Входяща поща

Калин Терзийски Последна промяна на 02 септември 2015 в 16:10 10834 13

Ето – днес една приятелка, млада и талантлива писателка (защо ли не се постарая да избегна римата, както казва в Погнусата на Сартр един негов герой хаха) – ми предложи да играем една игра. Тя ми дава шапка пълна с листчета, на които пише разни такива думи - от съвремието ни. И аз казвам първите си асоциации. И вторите. И третите. Въобще – изливам всичко, което ми хрумва във връзка с тия думи. Без вътрешна цензура (доколкото е възможно това). И аз се съгласих да поиграем. 

И ето – ще ви разкажа за първата ни игра. Може да прилича на интервю. Но интервютата не ми ги взимат приятелки. И взимащите обикновено не са талантливи. Пък и аз на интервютата позволявам на вътрешната си цензура да ме спъва на воля. Нали затова са интервютата – за да се кажат някакви приемливи баналности, с които да изглеждаш едновременно интересен и умен?! 

Моята приятелка ми подава шапката и първите думи, които изтеглям написани на листче (напечатени на принтер, все пак, как иначе!) са ВХОДЯЩА ПОЩА

И моята приятелка Диди Маркова ми казва така: Давай, говори.

И аз започвам.

Въздишам и казвам така:

Входяща поща звучи... много… електронно.

И веднага отправя към abv – пощата на моя компютър. И това е първата асоциация – затрупване с излишни и мъчителни неща. Нямам предвид твоите писма хаха пиленце! Не не… Писма. Всякакви, не от Диди. От Диди най-малкото.

Всякакви неща, които ни подсказват, че хората сега живеят прекалено малко за себе си и прекалено много за седемте милиарда други хора. Да продължавам ли…?

Да, да, продължавай си спокойно! – казва тя.

Това, че ние се чувстваме потиснати, до немалка степен се дължи на войната в Украйна, която е на три хиляди километра от нас…и на битките в Източен Тимор, който е на... двайсет хиляди километра от нас! Разбираш ли? Тоест, ние страдаме и сме потиснати не от Наши си неща…а от неща, от които страдат другите седем милиарда души. Тук – в Столипиново и Орландовци. И там – в Непал и Конго.

Те, тия всички други, седем милиарда…те ни пращат в пощите (образно казано) предложения за удължаване на пениса, за нов бизнес, предагат ни да станем секретарки във фирми за вулканизация на презервативи... Да си увеличим задниците и предниците, да пием зелено кафе за отслабване, да спасим света, да започнем доходен бизнес с лангусти или да спечелим петнайсет милиона от лотарията... Те ни зариват, зариват, зариват...

Зариват ни… Включително и със смъртта си, като я правят наше достояние.

Кой знае защо. Кога е било това - един човек в България моментално да бъде осведомяван, че в Америка са обезглавили някого, или че в Токио са се взривили...?

И ние непрекъснато научаваме, че стават катастрофи - във всички страни по света. Научаваме го чрез новините.

Тоест, ние живеем в една седеммилиардна част от времето за себе си, а в останалото време за другите седем милиарда човека.

А това е мъчително.

И това е начин за живеене, какво пък толкова?!

Просто старият тип човек, като нас…който е самотен бозайник – на него му е некомфортно да живее така.

Виж, когато човекът стане социално насекомо - като мравката, а той все повече става насекомо – социално насекомо – за него няма да е проблем да живее в непрекъсната комуникация с останалите седем милиарда.

Но човекът…все още е един скитащ самотен вълк.

А това - да живееш със седем милиарда самотни вълци като себе си – самостоятелни, самобитни, саможиви същества...Е плашещо. Не не не. Повечето хора вече са мравки. Но и вълците не са малко. Ние сме седем милиарда, ебати.

Аз примерно винаги съм се чувствал като самотен вълк, но и като самотна овца някак си. Като самотен бозайник.

Но не и като мравка, която иска да общува със седем милиарда себеподобни. Нямам потребност. Тези емоции, свързани с Източен Тимор, примерно. Когато нахлува индонезийската армия там, загиват двеста хиляди човека за една седмица. Това е страшно и ужасно, аз как мога да спя...?! Не мога да приемам Целия Свят Накуп, нали така?

Един вълк, като срещне друг вълк веднъж в седмицата и единият е на едно хъмче, а другият на друго, и чуят своя вой и усетят миризмата си…това ги вълнува една седмица след това... Това общуване разбирам…но то е друго.

А съвсем друго е да получиш за един ден петстотин писма с глупости, които са напълно безинтересни за един вълк!
Да живееш като вълк в мравуняк, това е много особено нещо…

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!