Отговорът е Науру

Иво Иванов, Канзас 27 юни 2016 в 13:27 365981 27

Ставаш по-умен: разказ от Здравка Евтимова

От стр. 3

Днес страната е на системи в реанимацията. Банковите машинации бяха спрени под натиска на световната общественост. Държавният дълг е смазващ. Безработицата е деветдесет процента, а останалите десет работят в държавния апарат. Алкохолизмът е пандемия и в тясно сътрудничество с диабета и затлъстяването е докарал средната продължителност на живота до петдесет и девет години. Островът тъне в боклуци, разпадаща се инфраструктура и ръждясващи покрай пътя счупени ферарита. Безделието се е превърнало в любимо занимание и национален спорт.

Казват, че науруанците се срамуват от мъчителното харакири, което направиха на собствената си страна. Може би затова опитът ми да се добера до острова се оказа обречен още от самото начало. След като ме разпитаха подробно за целта на пътуването ми, имиграционните власти спряха да отговарят на настойчивите ми опити да получа виза. Оказа се, че журналистите, които не боготворят Науру, са крайно нежелани. Освен всичко друго, установих с ужас, че медийната виза струва осем хиляди долара! При това трябва да ги платиш, дори визата да бъде отказана! Безумие, достойно за една безумна държава!

Очаква се през следващите петдесет години глобалното затопляне да връчи на океана зелената ивица около острова и тогава за науруанците няма да остане абсолютно нищо освен опечена от слънцето мъртва глина. В очакване на това мокро събитие Австралия предложи да пресели жителите на Науру на свой необитаем остров. Единственото условие е да се откажат от националността си. Краят на Науру... Той пристига – неумолим, неизбежен и по всяка вероятност заслужен. Затлъстели, болни и безработни, жителите на това благословено парче земя успяха да го превърнат от остров на съкровищата в остров на чудовищата. Бъдещето не предстои и може би затова проклетият химн на Република Науру започва да кънти някак си зловещо в слушалките: „…Дом на нашите велики предци си бил от древни времена и ще продължиш да бъдеш за генерации от нови имена…“. И ме кара да се замисля за това защо Науру е от толкова голямо значение не само за науруанците, но и за всички нас.

През 1997 година капитан Чарлз Мор спечели третото място в престижната регата за яхти „Транспак“ от Лос Анджелис до Хавай. На връщане към Америка мореплавателят се натъкна на огромен остров, който не съществуваше на картата на света. Остров от пластмасови отпадъци, впримчени във вечния капан на четири бавно въртящи се тихоокеански течения. Става дума за безкрайна слузеста маса от боклуци с размерите на Франция и Германия, взети заедно! Няма бактерия, която да се храни с пластмаса, така че островът винаги ще бъде там – неразлагащ се и постоянно растящ. Милиони риби и птици стават негови жертви всяка година. В момента има пет подобни боклуковъртежа, разхвърляни във всички океани. Това са смъртоносните отпадъци на човешката цивилизация – лепкавият отпечатък на нашата полимерна безотговорност.

Истината е, че Науру е микромодел на една макротенденция. Ние сме се превърнали в oбездвижени, саморазрушителни хиперконсуматори, които не могат да забележат, че Науру се случва тихичко навсякъде около нас. Обърнете внимание колко се променихме в рамките само на половин генерация... при това едва ли към добро.

Според пазарната икономика търсенето и предлагането се намират в логично равновесие, но… в последно време предлагането като че ли е излязло извън всякакъв контрол и прави всичко по силите си, за да създаде изкуствено търсене.

Навремето се разхождахме в парка – сега се разхождаме в мола. Навремето гледахме телевизия, прекъсвана от реклами – сега гледаме реклами, прекъсвани от телевизия. Навремето купувахме неща, които ни бяха необходимост – сега имаме необходимост да купуваме неща. Преди си пишехме само когато не можехме да се видим – сега се виждаме само когато не можем да си пишем. Навремето ние управлявахме автомобила си - сега автомобилът управлява нас. Навремето децата излизаха навън, за да си играят – сега влизат вътре, за да си играят. Навремето се виждахме лице в лице и четяхме книги – сега не се виждаме лице в лице и не четем книги – най-вече поради нещо, наречено „лице книга“. Навремето ние бяхме тънки, а телевизорите ни – дебели. Сега, разбира се, е точно обратното и най-очевидната обратнопропорционална зависимост на двайсет и първи век е, че колкото по-слаби стават телевизорите ни, толкова по-дебели ставаме самите ние. Навремето не можехме без семейството си – сега не можем без телефона си.

И като стана дума за това – защо чисто новите ни телефони остаряват преди още да сме ги извадили от кутията? Вече има някаква хипнотична ритмика в тяхната напълно излишна подмяна. Както и в почти всичко друго, което ни е толкова отчайващо ненужно и което в крайна сметка ще се озове в океана.

Науру е най-важната страна в света – безценен урок и предупреждение за това колко крехка е мембраната между рая, с който разполагаме, и ада, в който сме в състояние да го превърнем. Днес направихме аутопсия на една мъртва държава и някъде в тялото ѝ открихме истинския дяволски елемент. Той няма нищо общо с фосфора и е основно съединение в разрухата, която оставя след себе си абсолютно дерегулираната човешка алчност. За нещастие, нашето време е отключило клетката на нещо опасно. Нещо лакомо, ненаситно и недалновидно, което се готви за скок и като че ли присъства във всеки човек. Нещо, което иска да хапе, да разрушава и да задава неудобни въпроси. Кой знае защо, отговорът на прекалено много от тях е Науру. Когато мястото, от което трябва да се пазиш, е по средата на нищото, това не означава ли, че е на еднакво разстояние от всичко?

През 1990 година „Вояджър 1“ вече бе пропътувал шест милиарда километра, когато обърна издрасканата леща на 1500-милиметровия си апарат към Земята. Снимката бе шокираща. Една малка синя точица – песъчинка в огромния безмълвен вакуум. Бе невъзможно да погледнеш снимката, без да изпиташ страхопочитание. Нима това сме ние? Толкова многозначително незначителни. Цялата цивилизация? Всичко, което сме създали, преживели и научили... Там – на това синкаво стъкълце, проблясващо в мрака, въртящо се около себе си с хиляда и шестстотин километра в час, има неща, които дори не знаем дали могат да съществуват другаде във Вселената. Има въздух, облаци и плачещи върби. Има глетчери, реки и гладиоли. Има две молекулки водород и молекулка кислород, съединени в благословени капки дъжд. Има гъмжаща от многоклетъчен живот биосфера! Има пирамиди, горски ягоди, пеликани, хора, поезия, фитопланктон, „Токата и фуга в ре минор“, „Саграда Фамилия“, пръстите на Клептън, любов от пръв поглед и още милиарди прекрасни неща. Това миниатюрно островче, запокитено в Космоса, е дарено с толкова съкровища. Но нали тази история вече ни научи, че островът на съкровищата е само на една човешка глупост разстояние от острова на чудовищата... И големият въпрос е в какво ще се превърне нашият прекрасен остров, ако не се опомним, събудим и променим?! Да, това е големият въпрос. А отговорът е Науру.

Още по темата

30/04/2016
Нашите автори

Защото искам да сънувам

23/02/2016
Нашите автори

Обетът на кучето

24/12/2015
Нашите автори

Момент на мълчание