Quantcast

Пет минути с Вера Калман

Николай Братоев - Крижицки Последна промяна на 24 октомври 2020 в 10:31 2935 0

Снимка ansichtskarten-center.de

Жените не осъзнават собственото си обаяние, което щедро пръскат. Ако го уловим правилно, може да го наречем „ангелска част“. Другата половина от чара съдържа чисто човешки, физически качества, включващи женствеността, външния облик и като цяло излъчването на тялото във форми, пластика на движенията. И разбира се блясъка в очите и погледа. „Ангелската страна“ обаче, предвид скромния ми опит, включва в себе си истинския характер на жената, и затова тази страна е най-запомнящата се. Вероятно, тази „ангелска част“ ми е помогнала да не забравя докато съм жив кратката, около 5-6 минутна среща през 90-те години с Вера Калман, вдовицата на починалия през 1953 г. майстор на модерната оперета Имре Калман.

За мой късмет, музиката му е била винаги с мен, още от детските ми години. Съпътстваше ме ежедневно докато пишех домашните си като ученик, или докато четях някоя книга. От традиционния социалистически приемник „VEF“ разположен на масата в хола ни, тихичко, весело, просто за фон звучаха Видин Даскалов, Лиляна Кисьова, Арон Аронов, и много други наши оперетни звезди. Как може да забравя музиката? Или как мога да забравя как баба ми все още тананикаше от кухнята „Царицата на чардаша“, и то дълго след като по радиото свиреше съвсем друго нещо. Тогава пускаха абсолютно всички забавни Калманови произведения, днес периодично, но по-рядко ги чувам. Все пак нито една нота не ми убягва, така съм ги запаметил, направо мога да ги изпея или изсвиря.

Въпреки всичкия музикален хаос днес, и въпреки цялата съвременна незаслужена забрава на подобен жанр, мотивите от тези оперетни закачки с чардаша все още са актуални, поне за мен. И то точно цели сто години след написването им! Несъмнено, всичките оперетни спектакли на Имре Калман все още се играят от нашите и световните музикални театри. Днес някак се надявам това му присъствие на сцените да продължава да оформя мирогледа и естетиката на света с веселата си музика и припевите, станали абсолютен хит и весел шлагер. Не трябва да забравяме, че Калман е сред основоположници на този жанр, и може би дори трябва да признаем, че всичките му произведения без изключение са се превърнали в абсолютна съвременна класика, пресъздаваща европейския блясък от довоенните години на ХХ век.

Но нека се приближим конкретно до срещата, за която искам да разкажа. Съпругата му - Вера Калман, по-точно вдовицата му, беше пристигнала в България във връзка с Калмановия конкурс. Жената тогава беше към 90-те си години, но си бе останала солидна и въздействаща дама. Личеше си, че е била много, много хубава и очарователна като млада. „Ангелската част“ очевидно я имаше в солидни количества дори в онези дни в София. За невярващите - ни най-малко не беше изчерпана. Дори напротив - раздаваше се в огромни количества. „Ангелското“ беше мощно оръжие за всички присъстващи, някак се усещаше във въздуха.

Госпожа Калман седеше на празния първи ред в салона на Държавния Музикален Театър „Стефан Македонски“ (София). Помня, че до нея и отзад на седалките имаше огромни купища букети и пакети, вероятно с подаръци от публика или организаторите, не съм много сигурен. Елегантно черно манто, черна кадифена лента придържаща косата и гердан от едри перли, това помня. Изчаках да отминат неколцината желаещи да я поздравят или попитат своите си въпроси, и след като дойде моя ред, се приближих. Представих се, и понеже бях последен на опашката, я попитах удобно ли е да ѝ правя компания за броени минути преди да дойдат журналистите. Междувременно побързах да се извиня, подсказвайки на г-жа Калман, че знам колко е заета и изморена, но аз като всички останали тук, се надявам да прекарам поне една – две минути с нея като обикновен, развълнуван събеседник и почитател на Калмановата музика. След като ми кимна в знак на съгласие, тя буквално ме сканира набързо, и още преди да бутна седалката, за да се настаня до нея, ме заговори на кристалночист руски език, като ми каза:

„Молодой человек, пожалуйста, разговаривайте на нашем родном, русском языке, я же русская!"
(*в превод: Млади човече, говорете на родния ни руски език, та аз съм рускиня!).

Как ме беше преценила външно, че вероятно съм с руски произход не зная, може би с някакво нейно шесто чувство. Тази внезапна реплика едновременно беше някак хем смайваща, хем ми помогна да се отпусна. Изведнъж ми стана по-леко. Да, ето я отново „ангелската страна“. Сигурен съм, че не налучка просто така общия език, на който да разговаряме, ами с някаква вродена проницателност разбра всичко за мен само от един бегъл поглед. По друг начин не си го обяснявам.
Времето спря, часовника ми също. Сега в салона на театъра бяхме само двамата, и трима сценични работници, които мълчаливо тикаха един роял към средата на сцената.

Осъзнавах, че седях до част от самия Калман. Докоснах се до живата част от онази епоха. Преди да си отворя устата и да продължа разговора, за миг си спомних как композитора се запознава с младата тогава жена. Много години назад, през 1926 г., краля на лекия жанр Имре (Имерих) Калман, я среща зад кулисите на Берлинския театър, а после пътищата на съдбата им се пресичат отново, но този път в сладкарница „Сахер“. Младата дама му се представя като Вера Мария Макинска. Тогава (но не и днес) плахото руско девойче с лешникови очи и със същата загадъчна приятна усмивка, каквато видях в секундата, преди да се отнеса в тези объркани размисли, е била същата онази Вера, наречена по-късно Верушка, емигрирала заедно с майка си от болшевишка Русия. И двамата тогава още не са знаели, какво съдбата готви за тях. Младата и твърде красива Вера, след известно време ще избере от всичките си ухажори тъкмо него, мълчаливия и уравновесен композитор. В очите на Верушка вероятно той е бил въплъщение на истинския принц на белия кон и надеждите за стабилно бъдеще. Но кой ли е могъл да знае тогава как ще се развият нещата.

Нека се отървем от този страничен поток на мисли за отдавна отминали сантименти, и да се върнем към реалната ми среща в салона на театъра:

- Кажете ми госпожо Калман..

- Николай… Николай, по-добре ме наричай госпожо Вера, става ли?
(Ето още един опит за бързо счупване на леда и то от нейна страна. „Ангелска“ му работа).
Погледнах я, и кимнах в знак на съгласие:

- Разбира се… Госпожо Вера, освен че сте красива жена, вие сте и много смела, затова ще ви питам нещо, за което вероятно няма да разговаряте с останалите след мен, тъй като с тях ще стане дума повече за посещението Ви тук и за музиката на Вашия съпруг. Затова ще Ви кажа освен от музикално наследство и от какво друго се интересувам - вълнува ме изключително много историята. И в частност, понеже съм запознат с повечето неща за Вас и за живота Ви с композитора от книгата Ви „Моят живот с Имре“ (тогава я имах в първото и издание в превод от немски), където споделяте ваши общи преживявания, писма, мисли и прочее. Искам да Ви питам за една тъжна част, ако позволите. Там ми направи огромно впечатление моментът, в който на гости при унгарския регент, той Ви предлага да бягате колкото може по-бързо от Австрия.

- Да, да, имаше такава среща, аз съм я описала в книгата.

- Госпожо Вера, Вас беше ли Ви страх след аншлуса на нацистите в Австрия? Може би тогава сте се почувствали в същата безизходна ситуация както в Русия, от която сте избягали, както и моите баба и дядо, впрочем. И ето го моментът от този епизод на живота Ви, който се повтаря и трябва да осъществите второ бягство, но този път от Австрия.

- Да, именно. След като бяхме при Хорти, той ни посъветва да бягаме, и че ще направи каквото трябва. Но всъщност не беше точно изпълнено. Стана по друг начин.

- Имате предвид, когато сте отишли в канцеларията при немския офицер от Гестапо. Мисля, че така е било, но е твърде възможно и да бъркам, простете. За да поискате документи, позволяващи Ви заедно със съпруга ви и децата да заминете за чужбина?

- Да, това, драги, беше толкова отдавна. Знаете ли, тогава бях твърдо уверена, че отивайки в това учреждение, където седяха някакви студени и чужди хора във военни униформи, всичко замислено от мен ще стане. Постъпката ми беше вероятно много, много рискова. Май бях избрала най-сложния начин.

* (г-жа Вера Калман в този кратък разговор дори спомена цялото му име и фамилия на този офицер, но аз до ден-днешен не успях да си спомня нищо от казаното за него тогава. За огромно свое съжаление бях без диктофон тогава, а и нямаше друга подходяща подръчна техника, каквито са мобилните телефони днес)

- Този човек, чиновникът в тъмна униформа, изобщо не ме прие на сериозно в началото. Забелязах, че не се заслушваше в нито една от думите ми, пишеше нещо, а това, което му обяснявах, го правех с целия си жар, който можех да изкарам от дълбините на душата си. Затова след първите 2-3 минути си помислих, че пилея напразно всичките си усилия, и реших, че каузата ми е окончателно загубена. Всеки момент очаквах, че той ще вдигне телефона и ще каже да ме арестуват и няма да изляза от тази сграда. Може би тогава малко се изплаших. Но, тъкмо преди да се отчая окончателно, и след като темпото на ентусиазма ми намаля, някак магически изведнъж явно привлякох вниманието му.

Той заряза всичко, с което се занимаваше на бюрото си, предполагам чисто чиновническа работа, защото тази длъжност си беше такава, въпреки строгата му изгладена униформа и лъснатите му ботуши. Видях, че започва да се заслушва в думите ми за мен, за Калман, а това беше изключителен напредък, дори бе някак забавно. За мой късмет, се оказа, че той бил голям почитател на Имерих (* на Калман) и на произведенията му. Това наклони везните на съдбата абсолютно в моя полза! И така се измъкнахме. Униформеният даде позволение за всичките там хартии и подписи и прочее печати върху тях, завъртя телефона още няколко пъти, за да нареди надолу по веригата. Не помня точно какви заповеди, защото в този момент мислех само за успеха си, а той разпореди каквото трябваше. Не, не, като че ли сега мога да кажа, че никак не ме беше страх. Дори за секунда през цялото време не изпитах това чувство. Защото аз знаех, че ще успея. И затова не ме беше страх. Никак даже.

Това бяха точните ѝ думи. Ето я пак „ангелската част“, с която започнах този разказ. Очаровала е и този строг, военен чиновник.

Вера Калман после накратко ми спомена още, че идването на власт на Хитлер и войските му в Европа ги е принудило да мислят първоначално за убежище във Франция, а сетне са заминали по-надалеч - за Америка. Към нас се приближиха хора, стискащи букети с цветя. Разбрах, че разговорът ни приключва. Говорихме буквално още половин минута, в която госпожа Вера ме попита за белогвардейските ми корени, за града, от който са бягали моите предци от разпадналата се руска Империя. Прощавайки се с нея, обобщих всичко казано помежду ни със следното:

- За щастие, Вие винаги сте успявали, госпожо Вера, в каквото и да е, защото сте откровена. За да бъде човек откровен, той несъмнено е най-вече смел. А това си е един вид награда свише! Вие сте благословена!

Госпожа Вера мълчаливо се усмихна, след което се сбогувахме. Тя енергично подаде ръка, благодарих и за отделеното време с признателен японски полупоклон си тръгнах, а тя в следващия миг вече се усмихваше с неизчерпаемия си чар на застаналия до нас човек и започна разговора си с него.

Далеч след нашата среща, научих още, че Вера Калман е била патрон на постановката на "Принцесата на цирка", това е било за ноември 1998, малко преди да си отиде от този свят, през недалечната 1999. А също и че, тук в оперетния международен конкурс "Мими Балканска" е имало специална награда за изпълнение организирано от нея. Последното е, че сред българските певци най-любима и е била Райна Кабаиванска.

За да съм в тон с написаното дотук, веднага ще си пусна старо видео с изпълнение на Видин Даскалов. Докато го прослушвам, ще приключа с цитат от самия Имре Калман. Композиторът написва спомените си и ги издава малко преди да ни напусне през 1953г. Нека надникнем между страниците за секунда:

"Опитах се - пише той - да създавам музика само от любов към самата нея, а не заради славата и богатството... „
„Убеден съм, че и най-простата песен, и най-незначителният валс трябва да носят у себе си искрата, която да наелектризира, да възпламенява публиката. Знам, че само половин страница от Ференц Лист тежи много повече от всички мои оперети. Големите и сериозни композитори винаги са имали своите почитатели. Но заедно с тях трябва да има и други автори, които да създават оперети - оперети весели и духовити, елегантни и приятни..."

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !