Шило в торба не стои

София, април 1934

Цял ден валя, но привечер дъждът спря, оставяйки по улиците лъскави локви, които отразяват фенерите на уличното осветление. Кафенетата около Халите гъмжат от хора, въздухът ухае на прясно кафе и топли кифлички с орехов пълнеж. Момчета използват момента, докато няма дъжд, и лепят чевръсто афишите си по стълбовете – цветни обещания за концерти и театри. След тях минават и прекупвачите на билети – така наречените „черноборсаджии“. При всяко голямо гостуване на известни звезди, те заливат София с истински и фалшиви покани.

Покана за концерт на цигуларя Анри Марто. Отдолу се вижда надпис „Des billets chez B. Kasuroff“- името на Борис Касъров, наследствен печатар, което е гаранция за доверие и щит срещу фалшификатите, но и него го фалшифицират. Снимка: личен архив

Един майстор на изкуството да се прерисува от оригиналите се издига над всички останали. Историята на Тодор Кривналиев е като роман, изтъкан от мастило, хитрост и много дързост. Тодор не е обикновен престъпник - той направо е артист. Още като ученик в цинкографското училище се увлича не по вестници и книги, а по застрахователни полици и ценни книжа. Изключват го – не за лоши оценки, а за фалшификати на търговски акции, толкова добре подправени, че биха заблудили и банкери. Съд? Не, Тодор изчезва като утринен вятър, тръгвайки към Америка – земята на шансовете.

В Щатите не търси обикновена работа. Изобретява начин да „цепи“ долари – избелва еднодоларови банкноти с хлорна вар, използва фотографски филтри и клишета, за да ги превърне в двайсетачки или петдесетачки. Качеството? Толкова е добро, че в банките се потят, докато ги разпознаят. Еднодоларовите са идеални – малка инвестиция, голяма печалба, а никой не проверява прекалено внимателно.

През 20-те и 30-те години неговите долари заливат чикагския подземен свят. Говори се, че дори Ал Капоне е поръчвал от него и му е предоставил условия да печата продукцията си в една от стаите на хотел „Метропол“, в който е живял. Но такива престъпни гении често попадат в затворите заради дреболии. В неговия случай това е Мери - сервитьорка с остър език и мечти за по-безгрижен живот. Една нощ в малкото им апартаментче в Чикаго, тя го притиска за по-голям дял от печалбите.

- Тод, или ми даваш дял, или отивам при ченгетата - заплашва тя.

Той я гледа с тъжна усмивка:

- Мери, всички сме фалшиви. Всичко е фалш. Аз просто го правя по-добре от всички други.

На другия ден тя го предава на властите. В нейното предателство има алчност, но гневът ѝ е повече от ярост, че той никога не я е обичал истински и дори го подозира, че скита с проститутки. Всъщност, в хотела, Тодор изработва долари по нощите с друг гений в тази област - един французин. Кривналиев е арестуван, осъден на 15 години, екстрадиран в България като „заплаха за националната сигурност“.

След амнистията през 1937 г. заради раждането на престолонаследника Симеон, Тодор излиза от затвора и се връща към старото си занятие. Не се укротява, но през 1939-та полицията го залавя в дома му – превърнат в тайна печатница. Намират преса, клишета и тефтер с „рецепта“ за фалшификати. Решава да е самотен вълк – без помощници, без любовници, без излишен разкош. Единственото, което го издава, е амбицията му – прави твърде много фалшиви долари и ги е пуска в обръщение на малък периметър.

Близо до него е магазинът на Яша Левков, белоемигрант, дребен зарзаватчия на улица „Софроний Врачански“. Яша е човек с меко сърце и остър ум, дава на вересия, понякога дори опрощава дадената храна - особено на по-бедните си клиенти. Една вечер, докато подрежда щайгите, в магазина му влиза човек с уморени очи, облечен с модерни дрехи.

- Имаш ли нещо за ядене? На вересия даваш ли?

Яша го оглежда.

- Ти си онзи, дето прави долари, нали?

Без да дочака отговор, Яша му загъва в хартия две консерви пастет и половинка хляб. Това наистина е Тодор - оставя на тезгяха стодоларова банкнота.

- Сега не мога да ти платя, но вземи тази, пази я, може да ти потрябва някой ден - казва доволният клиент и изчезва в нощта.

Яша, любопитен като котка, проверява банкнотата при познат банков чиновник.

- Фалшификат, но толкова добър, че бих го приел! – ахва приятелят му.

Яша не предава гладния посетител, който му оставя един от своите шедьоври. Съзрял е в очите му умората на човек, бягащ от всички, включително и от себе си. Една вечер го вижда случайно как влиза в „I-ва Шуменска“ бирария на Коце Минев на бул. "Дондуков" № 32. Яша си поръчва кана сунгурларско вино и сяда до фалшификатора.

- Защо го правиш?- пита директно Яша.

- Защото мога - отвръща Тодор, но в гласа му се усеща горчивина. - Светът е фалшив, драги. Поне аз съм честен в моя фалш. - добавя фалшификаторът.

Двамата скоро се сприятеляват – странна дружба между зарзаватчия и фалшификатор. Яша се превръща в съвест за Тодор, напомняйки му, че животът не е само мастило и измама.

Една дъждовна вечер Яша намира приятеля си да пие ракия след ракия, сякаш дави нещо по-дълбоко от мъката си.

- Тодоре, защо не спреш? Ти си по-умен от всички. Защо продължаваш?

Тодор се заглежда в чашата си.

