Северозападна антроподицея

Николай Фенерски 10 юни 2013 в 16:45 13722 21

Николай Фенерски - редактор на алманаха
Николай Фенерски - редактор на алманаха "Резерват Северозапад"

 

Таа втората думичка означава оправдание на човека. Има и теодицея - оправдание на Бога. Не че на Северозапада и ората му е изтребвало тава оправдание - те нема за кво да се оправдават. Поради таа причина по-точният превод на термина е „обяснение в любов“. Едно нещо за да го има на тоа свет, си има причина. Щом падат листата, значи дуа ветар - викаше старшината у казармата. Ма той и други работи викаше, а ние ич и не вдевааме кво сака да ни рече, дремало ни е тогива, лекомислени подфръкаче. Обаче сега се пресещаме и разбираме - не може явленията да се самопораждат. Та всека една черта от типичните за северозападните човеци се дължи на нещо. И я се опитвам да разбера на какво. Има лека опасност да се превръне у философски трактат по несъществувата наука „народопсихология“, ма ше фнимавам. Щото секи човек си е различен - я, ти, всеки. И обобщениата не връшат работа. Така че говорим у най-общ план за некои аспекти на северозападната душевност. Дето им го рекох тава и на ониа ръбове, ма те надали ме разбраа правилно. Ка ще да е.

Това, от което приоданците и гостите на Северозапада получават културен шок, е езикът. Те изпадат в ужас, когато чуат некоа лелка да поздравява съседа си вместо с добро утро с „Аде бе, ти не умре ли?“. Една комшийка викаше от дъното на двора си на детето, когато беше още тригодишно: „Митии, кво праиш, деебамаамудееба“. Друга позната му се радваше с думите „Ше ти папам дробеца“, като дробецът може да бъде заменен със сърчицето, бъбречето, крачетата... У несъществуващия вече завод „Пионер“ у Бела Слатина едно време работеа само жени - там на какви работи можеше да се наслуша човек, фаща ме и мене срамота да ги напишем. Ма то са клетви, ма захранвания, шеги и закачки, каквито ти душа сака. Въображението на ората ни е неизчерпаемо у таа насока.

На убавата поговорка „Езикът кости нема, ама кости троши“ ние сме противопоставили другата - „Дума дупка не прави“. В защита на пръвата теза са още „Казана дума - хвърлен камък“ и приказката за мечката и дърваря - лоша рана заздравява, лоша дума не се забравя. Тънкообидните хорица се обиждат от лютите ни думи. Некои се обиждат, дори да не са отправени къде тех. Но по принцип ако пустинякът си е истински и не се е изкилиферчил по чуждите градове и страни, той нема грам да изпита обида или душевен дискомфорт, а ще подири съответните думи у речника си, с които да отвръне на удара. Щото едни и същи думи от северозападния речник съдържат и положителна и отрицателна емоция, като се ползват според случая за едното или другото. „Пустиняк“ може да бъде връла обида, но у същото време е и приятелско обръщение, похвала за некой, че е голем пустиняк, което значи, че на него може да се разчита. А ако се умали на „пустинячец“, добива още нюанси у смисъла, добива сила в едната от двете посоки - за обида или за фалба.

Що се е получило така у нашето развитие и на кво се дължи таа езикова особеност сме мислиле много пъти. Тия езикови крайности просто компенсират нещо друго. Ама кое е тава нещо? Какво е липсвало на северозападния народ, че е стигнал дотама да се пцува за добар ден? Или па какво му е било у повече? У повече му е енергията предполагам, като знам колко са големи бръкачевските и селановските дворове - стигат до три декара. И тия три декара обикновено са поддръжани с мотичето у състояние да нема едно буренче никъде. Така поне беше некоги и тва също си заминава с времето. Но таа педантична земеделска работливост може да бъде причина за езиковата крайност - човекът е изморен, физическото изтощение не му позволява лукса да се изразява лигаво или завоалирано и си цепи направо през ораньето. Таа прямота е откровеност. И я съм се фащал без да искам да изцепвам такива работи, дето ората после ми се чудат - внасам си туке у големиа град дръвата за зимата доле пред блока, иде по едно време некъв куриер и пита дали случайно съм виждал едикой си комшия, па я викам, че не съм го меркал, ма ако го вида, ше му предам, че са го дириле, па гледам го тоа куриер у ръцете кво носи, що ми стана любопитно и си му викам у прав текст „ами вие за какво го търсите“ - при който въпрос жената се опули срещу мене и не верва кво е чула. Ма тя щото жената не е от северозападните булки, ми е от друга България. А какви културни шокове имаше на нашата сватба е обект на съвсем отделно изследване.

