Стърча - разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 20 март 2021 в 08:35 6397 0

Снимка Сергей Антонов / OFFNews

Голяма съм, стърча над мъжете като кътник над останалите зъби, и съм яка.

- Как можа да пораснеш такава скала? - разправя мама. - Да се чуди човек. Баща ти дребен, до шията ми стига. Мършав – вретено! Само варено и печено му готвех, защото коремът го гризеше, той лъжеше, че ще псовиса, но въобще не се ориентираше към умирачка. Аз също съм дребна, а ти - грамадна като камбанарията на църквата. Баща ти с право се съмнява, че не си негова семка. То пък неговите семки ли са? Все нещо го болеше, все парите тънеше, стотинките броеше, та от време на време и към други съм посягала. Че то е човещина - разправя майка ми. - Болен мъж, макар и пълен с пари, пак си е болен мъж. Затуй може по някоя друга линия да си порасла твърде голяма. Въобще не зная ти защо толкоз го обичаше тоя чувал. Когато той пъшкаше на кревата, омотан във вмирисани на илачи одеяла, ти седеше до главата му и пееше. Колкото си грамадна, толкова и гласът ти грозен.

Хем голям глас, хем страшно кънти, та си мисля, че Гърбавият Христо уподобяваш. Той се извисяваше над всички в града като паметника на Хаджи Димитър, и пееше хубаво, макар че повечето време не му се разбираше нищо, защото беше пиян. Данке, щерко, баща ти беше наясно, че в тебе няма нищо слаботелесно. Както и да е, болният ти татко много те обичаше. В гроба си да се пържи дано и на оня свят не се отърве от болния си стомах! Не можеше да ме понася този човек и нищо пара не ми остави в наследство. Къщата приписа на тебе, нивите, мандрата и шивашката кооперация, а аз сега само в ръцете ти гледам. Като едно сираче се взирам в тебе да ми подхвърлиш нещо. Все пак твоя майка съм.

И макар да стърчиш като зид над нормалните хора, на мене си се метнала. И при тебе цял керван кандидати се наредил. Зная, че не са се засилили към тебе, защото си първа хубавица. Хич те няма откъм хубост, да го знаеш това от мене, Данке. За парите ти се лепят, а това е срамно за една жена, дори това да е собствената ми дъщеря.

Слушай, Дано - продължаваше майка ми. – Как така барем едно бебе не можа да се захване в тебе? Окей. Ялова си. Какво от това? Не се знае дали жената е по-добре, като е ялова, или когато цяла опашка от деца се влачи след нея като кашлица и никога не може да се отърве от мръсните им чорапчета. Мисля, че е по-добре, дето си ялова.

Яловата Дана, така ми викат в цялата област, а може би и в София, но хич не ме е грижа. Заводът за кристални сервизи фалира, цехът за ръчни колички също, затова мъжкият народ нямаше нищо против да работи при мен. Плащах добре. Знаех кой колко струва. Някой път исках човек като тревата на къра – стъпкана, но упорита, пълна със змии през лятото. Тогава общувах със Стоичко, който много отдавна бил танкист в армията - толкова дребен, че дори и собствената му жена беше по-висока от него. Както всички нормални хора, бе безработен през зимата, а лятото се хващаше по строежите в София. Покрай пандемията съвсем потъна.

Когато жена му ме срещнеше на улицата, вместо да ме кълне, че тропал на портата ми (така жената постъпи само първия път) – щом пращах да го повикат, тя започна да ми казва “Добър ден, госпожо”, после отстъпваше на крачка от мен, покланяше се и така благодарно ми се усмихваше, че ми се искаше да й завържа един шамар. Пусках на хлапетата й по два лева в джобчетата или им набутвах шоколад в найлонови пликчета и те щом ме видеха по улицата, махаха с ръце и нахилени широко, крещяха:

- Госпожица Дана!

Жената на Стоичко ми изпращаше пирожки, завити в стари вестници и благодарствени писма без нито един препинателен знак между думите: - "много благодръ за пърите дето ни проводи наш Стоичко пащ ща доде и нема да закъснява за тебе”.

Понякога у нас се отбиваше Тано, бивш багерист в затворения наскоро рудник за евтини въглища в Перник. Но дори евтини, народът измъкна от рудника всичко до последния въглен и в мината остана само кал. Дъждът запълни дупките, които някога Тано бе ровил за въглища. Сега изкопите, пълни с дъждовна вода, полека се заблатиха. Не зная откъде там се навряха жаби – пет милиона кекерици, които постоянно се деряха - и денем и нощем. Затова вместо “Мината”, хората започнаха да викат на хълма “Жаба планина". Цялата изкорубена от миньорите местност стана голяма жаба, която крякаше с камъните си, с изсъхналите дървета, с калните пътища, изкопани от камиони и багери.

Когато Тано беше пиян, направо го изхвърлях пред циментовата порта на пътя или в двора - моето място е голямо, заградено е със стена два метра. Вътре има една грамадна къща, бяла като март тази година с всичките му преспи и виелици. В къщата съм само аз - пусках понякога едно момиче от Радомир да ми чисти, та народа мислеше, че щом съм ялова и грамадна, значи сигурно обичам жени. Но аз пет пари не давах за жени.

Избирах грамадния Тано. Той единствено е по-едър от мен - с един сантиметър, и е страхотно да имаш до себе мъж Балкан. Но жена му умря. Току-що бе родила трета дъщеря и никой наоколо не можеше да каже откъде я бе захванала. Мъжът й Тано бе все пиян-залян, а в дните, когато не беше, аз го прибирах и щедро плащах за това, че е един сантиметър по-едър от мен. Затова вярвах, че третата щерка на тази жена никак не поникнала от костилка на Тано. Веднъж тя ми донесе детето. Видях, че е толкоз голямо и синеоко като моята ангорска котка Михаил.

Очите й бяха пещи, в тях бучеше и всичко се трошеше. Личеше, че скоро ще си замине тази жена. „Не искам нищо от тебе - казах й. - Ходи ей там. Легни да поспиш.” Тя не можа да отиде до леглото. Падна на пода и аз си рекох, че ще вземе да ритне камбаната в къщата ми.

Закарах я с джипката до доктор Господинова. Тя се наведе над болната и каза, че била умряла. В гърдите й още имаше мляко и аз си рекох - кой ще храни сега онова нейно бебе, синеоко като моя котарак Михаил? Както и да е, пратих да доведат Тано. Все пак мъж е на тая мъртва жена. Предупредих го да не е пиян, защото ако е, го изхвърлям като ръждива кофа направо на улицата пред стоманената порта. Той не беше пиян. Нахраних го с кекс, дадох и ракия, но той по едно време взе, че ревна.

Може ли мъж, по-едър от мен с един сантиметър да рони сълзи като черен облака? „Защо ревеш, бе?”, питам аз, а той още по-силно реве. Оглупял, пиян. Никога човек не бе плакал такъв плач при мен.

- Жената умре. Няма какво да продавам вече от къщата - разправя ми той. – Дори Аго вехтошаря не ще даде двайсе лева за децата. Най-ми е жал за глупавото... само то е мое. Така ще си умре, горкото. Искаш ли, Дано, да вземеш? Всеки ден ще те обичам и няма да ти искам пари, Дано. Но ти вземи глупавото. Вземи го, Дано.

- Къде са другите две деца на жена ти? - питам го аз.

- Жена ми умря - разправя той. – Синеокото е виновно. Роди се като куче и й отрови кръвта. Оставих ги и трите голи на пода. У нас вкъщи вече няма нищо за продаване.

- Как така ги остави и трите голи на пода!
------
Пак се беше родила дъщеря. Третата поред. Тано изгледа вбесен ревящата купчина пелени, под която врещеше бебето... Той се наведе над свитото като спаружена ябълка лице, не по-голямо от юмрука му. Вчера се беше опитал да го продаде на един грък за една крава, но гъркът го излъга. Не. На Тано му се пиеше – още след раждането опита да остави бебето на бармана в кръчмата “Двата ножа”, поиска шише ракия, но за беда се появиха полицаите с гадната си кола и бармана се сви.

- Разкарай тоя боклук - каза той на Тано.

Гаден свят. Магаре можеш да продадеш - не за две бутилки, за две дамаджани ще го продадеш, а едно бебе, за което гърците хвърлят два бона, на никого не можеш да продадеш. Тано не беше сигурен кой знае колко дали малката е здрава - пищеше, като че някой го беше натъпкал с пиявици.

… Жена му прибираше пари от социалните служби и за другите две дъщери - дребни зверчета, толкова мърляви, че Тано не можеше да им види лицата. Децата се скитаха по околните къщи – едната щерка на две години, другата на три. Когато го видеха бесен, изчезваха някъде.

Имаше дни, когато жена му се връщаше с цяла торба двайсетолевки. Тогава в къщата замирисваше на печено месо, тогава им пускаха отново тока, тогава и телевизорът работеше, и Тано гледаше домочадието щастлив, с пълен стомах. Двете хлапета не го дразнеха. Изглеждаха му приятни, защото майка им ги бе измила и белите им лица му приличаха на мастика в чиста чаша. Той харесваше голямата - тя почти не ревеше, не му досаждаше. Напикаваше се рядко. Това се случваше в лошите дни, докато жената се върнеше при него с много двайсетачки.

Тогава почваше любовта, една дива любов между разхвърляните дрешки на хлапетата, между празните бирени бутилки, между недоядените парчета салам, направо върху балатума, а двете хлапета гледаха Тано и жена му, лицата им целите омазани в мляко и течен шоколад, щастливи, с пълни стомаси.

- Стой и гледай децата – казваше жена му.- Аз ще отида да изкарам още пари.

Лицето й беше по-красиво от уиски. Защо умря толкова рано.

Бебето заврещя, като че някой го колеше. Беше синеоко и от него щеше са стане хубаво женче, жалко, че крякаше толкова силно. Тано реши: ще ги зареже тук до довечера – и трите. Ако през това време успее да спипа някого, да му смъкне палтото и да го продаде, ще се върне при дечурлигата. Първо, разбира се, щеше да пийне малко ракия, от тайния резерв, за Бог да прости жена му. Всъщност средното дете не беше кой знае колко непоносимо. И то беше хубаво, имаше кафеникава като коняк кожа. Тези двете можеше да ги хариже на някого. Беше се заклел да купи дрешки за първата си щерка, неговата си. В края на краищата какъв мъж е Тано, щом за едно мизерно дете не може да намери пари?

Ракията му се услади, на нон-стопа изпи толкова много, че земята започна да се огъва под краката му. Прибра се вкъщи и когато отвори вратата, си помисли, че нещо не е наред. Не бе възможно и трите деца да са умрели. Бебето да, то бе слабовато и синеоко, но другите две къде са?

- Ей! Ей! - започна да вика Тано. Не помнеше имената на децата - откъде-накъде са негови, той не беше синеок. - Таня! Таня! - завика той.

Таня беше първата. Само тя имаше име.

Никой не хленчеше и никой не ревеше на пода. Тано знаеше, че няма ток и трябва да запали нещо, за да се огледа. Но в стаята нямаше нищо за палене, затова той свали ризата си - стар парцал, който покойната му жена беше купила като подарък след раждането на първата му дъщеря. Тано драсна клечка кибрит и запали първо ръкава. Стана достатъчно светло. Децата му ги нямаше.

- Ей! Ей! - завика Тано. - Ей!

Никои не се обади. Той изкрещя:

- Таня! Таня! - така бе нарече първата си дъщеря. Женя му я беше нарекла другояче - може би Мария. Той я наричаше я Таня. Той Тано, тя - Таня, така нямаше никога да забрави името й, дори да беше пиян като стомана. Това дете беше единственото негово нещо в тая празна къща.

-------------------------
Да не се казвам Дана, ако не уредя тази работа. Веднага се обаждам на момичето, което ми чисти. Много свястно момиче, моя съученичка. Стаите при мене светят покрай нея, с манджите си докарва в къщата ми цяла Италия. И Калабрия, и Рим и езерото Комо - цяла Италия побира това момиче в тигана ми. Сутрин ям Сицилия, на обяд Милано, а вечер замезвам с Неапол. Та взех, че платих на момичето да докара голите деца - не че пет пари давам за децата.
На всички е известно, че съм ялова като паветата по улицата, но онова третото, което отровило кръвта на жената, е синеоко като моя котарак Михаил. Второто въобще не съм го виждала. Казват, че било мургаво. Сигурно майката го е възприела от някой арабин, затуй толкоз пустиня и жега имало в него, но детето си е дете. Не може да го оставиш да пукне в стая, дето Тано е откъртил паркета и го е продал за две ракии. Момичето, което ми чисти и докарва при мен Италия, се върна и вика:

- Къщата на Тано е празна. Няма нито едно дете. Да кажа ли на Стоименчо полицая, да ходи да ги издирва, госпожице Дана?

- Глупавичкото ми! Къде ми е първото, глупавичкото! - взе да се гърчи на масата Тано.

Ми аз ли съм виновна, че му го няма глупавичкото? Не съм го правила аз, не съм му съблякла кирливата дрешка да я продам на вехтошаря Аго. Никога не съм виждала толкоз висок мъж да се секне и да вие така.

- Трай - казах му. - Млъкни. Ще дам награда и ще ми докарат глупавичкото тук след половин час.

Не можех да го гледам толкоз отпуснат, мокър от сълзи и плюнки. Та той е мъж, направен да обича високи жени, дори такива високи като мене, затова викнах моето момиче, което ми чисти и на което поверявам дори ключовете от избата.

- Изабело - викам й. - Ходи му донеси едно шише ракия на тоя ревльо. Не мога да го гледам как се лигави.

- От хубавата ли, госпожице Дана? – пита момичето и ми се покланя. Не знам откъде си е набила в главата, че трябва да ми се кланя. Може би го е научила от мъжете, които призовавам да ме обичат. Това се случва, когато е горещо. В този край на родината мъжете са дребни като кози. Това е от големите суши през лятото, от недоспиване и нищо не може да се направи. Пък аз съм могила. Сигурно Господ нещо се е объркал, като ме е оформил жена, с тая височина, дето е сложил в костите ми.

Сега Тано, единственият човек в цял Радомир по-голям от мен, да се е напил като стомана, но все пак ме помоли:

- Госпожице Дана! Моля те, госпожице Дана, намери ми глупавичкото. Само него имам на тоя тъп свят. Нищо друго.
Знаех хлапето.

Беше дребно запъртъче. Мълчеше като дъска. На ръст има няма колкото постелката на моя котарак Михаил. По лицето му познах очите на оная жена, дето бе умряла заедно с млякото в гърдите си заради онова, синеокото, което беше накарало кръвта й да се обърне към смъртта. В ситното глупаво момиче видях и устата на оная жена, и тънките й кости. Запитах се как е издържала да ги носи и ражда трите дъщери - беше миниатюрна, костите й не се виждаха, толкова слаботелесна беше. Как е понесла оня синеок шофьор, който бе засадил синеокото, последното й момиче – онова, дето я довърши.

- От хубавата ли ракия да му дам, госпожице Дана? - отново попита моята експертка, макар да знаеше, че от всичко най мразя някой да ме пита за нещо два пъти. Спаси я само това, че се поклони пред мен - съвсем ниско си сведе главата, точно както мъжете.

- Донеси му от най-скапаната ракия - казвам. – Харесва ми как се покланяш, Изабело. Браво!

Дадох й десет лева. Започнах да разчитам на нея. Не се замислям какво ми се иска – тя знае. Дали кюфтета от Калабрия да ми сготви, дали яйца от Неапол. Понякога я наказвам, ако съм си намислила Тано, а тя не е успяла да го опази трезвен. Наказанието й е, че го влачи до банята сама, за да й дойде ума в главата.

Самотата е жълтеница и трябва специална диета, за да я понасяш. Двете с Изабела пием Коварната Черешова от напръстниците. Вечер, преди да заспя, я карам да ми чете някоя приказка. Баща ми, макар и много богат, нямаше късмет с жена. Майка ми никога не ми е чела приказки. Беше прекалено хубава да си губи времето със змейове и златни ябълки, но Изабелчето има ясен глас, чете като слънце и готви най-италианските кюфтета в Радомир.

След малко момичето, моята експертка Изабела, идва и носи в едната си ръка едно голо бебе. Познавам това бебе, синеоко като моя котарак Михаил, сгърчено на сух комат хляб. В другата си ръка Изабела държи друго голо дете - с дълга, сплъстена черна коса. Мургаво, с малко като слива лице и очи, хвърлени в пресъхнали кладенци. На две крачки след Изабела върви дребно хлапе, голо, тънко. Ребрата му се четат - реотани на електрическа печка - лицето му същото като оная жена, която отнесе млякото си на Господ, вместо да даде да суче на синеокото.

- Глупавото! Глупавичкото ми! - Тано захвърли отвратителната ракия, скочи и както си беше мокър като сом от сълзи, полетя към мършавото хлапе.

- Тате! - избъбри то.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови