му тръгваше от 12-и коловоз в десет и половина вечерта.

Юли е месецът на жарта, а рожденият й ден беше точно на 24-ти, сред най-големите въглени. Обичам жар, защото си се родила в жарта, каза й Николай. И си смело момиче. Много хубаво, че се махна от кафенето. Обаче ми казват…

Бяха му казвали, че пияниците започнали да си купуват пица от нейната пицария, но това едва ли бе истина. Беше прекалено шик място, при това Дита не работеше на касата.

Дванайсети коловоз беше притихнал. Влакът чакаше, пламнал от жега. Нещо го мъчеше това момче, познаваше го Дита - по ръцете, забързали да се скрият в джобовете, но спираха внезапно във въздуха, неспособни да грабнат нещо, което им трябва. То много им трябваше това проклето нещо. Само едно можеше да тревожи този човек, имаше една единствена причина - парите. Тя си спомни как светеха банкнотите, които й подари, сигурно ги беше изгладил с ютия и дълго ги бе наблюдавал, преди да й ги даде.

- Знаеш ли какво – каза му Дита. - Даде ми хиляда лева. Аз имам пари, наистина имам.

Николай преглътна - веднъж два пъти, три пъти, ръцете му отново потърсиха джобовете. И не ги намериха. Лоша работа.

- Ти отиваш в Аликанте, в Испания е скъпо, много е скъпо в Аликанте – прошепна Дита. – Ето парите, вземи ги.

Тя постъпи като пияниците, които й подаваха петте лева, свити на 24, потни пет лева, като че бяха киснали в черните мисли на човека, изсипал в себе си толкова бира, че не можеше да ходи и питаше улицата защо се е стопила под него.

- Вземи парите, моля те - прошепна Дита. – Мама ще ми помогне, ако не стигнат за семестъра.

Николай отново преглътна. Един път, два пъти, три пъти. Ръцете му, гладни риби, заплуваха стремително към пачката.

Пръстите му докоснаха банкнотите и се разтрепераха. Ноктите му искаха парите, кожата му искаше парите, но се отдръпваше назад в топлия въздух, не въздух, а клада в дивия юли, когато на 24-ти беше рожденият й ден.

Дита задържа една банкнота – чиста, синкава банкнота от 20 лева.

- Ето, ще си мисля, че тя е хиляда лева и ще ми е радостно – каза тя. - Вземи ги. На тебе повече ще са ти нужни в Аликанте.

Беше толкова горещо точно в дните преди нейния рожден ден, такава жар се изсипваше от небето, плочките на перона горяха, а в очите на Николай като малка гущерче се показа сълза. Той заби юмрук в окото си, блъсна силно и утрепа гущерчето на място.

-Ти… - започна той. Гласът му също беше гущерче. Такова малко, зелено животинче никой никога не би искал да нарани. – Ти… ти си… моето момиче… В Аликанте има хубави неща. Ще си изтрия пръстите от работа. Ще си съдера кожата… ще намеря нещо хубаво. За тебе. Дита, Дитичке!

После стана още по-топло, но това бе невъзможно – как въобще може да е горещо вечерта, в десет и половина на дванайсети коловоз. Чакай. През юли няма невъзможни неща. Дита нищо не каза и съвсем нищо не направи, никой не видя как ръката й тръгна към пръстите на мъжа, които държаха парите и трепереха, като че последните секунди на жегата бяха опърлили кожата му до кост. Ръката на Дита не докосна пръстите.

- Да си здрав – каза тихо тя. – Да си много здрав.

… Пред пицарията се беше проснала асфалтова площадка – с няколко дупки, в които небето можеше да потъне вдън земя. Но през юли няма значение кое е небе и кое е земя – човекът ги носи под ризата си, под косата си, под кожата си – човек е и небе, и разбит асфалт, но има още нещо – тоя топъл вятър на юли, който тича не през улици и градове, а там, където бият сърцата и жаравата му остава в тях. Най-дълго остава мисълта за човека, който има рожден ден през юли, най-потайният месец в целия календар.

- Дита – каза Николай. - Дита, връщай се там, където ти е било щастливо. Щастието обича да върви по една и съща пътека. Ако ти минеш по нея, ще те намери. Аз ще си дойда на 24, за рождения ти ден. В Аликанте ще спестя пари.

Отмина 24 юли, горещ като току-що опечен хляб, дори ярко жарък - водата завираше от жега направо в облаците, камъните ставаха на прах, песъчинките танцуваха по улици и паркинги, ситни като брашно. Николай не дойде от Аликанте. Майката и бащата на Дита бяха тихи хора, не я питаха защо мълчи, защо се отказа да пие кафе сутрин с тях, защо престана да гледа роклите си в гардероба и да им се усмихва като на непослушни деца, защо не приказва как ще си взима изпитите и ще стане учителка в детската градина на квартал „Бела вода“, най-дългият квартал на Перник.

Посрещнаха рождения й ден тримата в ресторант „Дийп диш“. Дита се усмихваше, но само с кожата си, в усмивката й го нямаше жаркия вятър, юли си беше отишъл от очите й. Баща й зададе някакъв въпрос, Дита не отговори. Извади от портмонето си двайсет лева - омачкана банкнота, огъната на десет места, но здрава - и каза:

- Искам с това да помогна да платим сметката.

- Няма нужда - опита да я убеди майка й, но както винаги ставаше и сега стана онова, което искаше Дита.

- Добре ли е в пицарията? – попита майка й след около минута. Дита отвърна, че е много добре. Дали идвали ония пияници и в пицарията? Идват, отговори Дита. Обаждаш ли се да ги прибират? По-рядко. В пицарията пиенето е скъпо.

- Какво става? – каза баща й кой знае защо разтревожен, но отново сива гримаса– не усмивка, а лице, които се разпада в жегата, скри очите на дъщеря му.

- Щастието се връща на пътеката, която познава – избърбори Дита, после пиха чаша червено вино за здраве - кротък рожден ден, никакъв рожден ден.

Късно вечерта няколко дни след 24 юли, най-горещият горещник в целия календар на света, едно момиче в синя рокля се разхождаше по 12 коловоз на Централна гара София. Беше толкова тихо и толкова хубава беше вечерта.

Никакви хора нямаше на перона, лампите светеха, старите релси проблясваха и си бъбреха, че ще бъдат една до друга още петдесет години тук, на 12-и коловоз, Централна гара София. Една релса не може да живее сама. Трябва съвсем близо до нея да чака друга. Прегръдката на тях, двете, прави възможни влаковете, вагоните, пътниците.

Глупости, помисли си Дита, но пътеката на щастието не вярваше, че това е глупост. На 12-и коловоз на Централна гара Дита беше върнала парите на един човек. Има ли въобще мозък тази Дита– то е ясно, щом е взел парите. Но толкова гореща вечер на коловоз 12 не бе идвала никога. Лъжа е, че щастието върви по една и съща пътека. Глупак е, който вярва на празни приказки. Който мисли, че една роза е повече от трийсет и три в букета. Боже мой - хората са те измислили, за да прощаваш глупостта им. - “Нищо, моето момиче, нали е било щастливо в горещата вечер на коловоз 12.“ Човек трябва да натика празните приказки в калта. Там да стоят десет века.

Зад лампите нощта беше гъста и тъмна. Никакви пътници не се мяркаха наоколо. Дита трябваше да хване последния влак за Перник. Какво значение има кога е последният влак. Централна гара е светло място, на един вагон разстояние до Каварна, на един влак до пицарията, където щеше да изкара парите за семестъра в университета. Централна гара е приказка, от която ще води децата от детската градина в квартал Бела вода на екскурзия до морето, до Дунав, до Смолян. И все ще е хубаво. Ще е толкова хубаво.

- Дита!

- Дита!

- Дита.

Откъде, по дяволите, откъде по ангелите, дойде този глас. Един глас, скочил с вятъра, който не ходи тихо по улиците, не бяга към прозорците на къщите. Кой не знае къде духа този вятър? Достатъчно е наоколо да свети жарта на юли.

- Дита.

Лампите над козирката на коловоз 12 примигнаха. И те не вярваха. Бяха видели толкова неща и вече нямаха вяра на нищо.

- Трийсет и три са! Точно трийсет и три!

Дита не можеше да повярва. Никак не можеше, но кой ли я питаше.

- Без тебе не е хубаво в Аликанте. Честно.

Розите бяха поувехнали. Направо клюмнали. Кой ти гледа тях сега. Нали бяха точно трийсет и три.

Понякога щастието минава по една пътека, най-тънката и най-тясната – тази на коловоз 12 на Централна гара, София.