Срещу кого воюва Русия?

Формално, военната операция на Русия в Сирия е легитимна. Формално, правителството на Президента Башар Ал Асад е поискало помощ от Руската федерация, за да се справи с бунтовниците, които искат отстраняването му от власт. Формално, подобни прецеденти има и в тях са взимали участие редица държави. Вярно е, че Русия бе ротационен председател на Съвета за сигурност на ООН, когато е обсъждала и организирала това решение. Вярно е също така, че подобни военни намеси рядко биват провеждани от една отделна страна. Но е вярно и това, че руската военна намеса открива нова фаза в развитието на конфликта, която може да има непредвими последици.

Подкрепата на Русия не е за президента на Сирия, а в защита на геостратегическите позиции на федерацията. Руските военни самолети не извършват бойни полети, за да запазят управлението на фамилията Ал Асад, а за да неутрализират опитите за ограничаване на руското влияние и евентуалната загуба на руската военна база в Сирия. Русия смята, че брани ефективно собствените си интереси, а Президентът Путин очаква, че неговото решение ще бъде подкрепено като проява на решителност. Нито руските анализатори, нито руските военни крият амбицията си да наложат отново представата за ролята на Русия като фактор в световната политика. Съвсем друг въпрос е доколко подобна цел може да бъде постигната именно по този начин.

Русия не се чувства пряко застрашена от ИДИЛ. Хиляди руски граждани загинаха от саомубийствени атентати на ислямисти, но заплахата за Русия винаги е била търсена в корените на афганистанската война и чеченските терористи. „Лицата от кавказка националност” бяха превърнати в устойчив образ на заплахата за сигурността на руските граждани. За руското обществено мнение, както и за част от стратезите на Кремъл, ИДИЛ е заплаха за Европа и за САЩ, но не и за Русия.
Това не означава, че Русия е готова да подкрепя ИДИЛ или да допусне разрастването на тази международна организирана престъпна мрежа на своя територия. Руските политтехнолози се надяват, че ИДИЛ, както и останалите радикални групировки ще успеят да нанесат тежки поражения на Европа, които ще доведат до дестабилизация на Европейския съюз, а оттам и до откриване на пространство, в което Русия и нейния Евразийски съюз да придобият така желаното влияние. В този дух е било и изказването на Волен Сидеров на някакъв международен форум в Москва. Изпреварвайки малко руските политтехнолози, той заявил, че ако не се противопостави на САЩ, европейската цивилизация и Европейския съюз ще бъдат разрушени.

Част от руските анализатори се опитват да потиснат неприятните сходства със съветската война в Афганистан. Единствените аргументи, които до сега са успели да намерят са свързани с отказа от сухопътна операция срещу бунтовниците, ислямистите, враговете на Асад или с ИДИЛ. Всъщност, тази разлика не е достатъчна, за да бъде държан настрани призрака на афганистанското поражение. Проблемът не е в това дали военната операция ще продължи по въздух и колко видеоматериала на бомбардировките ще бъдат разпространени в социалните мрежи. Истинският въпрос е срещу кого воюва Русия?

Руската военна интервенция създава напрежение в действията на страните от коалицията срещу ИДИЛ. Общите разговори за насочване на военните действия, или поне за избягване на инциденти, не означават че Русия е готова да координира действията си останалите държави. Макар че не беше нужно, руският президент потвърди, че целите на Русия не са ограничени до ИДИЛ. Напълно очевидно е, че районите, към които са насочени руските удари, включват и групи от умерената опозиция на Асад, която се опитва да се противопостави на ИДИЛ.

Изглежда, че Русия воюва не само за запзване на военната си база и присъствието си в Сирия, но и за неговото разширяване. Формално отговаряйки на молбата за помощ, Русия се опитва да установи контрол върху част от територията на страната, за да използва присъствието си там като инструмент за усилване на натиска спрямо западните съюзници.
Руската военна тактика игнорира ИДИЛ в стремежа да осигури влиянието си в районите, които имат стратегическо значение за федерацията. Това може да се окаже недалновидно действие, тъй като ислямистите не възприемат руснаците като случайно прелитащи субекти, които преследват само собствените си цели. Опасенията от ислямистки провокации срещу Русия нарастват, а заедно с тях и влиянието на държавно насърчаваната параноя в руското общество.

Военната операция няма да постигне официално декларираните си цели. Тя няма да сложи край на гражданската война, която се води от пет години в Сирия, нито ще укрепи режима на Асад. Колкото и добре да са подготвени руските сили, вероятността от предизвикване на инциденти е много голяма. Всеки подобен военен инцидент може рязко да влоши отношенията със западните съюзници, които и без това са в продължителен период на застой. Няма никакъв шанс руската военна операция да доведе до смекчаване на икономическите санкции срещу Русия, както се надяват някои руски анализатори. По-вероятно е да се случи точно обратното.

Конкретните задачи за осигуряване на военното присъствие на Русия изглеждат краткосрочно постижими, но дори в средносрочен план, те няма да доведат до засилване на ролята на федерацията в района. Руската интервенция изглежда като опит да бъде откъсната територия от Сирия, в която да бъде разширено руското военно и икономическо влияние. Това е остаряла и неефективна геополитическа доктрина. Завладените със сила територии не се превръщат в устойчиво пространство за оказване на дългосрочен политически натиск. Желанието на Русия да направи своя „Пустинна буря” и да демонстрира, че може да използва нови технологии не е достатъчно, за да се завърне като фактор на стабилност в международните отношения.

В средносрочен план Русия ще продължи да търси възможности за отслабване на влиянието на Европейския съюз. Независимо от яростната анти-американска и анти-натовска пропаганда, основния опонент на Руската федерация продължава да бъде Европейският съюз с неговите норми и правила, които нямат нищо общо с инструментариума на Кремъл. Русия залага прекалено много на представата за това, че Европа е слаба, защото се опитва да спазва собствените си правила. Слабостта на европейската политика няма да донесе преимущество на Русия. Точно обратното – ако Русия не бе избрала стратегия на пълно неглижиране на европейските институции, двустранни споразумения и икономически натиск, осъществяван чрез енергийните си ресурси, тя би могла да разчита в много по-голяма степен на успех, отколкото сега.

Военната операция ще задълбочи изолацията, в която и без това се намира Русия. Тази операция не може да постигне видими положителни резултати, които да оправдаят избирателния военен подход. Усилията за пропагандно пакетиране на бойните действия няма да доведат до очаквания от руските политтехнолози резултат. Очакваният нов прилив на обществено доверие към Президента Путин няма да се състои на фона на указа за военна мобилизация. Руското общество не получи отговор на въпроса за какво воюваме в Сирия? А планирането и провеждането на всяка подобна операция би трябвало да включва и възможни щети. Форсирането на анти-американизма и ксенофобията в руското общество не могат до безкрай да компенсират морално остарялата и напълно непригодна имперска стратегия.

Изглежда, че Русия за пореден път воюва срещу самата себе си, срещу собствените си стратегически интереси, опитвайки се да постигне краткосрочни предимства, които не може да удържи. Поредният опит за силово налагане на руските интереси няма да повишат доверието или подкрепата за режима на Путин. Този път, за разлика от Крим, няма да има сребърна юбилейна монета, на която да е изобразена, например, картата на руската военна база. Няма да има празнични манифестации и руския химн няма да бъде свирен през двадесет минути в „освободените” от Русия части на Сирия.

Руските удари дават глътка въздух на ИДИЛ, а с това увеличават рисковете, които засягат не само западните общества, но и самата Русия.

Още по темата

25/09/2015 Нашите автори

Местна, но власт

18/09/2015 Нашите автори

Граници

12/09/2015 Нашите автори

Солидарност или протекционизъм

Следете новините ни в GoogleNews