Та така - питаме си, казваме си, квото на сърцето, такова на езика. Като изтъкнах една възможна причина, не изчерпах възможностите обаче. Щото може и да не е така. По-вероятно от устите ни се сипят такива разноцветни искри заради една наслагана през епохите историческа обремененост. Не можем да си представим кво е било преду десет века примерно, ама у най-новата ни история след Освобождението и малко преди са се разигравали събития, които може да са допринесли за северозападния изказ. Викат Ботев не намерил подкрепа, като минал през Северозапада - двайсетина години обаче преди Ботев по нашите земи е имало размирици и кървави въстания, двайсет години не са много, поколенията още са помнели какво е станало и никой не е искал да мре за „едното нищо“ - както им се е струвало. Прагматични, консервативни по душа, те не са виждале перспектива у Ботевото дело. А ако не беха такива, немаше да оцелеят. Така че обвиненията тука не вървът. Щото само трийсетина години след Ботев у балканските войни кръвав данък заплаща всеко едно северозападно селце. И от тогава са паметниците по мегданите. С изписаните по тех имена.

Винаги Северозападът е бил беден, недолюбван и забравен от властта. Идва тука некой си Червеняков, прави си агенцийка за краденье на народни парици на гръбъ на народа северозападен, нема значение дали днеска или преди сто години, а положението същото - мъка, мъка, па тегло. И с какво да отговорят хората на това лицемерие, на тая вечна немотия освен с думите си? Техният бунт е в думите. В изговора си те стигат до крайностите, които не могат да постигнат в реалността. В езика си те са свободни. И само там. И затова тая свобода е доразвита и всеобемаща, простряла се до всички кюшета на битието - и в семейството, и на улицата. Северозападният човек е последният, който ще скочи да протестира. Щото той знае, че протестът е изкуствен, манипулиран и модериран, знае, че го лъжат за пореден път - а думите му никой не може да му отнеме и никой не може да го спре да си каже какво мисли. „Я да си реча, па ше си мълча“ - те така вика бабичката, като ѝ речеш да не дава акъл. Съгласна е да си мълчи, ама преду тва требва да си го рече. Не можете да отнемете на северозапада таа последна утеха - езика му. Ше си ви ганадим, колкото си ни тегли сръцето и нищо ни не моо запре.

През куманизма па имахме силно представителство у ЦК - Цола, Пеко Таков и други. Те свръшиле квото свръшиле, народът на тех приписва построяването на разни сгради и площади. Дрътите викат „ако не беше Цола, още щееме да одим у локвите“ и да немаме канализация - все едно личната заслуга на един политик требва да е издигната у култ и все едно тва им не е задължение. И въпреки че Северозападът беше у ЦК, централната власт и ТиДжей не го обичаха съвсем. Даже леко го мразеха. Щото ТиДжей и бригада „Чавдар“ като по-големи лумпени и по-послушни марионетки са биле избрани за нов елит от съсъсъръто, а не техният конкурент - врачански партизански отряд „Гаврил Генов“. Щото лумпените са били винаги обичани от Големия червеногъз брат. Лумпенът изпълнява заповеди. А мислещият куманист прави Пражка пролет, прави Унгарски революции, прави като Тито - участваме, ма не влазаме. И как ли щеше да се развие историята, ако врачанският отряд беше станал основа за куманистическия елит, а не ония тупанье? Минало и заминало ше речът. Те така викат - да не ровиме. Ма днешните куманета са наследници на лумпените. Те са приспособими и от куманисти станаха на пръви капиталисти. И у момента ни морат. Душат ни. И ни пробутват своите чудовища у лицето на гръбавите, атака и други подобни творби.

Иначе да ви реча най-откровено, познавам и свестен куманист. Идеалист е човекът, завръшил е АОНСУ, но у момента поради своя идеализъм едвам свръзва краищата и си нема ни хотел, ни фабрика, маани ми и една бензиностанцийка за тамазлък си нема даже. Ама той е едно огромно изключение, щото сичките негови колеги от таа школа са притежателе на некое от изброените неща. Та идеалистът е един на хиляда. Останалете деветстотин деведесе и девет боклучаци не признават ни идеали, ни морали. Моралният хомо сапиенс скоро нема да съществува на света бели. Ше го изтреби пасмината на влечугите. И коги говорим за политика, всъшнос требва да си говорим за морал и ценности. Утайката, която у момента се е възкачила одново у калидорете на институциите, не заслужава да бъде удостоявана с нерви и фнимание. Тя заслужава единствено да бъде презирана. Тава е отпадък, гюбре, което времето ще измете.

Може би требва да напишем оправдание и защо на последните изборе у областите Видин, Монтана и Враца за пореден път гласуваха за най-злото от всички. Червеното лумпенизирано и деидеализирано зло, което стои зад всичките други злини. Щото са консервативни орицата, пак да го повторим. И помнат, че некоги даже и да е било зле, колкото днеска никоги не е било. Освен тва точно у най-бедните райони става най-масовото купуванье на гласове. Орките се продават за по пет лева. Те тама са мнозинство вече у много селия. И те така те. Нищо не е квото е било и по-зле само ше става. Викат даже, че ше почнеме да си внасаме китайци и африканци... И по таа наша плодородна и убава земя ше одат чужди ора. Такива са фактите и нищо не може да се напраи. И десет агенции за Северозапада да отворат, се си е таа. И нашата езикова съпротива е сал временно явленее. Па на който му не изнаса ка си приказваме, пцуваме и глъчиме, да отпара дорде е мръзнало, не сме го връзале тука насила. Деебатаакриванивадееба.

Посочените езикови черти са само един щрих от северозападната душевност, която се опитваме да защитим. Други такива щрихи са северозападното чуство за хумор, северозападното отношение къде смъртта, северозападната поетичност, северозападната веселба, което включва отношенеето къде сръбската музика, а що таа музика е на почит и по кво се различава тя от глупендерския попфолк ще се опитаме да разясниме неко друг път, аде нека остане материалец и за после.

А сеги викам да се ориентирваме накъде прикючване с една-две злободневки. Мразим езикови каламбури, не са интелигентни, по такива си пада Иво Инджев примерно, само за показнО отворих сайта му и прочетох „изперете българското“, променя по една-две букви и евтиното каламбурче е готово. Ама че е кичозно кой ти гледа, повърхностният дразнителен пласт си му стига на човека. Та откакто съм станал човек, избегвам такива страшни смешки. Обаче като прочетох, че „народните избраници от парламентарната група на ГЕРБ са се заинатили да не се отменя забраната за кадене на закрито.“, в първия миг се обърках и прочетох крадене вместо кадене. И си викам така си е, ще крадат само на открито, да не могат да се подслушват, има логика, има. Ама спирам дотука, щото съм си решил да гледам на таа утайка съвсем хладнокръвно и да подхождам научно, доколкото е възможно. Ше ги изследвам като инсекти, каквито те са всъщност. И тва не е метафора - насекомите са оцелели през милионите години развитие на планетата, така ше оцелеат и тия, а ше мреме и изчезваме пак ние.

Те така го рече и един фламенко китарист у Казанлък оняденка: „Кризата е една измислица на тези, които управляват, за да ни контролират все повече и повече. Те са добре, а нас ни очакват трудни времена.“ Подписвам се под неговите думи като под мои с двете ръце. Тва е единственият правилен подход. Единственият начин да запазиш достойнство. Без самозалъгванье. И таа особеност също ги дължим на северозападното детство. Па един друг философ у една статия наскоре рече нещо също толко умно: „Прегънатият свиква със своето нищожество“. Те на тава разчитат, приятеле и съседе, точно на тава. Ама нема да стане тейната работа. А как точно нема да стане ше ви реча, ама друг път.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

 
X

Най-близкият съратник на Стивън Хокинг проф. Томас Хертог е в подкаста на OFFNews