- Когато бях момче, баща ми каза, че светът е книга на чужд език. Аз не мога да я прочета, защото не знам да чета на този език. Затова си пиша друга книга, със свои страници. Фалшиви, но мои. И впрочем, добре се “четат” от хората – отвръща Тодор с усмивка. - Трябва да замина. За чужбина - добавя той, взима си палтото и излиза навън без да се сбогува.

През 1943-та Тодор изчезва. Появява се в Германия, в завод за амоняк край Лайпциг. Как един фалшификатор попада в сърцето на Райха? Истината е, че Тодор и други освободени от затворите фалшификатори са вербувани от германците за изработка на фалшиви британски лири, с цел да се срине британската икономика. Единствените новини, които достигат до адреса на зарзаватчийския магазин на „Софроний Врачански“ 27, са луксозни картички от Берлин или от Мюнхен.

В една от тях пише: „В следващата получена картичка да се обърне внимание на рядката марка“. Поредната картичка наистина е донесена от пощаджията и освен обичайните пожелания има микро текст на гърба на… отлепената марка. Там Тодор е скрил тайното си послание, защото цензурата по това време отваря и проверява всякаква кореспонденция и чете всичко. Тодор е написал:

„Яша, идва подобаващ край, а аз все още правя това, което умея най-добре.“

1 ноември 1943-та

Тодор е арестуван в Пирот проследен още на гарата. Полицейският опис го обрисува: среден на ръст, чернокос, с черни очи и мустаци по модата. На въпроса защо е бил в Германия той отговаря: „Работех принудително. Но ме пуснаха, освободиха ме от работа.”

Яша го посещава в затвора, носи му две кутии английски цигари, бял хляб, което е голям лукс за времето заради купонната система.

- Ти си като старото пиано в кръчмата на улица „Регентска“, помниш ли го, Тодоре? - казва той. - Свириш прекрасно, но си в грешната опера. – продължава Яша, видимо доволен, че вижда приятеля си жив и здрав, макар и зад решетките.

Тодор се усмихва тъжно:

-Така е. Но поне мелодията сега е моя и вече не свиря по поръчка.

1944-та, 12 септември

Тодор е освободен заедно с политическите и криминалните затворници. Среща Яша на ул. „Раковски“. Нов костюм, чиста бяла риза, но старите неспокойни очи.

- Пак ще почнеш, нали? – пита го Яша.

Тодор избягва погледа му.

- Не мога да спра, Яша. Това ме държи жив.

Новата власт го назначава в монетния двор – ирония на съдбата, достойна за няколко глави от криминален роман. Получава се така, че лисицата получава ключовете за кокошарника и... разбира се, не устоява на изкушението. Върши си работата старателно, но в един момент започва да подправя държавни облигации. А това най-добре го може. Нещата "лъсват" и Тодор отново е в затвора, където годините го поглъщат една след друга.

1945-та, Белене

Яша е в калта, с лопата в ръце, копаейки канали под ситен дъжд. Белоемигрант е, а всички като него по това време са обвинени в „нелоялност“ към новата власт. Смятат се за опасни, защото са живели в Царска България.

В бараката си получава кореспонденция, сред която пази и старите писма на Тодор от Германия. Последната получена бележка е от затвора, където той все още излежава присъда:

За Яша, единствения честен от нас двамата

„Верни ми приятелю, тук всичко е като заключено в машина и механизмът трябва да се движи по 24 часа в денонощието - хората, работилницата на пандиза, дори сънищата ми са затворени в тази машинария. Пази се.
P.S.
Мисля си за кръчмата на булевард “Дондуков”. Кога ще пием бира?“

Една вечер Яша разменя парче хляб за молив и хартия и пише в отговор:

„Тодоре, не знам къде си, как си, но дано намериш начин да прочетеш това. Живей, приятелю. Тук съм добре, даже много добре. Затова скоро няма да видя кръчмата на булевард „Дондуков“.“

Пликът тръгва през тайник, по който лагерниците изпращат посланията си - един овчар, който минава в определен час сутрин, взима оставеното и е единствената връзка. Яша дори не знае дали посланието му ще стигне изобщо до получателя, който е в затвора, но може би вече не е там.

1955-та, София

Яша, вече прегърбен, с голям диоптър очила живее в тясна стаичка в покрайнините на кв. „Банишора“. Магазинът му отдавна е погълнат от национализацията, старите укрити снимки от предишните щастливи времена пожълтяват от времето и влагата в стара кутия от обувки под леглото му.

Една вечер, докато рови из кутията, ръцете му напипват стодоларовата банкнота, оставена от първата им среща с Тодор. Спомените го заливат подобно на есенния дъжд, който се сипе зад прозорците. Препрочита писмата от Германия, където приятелят му намеква за краха на уж хилядолетния немски Райх.

След последното писмо затваря очи и вижда Тодор – не фалшификатора, а момчето, което вече може да прочете книгата завещана от баща му. После Яша излиза навън, където софийските улици по това време са тихи, а в локвите блестят звездите и луната. Върви към стария си магазин на улица „Софроний Врачански“. В тъмното му се привижда фигурата на Тодор - с кривата му усмивка и куп фалшиви пари натъпкани в джобовете.

След време, двама амнистирани затворници разправят на Яша, че Тодор са го пуснали още през 1955 г. и някак е доживял до 1960-та година в Ново село. Но умира в мизерия и без пукната пара. Яша избира да повярва в тази история.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник", "Стъпки...", "Софийски импресии". Книгата "Софийски импресии" може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

Следете новините ни в GoogleNews