Муза

Николай Фенерски Последна промяна на 02 октомври 2017 в 07:36 2680 0

Добър вечер. Пътувам за Бургас с късния влак, знам, че сте само информация и не сте книжарница, но много ми се налага да ми продадете химикалката си. Ето, вижте, имате няколко. Знам, че е неприлично и необичайно, но е въпрос на живот и живот. Не, не се казва на живот и смърт, когато става дума за писане. Писането е само живот. Трябва ми химикалката, моля ви. От сърце. Госпожо, не ме принуждавайте да ставам груб. Сега ще ви простя това злобно отношение, но нека спрем дотук. Аз ще си намеря химикалка, така или иначе. Но вие ще си останете все така злобна. Да не кажа злокобна. Изпълнена от зла прокоба. Простете ми, не исках да ви обидя. Само ви обяснявам, че по това време на Централна гара няма откъде другаде да се снабдя с нещо за писане. Давам ви пет лева за него. Отказа ми категорично и затвори прозорчето под носа ми. Спря да ме забелязва, а аз вече щях да се пръсна. Ако просто ми се ходеше до тоалетна, щях да отида и да се облекча срещу петдесет стотинки, но това беше вдъхновение и то напираше отвътре по-силно от най-голямата нужда, която някога ви е гонила. Не, аналогията не е подходяща, моето вдъхновение бе за нещо красиво, изящно, леко. Моето вдъхновение не е за тоалетната чиния. То е за звездите, мечтите, цветята, небето. Не може в тоя свят да има само мрак и мизерия. Само хибридни войни и пропаганда. Опитвах се да наизустя думите, които вдъхновението ми диктуваше, но те увисваха за секунда във въздуха и се пукваха като сапунени мехури. Спешно ми трябваше химикалка!

Реших да опитам на следващото отворено гише. Вече не се траеше. Виеше ми се свят, подгъваха ми се коленете, идеше ми да полетя или да изкрещя, но наблизо имаше полицаи и всяко от тези действия би ги озадачило крайно и би ги накарало да си мислят за мен разни неприятни неща. Приближих се към лелята, която беше принудена да продава билети по това време на деня и със сигурност не бе във възторг от този факт. С физиономията й можеше да си подквасиш млякото. Бифидус есенсис. Ще бъде трудна задача, да не кажа невъзможна. Добър вечер. Не, няма да си купувам билет, вече имам. Влакът ми тръгва за Бургас след половин час, а аз имам голям проблем. Може на пръв поглед да ви се стори нещо незначително и странно, но за мен е важно. Ще си платя. Давам ви десет лева за една химикалка. Трябва да напиша нещо, което ми дойде на ума преди малко. Трябва да го уловя, докато не е избягало. Хубаво е. Не е лошо. Не е за убийства, нито за изневери. Не е за измами, нито за престъпления. Не е за политика, нито е за темата на деня от вестниците. Не, не съм журналист, слава Богу. Писател съм. Вярвам, че думите могат да лекуват. Че могат да дават надежда и да спасяват души човешки. Защото в началото бе Словото. А Словото го изразяваме чрез думите. Звучи ви абстрактно, така ли. Ние сме твари словесни, ето аз ви говоря, обаче вие не ме разбирате. Затова ще ви го кажа по друг начин.

Обикновено нося в раницата си по десетина химикалки. Защото вдъхновението е ужасно нещо. Има си свой непокорен нрав и не се вълнува от културните ми пристрастия към настоящия момент. Този път обаче не ми е останала нито една, някъде съм ги изгубил. И с влизането на Централна гара отнякъде ме осени голяма мисъл. Такава, която може да накара хората да се усмихват. Това място винаги ми е влияело. Може би защото съдбите на всички нас тук се пресичат и точката събира енергията ни в едно. Виждам едно малко момиченце, баба му го води за ръка. Бабата му се усмихва и му говори. Споменава му нещо за майка му. Момиченцето почва да се радва и да пита баба си още други неща. И те се отнасят до майката на момиченцето. Бабата се обръща на другата страна, за да придърпа тежкия куфар и едва тогава намира още думи, с които да накара момиченцето да се усмихва. То е на около 6 години. Бабата може да премине през стени. И ето, тяхната съдба се е пресякла с моята. А и с онази на онези двама възрастни джентълмени с раниците, които не говорят много, но по обувките им личи, че отиват на планина. И с четвъртата съдба на момичето и момчето, които се държат за ръка. Пета, шеста, десетки и стотици съдби. И всички те в един миг преминават оттук.

Господине, това е банално. Кое. Това за съдбите. Всеки ден съм тук и нищо такова не виждам. Освен това химикалките ми се водят и не мога да ви услужа. Бих ви подарила, но са ми под бройка. Не ми е позволено, съжалявам. Но госпожо, аз не твърдя, че не е банално. Само ви описах картината, която ме накара да се спра, да я запечатам в съзнанието си, да я осмисля и да сътворя нещо, което ще помогне на всички ни да не се тревожим и да не изпитваме омраза. Но ние не изпитваме омраза, господине. Ние сме си такива, каквито сме си. Никой няма нужда от вашите думи, повярвайте ми. Но това са специални думи! Какви специални – абракадабра ли. Не виждате ли, че вече никой не говори. Само мучим, лаем, съскаме и грухтим. А някои само си отварят устата ритмично. Ето така. УА, УА, УА. Чакат да им хвърлиш въдица. Ще ме извиняват животинките. Госпожо, не бива да унивате. Със сигурност има начин дори вие да се зарадвате на самия факт, че живеете. То пък един живот, да не почвам да ти разказвам за болестите си. Ето, госпожо, това вече е наистина банално. По-банално и от моето изречение за съдбите и енергията. Но вие няма да ме откажете да напиша онези думи, които музата крие от мен. Аз ще си намеря химикалка и ще ги запиша. Нека на никого не послужат. Но поне на мен са послужили.

Няма да ме огрее, помислих си. И тая жена ще постъпи жестоко с мен. Като много други жени. Нашият малък тъп разговор обаче не ми се отрази негативно на вдъхновението. Ще ме попитате защо не написах думите в телефона си или на преносимия компютър. Ще ви отговоря, че не е същото. Не му отива на такова място като Централна гара да пишеш върху такива прибори. Имах си бележник с редове и твърди корици и чисто и просто ми трябваше една химикалка. Или поне молив. Моливче. Ето го! Пред мен на земята. Съвсем се скапа цялата история. Заприлича на сладникава импресийка, да ме прощават умниците. Момиченцето с бабата си беше изпуснало моливчето навярно. Може би. Но беше такова, детско моливче, синьо на цвят, марка фабер. Взех го. Седнах на пейката. Извадих бележника. Преброих бавно обратно от десет до нула със затворени очи. Хайде. Идвай. Да започваме. Върхът на моливчето се приближи към хартията. Ръката ми трепна. Може би тя си спомни първата дума. И затова трепна. Но аз вече я бях забравил. Тая дума. Първата. Забравих я. Ужас. Одъртях. Заеби.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !