Стокхолмски газов синдром

Подобно на мнозина мои съграждани напоследък и на мен се налага да следя широко обсъжданата в публичното пространство тема за бъдещите доставки на природен газ в нашата страна. Тъй като съм лаик в проблематиката се опитвам да се ориентирам в нея чрез вслушване в експертните мнения на специалисти в тази област. Както може да се очаква тези мнения са разнопосочни. Все пак от изявленията на авторитетните сред тях разбирам, че заплаха от липса на тази промишлена суровина и вид енергия всъщност няма – газ на световния пазар има достатъчно за всички.

Спорът е колко надежден е неговият доставчик и на каква цена ще ни бъде продаван. На всички вече е ясно, че през следващите месеци за всички държави, вкл. и за нашата страна, цената на газа ще е висока и ще трябва да се преглътне. Остава да се намери коректен доставчик. По съществото си разглеждания проблем е решим с икономически и технически мерки, като не би следвало да занимава широки социални кръгове. Ала проблемът има и други страни – на първо място политическа, а освен нея и ценностна, а следователно той с основание има широк обществен отзвук. Върху тези негови измерения ще се спра накратко.

Озадачен съм от позицията на настоящото служебно правителство на президента Радев по този казус. Зад благовидния предлог да поддържа „всички опции отворени” то прокарва тезата за „неизбежност” на преговорите за бъдещи доставки на синьо гориво от досегашния ни контрагент „Газпром”. Учудването ми произтича от факта, че кабинета представя като едва ли не природна необходимост започването на преговори с един доказал своята ненадеждност търговски партньор, за който на всички трезвомислещи европейци вече стана ясно, че в своите действия се ръководи от политически, а не от икономически мотиви. Тази упоритост на някои български политици – в случая на министри от настоящия Министерски съвет, непременно да поддържат икономическа зависимост от сегашния режим в Русия ме накара да потърся обяснение на действията им, които за мен очевидно са лишени от здрав разум.

Най-набиващо се на очи обяснение за тази позиция, освен глупост и закърняло чувство за лично достойнство, е финансовата или друга практическа зависимост на въпросните ръководители на държавни институции от техния кремълски господар. Не изключвам да съществуват такива за някои от тях, но се съмнявам всички да са изпаднали в подобна незавидна ситуация. Следователно трябва да се търси някакъв друг вид обяснение за този техен инат. Така стигнах до хипотезата, че в случая става дума за специфично проявление на един добре познат психически феномен, наречен Стокхолмски синдром, регистриран за първи път от психиатъра Нилс Бейерот при обира на шведска банка през 70-те години на миналия век. Реших да я проверя, като потърсих информация за него във вездесъщата Wikipedia.

Тук накратко ще представя и коментирам приложимостта на информацията от този източник към визираното явление. Започвам с неговото определение: „Стокхолмският синдром е психологически феномен, при който заложникът се привързва към похитителя си и изпитва съчувствие и симпатия към него, често до такава степен, че да го защитава и да се идентифицира с него”. От тази дефиниция става ясно, че говорим за психическо заболяване, при което се наблюдава силна зависимост между жертвата и нейния мъчител. Очевидно става дума за поведение, при което противно дори на инстинкта за самосъхранение подложения на мъчения човек („заложник”) безусловно се подчинява и дори е готов да подкрепи своя насилник. В изразената публично позиция на сегашното българско правителство разпознавам белезите на такъв вид силна психическа зависимост. Явно абстиненцията от липсата тъкмо на „руски газ” е твърде силна и не подлежи на лечение в кратки срокове. Заместването на въпросния наркотик с друго упойващо вещество в момента изглежда невъзможно.

Да видим какъв е характерът на разглежданата зависимост. Според избрания източник на информация „тези чувства обикновено се считат за ирационални в светлината на опасността или риска, понесени от жертвите, които бъркат липсата на действителна злоупотреба от похитителите си с акт на доброта”. Очевидно става дума за силна емоционална връзка, при която е безсмислено да се търси рационалност в поведението или аргументи за неговото преодоляване от заболелия.

Стокхолмският синдром може да бъде разглеждан като „форма на травматично привързване”, при което „заложническият сценарий не е напълно задължителен”. Смятам, че в нашия случай този белег на психологическото заболяване също е налице, макар и в особена форма – доброволно заложничество. Явно днешните министри правят принос в психиатрията, като без принуда поемат ролята на „заложници”.

По-нататък следва изясняване вида на отношенията между насилника и насилвания. При Стокхолмския синдром се наблюдава „силна емоционална връзка между две лица, в които единият е периодично хокан, тормозен, заплашван, бит и т.н.“. Няма съмнение, че голяма част от съвременните български управници следват модела за поведение на жертвата в тази извратена връзка. В продължение на години те търпят снизходително, покровителствено и открито подигравателно отношение от страна на своите опекуни в Кремъл. Изглежда, че настоящото правителство също не е против да търпи злорадството от трудностите, които изпитват българските граждани и опитите за издевателства на официалните представители на днешния кървав руски режим над тях.

Накрая да видим как стои въпроса с причината за появата на Стокхолмския синдром. Според авторите на статията във Wikipedia „една често използвана хипотеза за обясняването на този синдром е основана на теорията на Фройд”, в която „се предполага, че тази връзка се изразява в отговора на индивида към травмата, която изпитва, ставайки жертва.

Идентифицирайки се с агресора е начин Егото да се защити”. Смятам, че в този отговор на загадката с възникването на интересуващия ни феномен заслужава специално внимание с оглед на специфичната ситуация на неговото проявление в нашата страна.

Поне някои представители на настоящото българско правителство е много вероятно да следват Фройдовата схема за обяснението поведението на хора, които мислят, че са нападнати и трябва да се защитават. Те смятат, че могат да отбият атаката срещу себе си като по парадоксален начин се отъждествят с позицията на своя нападател. За тях от агресор той се превръща в покровител и образец за подражание. От това се възползва техния мъчител, който с перфидна наслада наблюдава гърчовете, предизвикани у изтезавания от собствената му гавра.

Смятам, че за да бъде успешно преодоляна настоящата газова криза е важно българските граждани, вкл. министрите в настоящото служебно правителство, да запазят здравия си разум и живо морално чувство. Същевременно е нужно да се даде отпор на тези, които са ги загубили временно или окончателно. Каквото и да е обяснението за безсмислените действия на настоящите управници на нашата държава – подлежащо на диагноза заболяване или някакво друго, то те не следва да бъдат допуснати. Сега е моментът да се противопоставим на конюнктурни решения с дългосрочни негативни последици за родината ни.

Добрин Тодоров, преподавател по философия
 

Следете новините ни в GoogleNews