Отговорът е Науру

Иво Иванов, Канзас 27 юни 2016 в 13:27 365980 27

Ставаш по-умен: разказ от Здравка Евтимова

От стр. 1

Преди стотина години австралиецът Хенри Денсън попаднал за няколко часа на острова и решил да се разходи във вътрешността. Когато се натъкнал на странен камък, който приличал на парче дърво, той решил да си го вземе за спомен от острова. В продължение на три години Хенри използвал камъка, за да подпира с него вратата на офиса си.

През 1900 година химик на име Алберт Елис минал през същата тази врата и обърнал внимание на камъка.

„Хмм... Това е много интересна скаличка – казал химикът, – може ли да я взема за изследване?“

Малко по-късно Елис се върнал разтреперан от лабораторията си: „Човече, това е най-богатата на фосфат руда в света! Къде го намери този камък?“.

Отговорът, разбира се, бил Науру!

Оказва се, че ако торът на милиони птици бъде печен от екваториалното слънце в продължение на стотици хиляди години, ще се получи нещо много, много ценно. Става ясно, че под плодородната почва на Науру се крие изумително съкровище.

Веднага след като бива провъзгласена за независима република през 1968 година, Науру се хвърля в ураганен добив и износ на фосфати.

Колкото и да е невероятно, само няколко години по-късно Науру става НАЙ-БОГАТАТА СТРАНА В СВЕТА! Не Швейцария! Не Саудитска Арабия! Не Катар! Не... Отговорът е Науру! Десетхилядното му население започва да се къпе в невиждано охолство. Въпреки че обиколката на острова с кола отнема двайсет минути, абсолютно всички жители си купуват скъпи западни автомобили. Премахнати са каквито и да било данъци. Вдигат се къщи от тежки материали. Поникват хотели. Построено е феноменално игрище за голф. Създадена е авиокомпанията „Науру“. Образованието, здравеопазването и много обществени услуги са напълно безплатни. Държавните служители си раздават екстравагантни заплати и бонуси. Фосфатните долари създават гарантиран доход и доброволна безработица. Миньорите, лекарите, чистачите, инженерите... цялата работна ръка е внос от безфосфатната чужбина. Любимото занимание на самите науруанци е да карат колите си из острова, докато пият бира, и да хвърлят празните кутии през прозореца. Икономиката просперира. Животът е песен. Или по-скоро химн...

Преди около триста и петдесет години ексцентричният немски алхимик Хенниг Бранд започнал да колекционира... урина. Не е ясно точно как (и слава богу), но успял да се сдобие с пет хиляди литра, които складирал в мазето си в Хамбург. Като всеки уважаващ себе си алхимик, Бранд се интересувал предимно от трансмутация на металите и от химеричния „философски камък“. Вярвал безрезервно, че ще успее да превърне урината в злато. Трябвало само да я вари в продължение на часове, докато не се превърне в гъст миризлив сироп, който след това да изстуди и филтрира. Естествено, ако беше толкова лесно, всички щяхме да се наливаме с бира и да уринираме директно в банката. Хенниг не успял да превърне отвратителния си мармалад в злато, но съумял да изолира от него странен бял восък, който се самозапалвал при контакт с въздуха. Първо го нарекъл „студен пламък“, а след това фосфор (от гръцки: „носител на светлина“).

През вековете фосфорът си спечелил прякора „дяволският елемент“. Някои смятат, че мрачното име се дължи на факта, че е бил открит тринайсети поред, но по-вероятна причина е неговата силна токсичност и смъртоносна натура. Фосфорът е основна съставка в почти всеки боеприпас и в многобройни взривни и бойни отровни вещества.

Но откритието на Хенниг е и незаменим микроелемент, необходим за растежа на земеделските култури. Суперфосфатните торове са гаранция за плодородна реколта. Поне в случая с Науру откаченият германец се оказва прав – изобретението му се превръща в злато и целият свят се надпреварва да купува вкаменени птичи отпадъци от тихоокеанската държава!

През деветдесетте години обаче фосфатните залежи на острова се изчерпват. И то по най-кошмарния възможен начин... В момента някогашната приказна Гогенова импресия е едно от най-ужасяващите места на света. Осемдесет процента от острова са безвъзвратно разрушени. Единствената зеленина е тънка палмова ивица около крайбрежието. Вътрешността, която някога се е радвала на пищна растителност, сега представлява зловещ марсиански пейзаж. Всичко е изчегъртано и оглозгано чак до кораловия кофраж на острова. Останките от неконтролирания рудодобив са шокиращи. Няма зеленина, няма почва – само хиляди конусовидни варовикови образувания, които стърчат от земята като разкривените нокти на погребани чудовища. Флората и фауната са напълно унищожени. Въздухът е неподвижен прах, разтворен в екваториалната мараня. Единственият признак на живот са бездомните кучета, бродещи сред безизразните лабиринти в търсене на нещо за ядене из лениво търкалящите се боклуци. Няма фосфати. Няма почва. Няма питейна вода. Няма надежда. От най-богатата страна в света Науру се превръща в една от най-бедните. Дори рибата избягва острова, прогонена от отпадъците на преработвателния комбинат.

Трябваше да се намери алтернативен източник на доходи. Но от какво? Нали бяха съсипали всичко... Има ли някой на този свят в състояние да прави пари от самото голямо солено нищо на безбрежния океан? Има! Отговорът е Науру!

През август 2001 година норвежкият товарен кораб „Тампа“ спасява четиристотин трийсет и осем души от потъваща в океана рибарска дървена катафалка. Корабокрушенците са отчаяни афганистански бежанци, принадлежащи на ненавиждания от талибаните етнос хазара. Това са изключително добродушни хора с персийски произход, опитващи се да се спасят от кървавия геноцид над тяхната общност. Норвежкият капитан прави опит да акостира в Австралия, тъй като много от бежанците, включително деца и бременни жени, са на ръба на силите си. Точно в този момент австралийският премиер Джон Хауърд е напът да загуби изборите. Бежанците се оказват златна възможност да наклони везните в своя полза. Хауърд нарежда на въоръжени до зъбите командоси да превземат кораба и да го отклонят от австралийски води. Бежанците трябва да бъдат изпратени някъде другаде. Някъде далече. По възможност по средата на нищото. Но къде? Отговорът е Науру, стига, естествено, Австралия да плати на острова много, много пари. Малката държава получава десетки милиони долари всяка година, а бежанците са изолирани в два лагера, където живеят на палатки в кошмарни условия. Хауърд нарича споразумението „Тихоокеанско решение“ и веднага печели изборите. Оттогава стотици хора, търсещи политическо убежище, са изпратени на острова, където гният с години в абсолютна неизвестност. Не им е разрешено да излизат извън лагера, да комуникират с местното население и да работят. Водата и храната не стигат. Палатките са претъпкани нажежени печки. Не закъсняват и болестите.

Ситуацията на бежанците е толкова тежка, че много от тях започват да губят разсъдъка си. Особено потискаща е участта на децата, които изпадат в жестоки депресии. През годините е имало протести, гладни стачки и дори бунтове. За да привлекат внимание върху мъчителното си съществуване, група бежанци зашиват устата си с конци. Но най-отчаяният и зловещ акт на протест се състоя преди броени седмици, когато младеж и момиче се самозапалиха. Момчето не оцеля, а момичето се възстановява от тежки изгаряния в болница в Австралия. Науру обаче продължава да получава своите милиони долари, без да е особено притеснен от факта, че ей така тихомълком се е превърнал в тихоокеански концентрационен лагер.

Но демоничните финансови спекулации и затворническият бизнес не са единствените опити на науруанското правителство да компенсира унищожените природни ресурси. Съвсем не!

Следва на стр. 3

Още по темата

30/04/2016
Нашите автори

Защото искам да сънувам

23/02/2016
Нашите автори

Обетът на кучето

24/12/2015
Нашите автори

Момент на мълчание