- Как може да не си чувала! – изрича заплашително главен мениджър Баранов. – Ти си тук, за да си чувала. Плащаме ти да чуваш. Какво знаеш за Дипетцбергер! – обаче аз не зная нищо за Дипетцбергер и позорно мълча. Дали е финансист, или остров в Тихия океан? 

Взирам се в лицата на колегите. Както обикновено всички са хладнокръвни и мълчат.

- След четвърт час искам справка за Дипетцбергер, да, Тодорке. – Може да е Дюлецбергер, или Тепетцбергер. Потърси. Провери. И внимавай.

Хладнокръвните лица се отпускат. Топката на Дипетцбергер е прехвърлена в моето поле.

Със сигурност трябва да идвам по-съсредоточена на работа. Мениджър Баранов иска да стане фактор – всички ние приветстваме стремежа му. Особено трима мои колеги, високи професионалисти. Сутрин идват един час преди началото на работното време. Аз съм офис мендижърка и кафеджийка на службата, но до сутрешното кафе на господин Баранов нямам достъп. Това е сферата на тримата професионалисти; който дойде най-рано, не съблича палтото си, ами направо грабва кафето от шкафа и вари чашата за шефа.

- Ти занесе ли документа? – пита главният мениджър.

- Кой документ? - питам на свой ред аз.

- Ма как не знаеш кой документ? Ти вчера за какво се тутка цял ден?

- Аха, онзи – сеща се един от професионалистите, най-възрастният от амбициозната тройка, който винаги се усмихва с разбиране. – Не зная дали съм уцелил ваксата, докато работех по тази проблематика, господин главен мениджър – продължава той. –Но дължа да отбележа, че това е добре балансиран документ. Вашата намеса беше от решаващо значение – възрастната амбиция се усмихва съпричастно. Разбиране и съпричастие – това са неговите две стихии.

- Тодорке, търси – разпорежда мениджърът и аз се чудя къде да търся и какво да търся. В стаята ми има три шкафа, всичките пълни с идеално балансирани документи. Никой не ги е поглеждал от три години насам. Обаче Зрялата Усмивка, т.е. колега, който вече е уцелил ваксата, изрича:

- Аз ще донеса документа, господин главен мениджър. Взех го, за да се запозная подробно с условията – бляскава точка за него, излита с едни гърди пред колегите и лош знак за мене, защото: – Всъщност по-добре Тодорка да прибере документа от бюрото ми, да му хвърли един поглед за правописни грешки, да го редактира от стилистична гледна точка и да го занесе в Хранилището.

Главният мениджър се прокашля с подтекст:

- Тодорке, взимаш го от бюрото му, поглеждаш го за правописни грешки, редактираш го от стилистична гледна точка и после знаеш къде.

Знам къде, в Хранилището. Но изведнъж Главният поглежда зловещо към бюрото ми. На него има десетина листа.

- Това защо е тука, Тодорке? - пита той. – Защо не е занесено това! Може би чакаш аз да го занеса? Още преди един час това трябваше да бъде занесено, където трябва. Не съм доволен, никакъв прогрес не отбелязваш в развитието си.

- Това е копието, още вчера занесох оригинала - възразявам аз и там ми е грешката.

Главният мениджър Баранов се зачервява, което едва ли е добър знак, затова тръгвам да прибера документа от бюрото на Възрастната Усмивка, но мениджърът се провиква:

– Ама на теб кой ти е казвал, че можеш да тръгваш? Я се върни! – набутва ми сноп листа, отпечатани от двете страни. - Разбра ли за какво става дума?

Аз не съм разбрала за какво става дума, но казвам:

– Разбрах. Става дума за нови изисквания.

Винаги, когато не е ясно какво искат от мене, тръгвам към нови изисквания и никога досега не е имало фал. Изискванията водят до оптимизиране на дейността, тоест към съкращаване на личен състав. Изискванията и оптимизирането са единственото сигурно нещо в живота ми.

- Добре – изрича Баранов малко по-меко, което ме кара да застана нащрек. И наистина:. – Трябва да го интерпретираш до утре, 11:00 часа. Ясен ли съм?

- Материалът е прекалено дълъг – изтъквам аз и естествено греша.

- Не съм твърдял никога, че не е дълъг – заявява мениджърът. – Започвай да интерпретираш, след като завършиш надписването на коледните картички.

- Но господин мениджър – правя нов фал старт аз.- Мисля, че човек не може да интерпретира толкова страници за три часа.

- Ами мисли. Да съм ти забранявал някога да мислиш?
Започвам да чета текста. Не чета дълго.

Той се взира в моя проект за надпис за коледни картички.

– Какви са тия тъпи „ най-добри пожелания”; що за малоумна „красива и плодотворна година”! Напиши нещо eстествено, интересно. А ти! Нула напредък. Ще се атестираме.

Ние работим в Структурата за развитие и просперитет, елитна организация, която за жалост не е в София, а в най-красивия град на България - Пловдив. Впрочем всички градове в страната твърдят, че са най-красивите в България, за да се утешават, че не са столица, използвайки красотата като извинение, че са дълбока провинция. Прочее, като се атестираме, аз трябва да нарамя куфарите и да се транспортирам където ми видят очите. Главен Мениджър Баранов знае прекрасно, че не желая да се транспортирам в тая криза; известно му е, че не съм благородна съпруга, очарователна дъщеря нито съм нежен фактор в ежедневието на друг мениджър. Затова:

- Тодорке! За какво се мислиш! Помниш ли какво ти подчертах вчера. Работи! Дебело ти го подчертах!

Потулих в офиса си. Това е едно претъпкано със стари мебели стайче, където освен петте внушителни шкафа с папки има хладилник и бюфетче с кафе, бисквити, захар и чаши. Едната врата води към кабинета на Баранов, откъдето вечно се носи аромат на евтин одеколон - тук никога не казваме, че някой е скръндза. Човекът просто цени парите, следователно е благороден. В това отношение Баранов е истински аристократ. Другата врата води към естетката Мелина. Тя също е моя пряка ръководителка, заместничка на главния мениджър, красива и благородна представителка на юриспруденцията, последователка на разделното хранене, посрещаща всичко, което й се съобщи с хладнокръвното: - „Някои лица отново се омазаха.”

Мелина често наднича при мене и подхвърля:

– Я да видим тези сладки.

Тези сладки никак не са онези сладки, защото тя отдавна ги е олапала, тези вече са шеста кутия. Те са основен елемент от разделното хранене на Мелина.

Още не съм излязла от стаята и мениджърът пита:

- Ти къде си гледала? – не ми оставя време да отговоря къде, защото разпорежда: - Какъв е тоя паянтов надпис над пожеланията за Нова Година! Хич не се прави на изненадана, Тодорке. Този надпис трябва да се центрира – вече съм го центрирала, но отвръщам – “Да, господин главен мениджър” .

- Какви са тия смехотворни изявления за Нова Година, бе Тодорке – в стаята влиза Зрялата Усмивка, който освен че се усмихва, ме гледа ехидно. Той знае добре кого може да гледа ехидно в тази организация, и кого не. - Ти ли ги избълва тези творби? Ех, Тодорке-е…. Господин главен мениджър, желаете ли една кока кола?
Главният мениджър се замисля дълбоко и стига до извода, че желае.

Дъртата Усмивка тича до хладилника, който аз съм длъжна да поддържам изрядно пълен с кока кола, но човекът е изпреварен от друг амбициозен колега, Междинната Усмивка, индивид от мъжки пол на средна възраст, Златната Уста (ЗУ) – наричан така, поради ежедневните благопожелания, които отправя очевидно към кого. Междинната вече носи кока кола и чаша димящо кафе върху единствения сребърен поднос в структурата.

- Заповядайте – изрича ЗУ и поднася естествено на кого сребърния поднос. Главният мениджър е трогнат. Кафето е идеално, кока-колата - съвършена. Одъртялата Усмивка не е очарован; пак е изпреварен и пренебрегнат, но преглъща жабата. Затова пък ЗУ сияе. Всеки ден при нас атмосферата е заредена с висок интелектуален заряд: Дъртата и Междинната са настанени в една стая. Имат толкова много работа, че не могат да се погледнат. И двамата смятат, че единственият човек, който не работи в тая структура, съм аз.

– Какво е това нехайство? – пита главният мениджър. – Тодорке, защо не си ми пратила сводката за ежедневния печат по електронната поща, по дяволите?

- Пратих ви я още сутринта - отвръщам аз.

Не си я пратила, защото я няма при мене.

- Не мога да зная защо - отвръщам, което си е чисто самоубийство. - Пратих я.

- Вместо да си наведеш главата и да млъкнеш, ти ми формулираш лъжи. Защо ми формулираш лъжи? Ти какво прави целия ден?

Интерпретирах, както ми възложихте – дъвча аз.

- Не е тук мястото да интерпретираш – поставя ме където трябва Главният. – Ти си тука да ми пращаш сводката за печата, която не си ми пратила.

Пратих я - казвам аз.

Що не си призна, че формулираш лъжи, нямаше да ти изсъхне езикът – разсъждавам със закъснение аз. Още по-зле е да ти рукнат сълзи на кошута пред главния мениджър. За да не се просълзяваме като кошути, се хващам да пиша сведение - съобщавам на нашите колеги как ще пътуват до международния симпозиум по залесяване в Кьолн. Нося сведението на Главния мениджър - шефовете ще летят не в бизнес класа, а икономична, защото няма пари. Ние знаем, че шефовете са фина материя. Главният мениджър задрасква фразата „икономична класа” и отново написва „икономична класа” над задрасканото. След това излита в коридора и прави изявление с могъщия си глас:

- Тодорке! Защо си генерирала такъв малоумен документ! Няма капка ясна мисъл. У тебе не виждам никакъв мисловен процес.

Овехтялата усмивка, който знае всичко за мисловните процеси, съвсем случайно е в коридора. Междинната Златна Уста също е там - пак са го натоварили с работа за трийсет човека, не може да се огледа, но въпреки това се оглежда и следи развоя на брожението. Естетката Мелина наблюдава сцената благосклонно.

- Пак някой го мързи – подхвърля тя. - Я да видим какво са ни пратили от столицата.

От столицата не са ни пратили нищо. Много хубаво. Всички сме чули каква оценка ми даде г-н Баранов. В коридора никой не ме поглежда, естествено. Луд ли си да общуваш с човек, който не притежава мисловен процес?

Номер 3 от амбициозната троица също се дистанцира навреме от опасността. Името му е Красин, но никой не се обръща към него по този начин. Той е толкова надежден и предан, този тъй млад член на нашия колектив. Въпреки крехката си възраст успява да се добере пръв и прави следобедното кафе на главния мениджър, което говори за извънредно висок потенциал. Приказва умно и плодотворно с Естетката Мелина. Нежен и искрен е. Предполагам, че поради тази причина го наричаме Божата Кравичка, но може и да греша. Божата Крава също е чула правилната забележка на главния мениджър, фокусирана върху ограниченото ми мислене. Смятате ли, че младият експерт ме вижда, когато се срещнем в коридора?

Аз ходя като мокра кокошка и наистина съм мокра вътрешно от сълзите, които съм изляла наум. Надявам се, че не ми личи. Естетката Мелина е отново в извънредно тясна пола, следователно е в добро настроение. Отслабнала е и всеки може да види това с очите си.

- В пет чеса служебно събиране, уведоми колегите – разпорежда ми тя и изведнъж се досеща: – Какво става с атестацията?

- С коя атестация? - задавам си аз риторичен въпрос наум и добре че не го изричам гласно. Казвам, че ще проверя. Междувременно от хотел „Тримонциум” звънят и информират: – Тодорке, за 10 и 11 декември няма места.

- Тия какво бълбукат точно сега - ядоса се естетката Мелина и поръча: - Я ми донеси една сладка. - Докато й я нося, пита: – Ма защо се бави атестацията ми? Вече две седмици чакам. Ходи и натисни секретарката да се размърда.
С атестацията й става това, че Баранов я е натопил пред началството - Естетката не милеела за работата. Идвала да не казваме в колко сутринта и си тръгвала след обяд - да не казваме в колко! Така ли е? – Баранов поиска потвърждение от колегите преди служебното събиране, но никой не потвърди, нито отрече каквото и да било. Това го разстрои и той ревна:

- Тодорке, ти всеки ден закъсняваш за работа и си тръгваш по-рано – главният ни мениджър се взираше през цялото време не в мен. Фиксираше естетката Мелина.

- Някои лица правят инсинуации – сряза го Естетката и с това инсинуациите пресъхнаха, но тя продължи - Някои лица снощи са препили.

Дори и хладнокръвната Божа Крава се втрещи. Вечер аз оставах да заключвам структурата. Изводът се наложи от само себе си - Баранов правил инсинуации и е натопил Естетката, затова атестацията й боксува втора седмица.

…Телефонът пак звъни, но не са ония от хотел „Тримонциум“. Главният мениджър ми звъни.

Тодорке, ти защо не си чела инструкциите?

Ха сега де! Кои инструкции? Най-добрата политика е да кажеш, че си ги чела. Щом са инструкции, значи пак ще оптимизираме.

- Става дума за новите изисквания – изрекох със свито сърце аз.

- Така е – призна главният. – Но защо ти си давала нареждания за дигиталните снимки на строителите?

Аха, строителите. Ясно.

- Господин главен мениджър, Красин работи по проекта със строителите – откачам въжето от шията си аз.

- Абе ти не виждаш ли колко зает е Красин? Веднага дай указания за дигиталните снимки на строителите. Трябва да прочетеш инструкциите.

- Но в инструкциите пише, че не трябват дигитални снимки за строителите – възразявам аз и това ки изяждам хляба до последната троха.

- Загубих цял час с тебе – отбелязва той. – Аз няма да ти върша работата. Ходи направи дигитални снимки. Ако не трябват, ще ги хвърлим. И чети. Защо ти звъняха ония от хотела?

- Нямат стаи за 10 и 11 декември – докладвам аз.

- Какво! Как! Защо?

В офиса се е присламчила Дъртата Усмивка; стъклата на прозорците вече сияят, отразявайки енергичното разположение на неговия дух.

- Как така си допуснала да няма стаи за нашите хора! Тодорке, трябва да си по-гъвкава и далеч по-настоятелна – клъвна ме пътьом Усмивка № 1. Той знае на кого може да каже да бъде гъвкав. След миг се обръща към Баранов: - Господин главен мениджър, довърших онзи материал, обаче дали съм уцелил ваксата?

Уцелил я е.

Естетката Мелина грациозно се носи към нас.

- О, колко сме хубави днес, направо сме подпухнали – казва тя на главния мениджър. Или чавка й е изпила ума, или мъжът й се издигнал до небесата. – Полей цветята ми – обръща се строго към мене тя. – Знаеш как са изсъхнали. И докато не съм забравила – тя грациозно чеше сочната си фигура, нареждайки: – Вземи да унищожиш тия папки със стари материали.

Главният мениджър я гледа продължително и изрича:

- Я и докато на мене не ми е излязло от ума. Тодорке, сега няма да унищожаваш никакви материали. Веднага се обади на тия от хотела да намерят стаи за нашите хора.

- Обадих се два пъти– казах аз. – Нямат стаи.

- Ма какво ме интересува, че нямат стаи. Ти си тука, за да имат стаи.

- Ще се наказваме – подмята Усмивка Първа. Пак е щастлив. – Докато не съм забравил – Тодорке, я хвърли поглед на тоя текст. Може да съм изпуснал някоя запетайка в процеса на генериране на смисъл.

- Незабавно хвърли поглед на тоя текст за някоя запетайка в процеса на ... знаеш на какво – нарежда шефът. –Аз отивам на съвещание. Като се върна, да си намерила стаи в хотела. Трябва да проявяваш гъвкавост и настоятелност. Затова ти плащаме. Ти не проявяваш нито гъвкавост, нито настоятелност. И това ще бъде взето в предвид.

- Тодорке, събра ли парите за кафе? – пита ме Естетката Мелина, но това малко я интересува, защото следващият й въпрос е ключов за повествованието. – И какво става с атестацията ми, господин Баранов?

- Атестацията …чака…- отвръща главният мениджър с много многоточия в устата си, след което се връцва и тръгва на съвещание.

Дърта Усмивка №1, съвсем взела-дала, светкавично се втурва след него.

- Папката ви, господин главен мениджър! Забравихте си папката – размахва я услужливо той. – Ето ви и химикалче.

- Благодаря – изрича твърдо мениджърът, покъртен.

- Егати и проливния дъжд – отбелязва Естетката Мелина. – Я да видим има ли от ония сладки. Трябва да поддържаме сочна фигура. Тичай до секретарката на Началството и разбери какво става с атестацията – нарежда ми тя и се оттегля със сладките в стаята си.

Подреждам папките, документите, поливам цветята, навън вали. Шефът е на съвещание. Всичко се е покрило в глъбините на офисите. Не усещам кога става пет часът. Служебно събиране. Главният мениджър е дълбоко навъсен. Това е обичайното състояние на неговото естество.

Насядали сме в стаята му. Мирише на евтин, тоест благороден одеколон. Естетката Мелина е заела най-предна позиция. Усмихнатият нафталин седи непосредствено до нея, Междинната със златната уста (ЗУ) - също е начело, но странично. Божата Крава се е интегрирала най-близо до главния мениджър и го гледа с ей такива очи. Това значи, че ще се наказваме скоро. Ясно е кого ще наказваме. Мен.

- Трябва да има ротация на комисията за оценка състоянието на автомобилния парк – заявява шефът.

- Определено трябва да има – поддържа го Усмивка Номер Едно. Ако усмихнатият екземпляр те срещне в коридора и ти се усмихва, значи скоро ще има ротация –„Тодорке, има ротация. Ще те ротираме. И скоро ще се атестираме и ще се взимаме предвид.” Веднага ми излиза херпес на устната, но едва ли някой забелязва това, защото го мажа с мехлем „Зовиракс”, 12 лева тубичката.

– Аз напускам комисията за автомобилния парк поради служебна заетост. Главен мениджър Баранов е уведомен – осведомява ни Междинната със златната си уста. Човекът е могъщ, което е артистичен начин да избегнем думата „тлъст”. Ние, естествено, не обиждаме на „тлъст”. Освен това той яде само зеленчуци, но въпреки това става още по-могъщ.

Комисия за автомобили, мисля си аз. Само тука няма да ме хванат. Абсолютно нищо не разбирам от автомобили и слава Богу.

- Има ли желаещ да стане член на комисията на мястото на нашия колега? – пита вулканично главният мениджър.

- Пак ни задават насочващи въпроси – отбелязва Естетката Мелина и разлива смях – богат като ковчеже сапфири. Веселието й ме навежда на мисли за електрическия стол.

- Интересувах се дали има желаещи да станат член на комисията за оценка на автомобилния парк – пита зловещо главният мениджър.

- Аз съм служебно възпрепятствана – заявява Естетката Мелина. Като светило на юриспруденцията тя знае кога да се самосезира и възпрепятства.

- Аз също съм служебно възпрепятстван – споделя с тъга Божията Крава под благосклонния поглед на Баранов.

- Ако няма желаещи, ще теглим чоп - заявява с мрачна решимост главният мениджър.

- Аз желая – писа се доброволец Усмивка Зряла Взела-дала и отново блесна естествено в чии очи.

- Ти не желаеш – прекъсва го категорично господин Баранов. – Ти работиш в други ключово важни сфери.

Други желаещи няма. Цари мъртва тишина, ако не броим дишането на Естетката Мелина, което е много изразително. Тя винаги диша изразително, защото сочната й фигура го налага.

- Тодорке, тебе гледам – подсказва ми шефът и ме гледа, без да мигне. – Тодорке, какво ще кажеш?
Аз нищо не казвам.

- Питах те какво ще кажеш – изрича с дълбок подтекст той. – Желаеш ли да станеш новия член на комисията?

- Не, господин главен мениджър.

- Какво?

- Не желая да стана новият член на комисията, господин главен мениджър.

- В момента не ми е интересно дали желаеш.

- Наистина не е интересно – изтъква Междинната и се придвижва с едни гърди по-напред естествено в каква посока.

- Господин главен мениджър, аз нищо не разбирам от автомобили – опитвам да се откача от въжето аз.

- Как да не разбираш, нали си купи кола – засича ме главният мениджър.

- Но, господин главен мениджър - подхващам уверено аз. – Мога да различа автомобил от двуколка, това е всичко.

- И е напълно достатъчно – заявява мениджърът.

- Дори не бих могла да забележа щетите, нанесени на автомобилния парк. Не мога да оценя нищо.

- Аз не твърдя, че можеш – изтъква той.

- Но тогава не съм в състояние да стана член на комисията – настоявам аз.

- Това не е мой проблем, Тодорке. Ти си тук, за да си в състояние.

Всички колеги ме гледат с дълбокото убеждение, че аз съм твърде подходящ член на комисията, способен да оцени с един удар щетите на автомобилния парк. Естетката Мелина вметва: „Колко сме гениални; скоро ще омажем пейзажа с каймаЬЬ”, а двете Усмивки, разбира се, се усмихват.

- Но нали щяхме да хвърляме чоп – напомням аз, преглъщайки собствения си език.

- Хвърляхме и се падна на тебе – заявява главен мениджър Баранов. – Не ни губи повече времето. Имаме планини от работа да вършим.

Усещам, че се вбесявам, но предполагам, че това не представлява интерес за никого.

Още утре тръгвам по мъчителния път на самоусъвършенстването.

Още по темата

15/04/2015

Култура

Наш автор влезе в учебниците в Дания

11/04/2015

Нашите автори

Лунна пътека: Великденски разказ от Здравка Евтимова

28/03/2015

Нашите автори

Здравка Евтимова: Той и други аномалии

21/03/2015

Нашите автори

Ситното: разказ от Здравка Евтимова