Когато ми е тъжно – гледам да го ударя на смях.

Работил съм почти от дете като създател на смях. Знаете ли какво е това? Това е тежка работа – като миньорската. От нея също се хваща силикоза, но на душата. Когато много насилваш чувството си за хумор, непрекъснато го доиш и правиш калъпи кашкавал от млякото му – от смеха, накрая ставаш доста тъжен човек и когато те погледнат, казват си: Ама че тъжен човек. И ъглите на устата му висят, той сигурно не се е смял никога.

А това, че си разсмивал милиони, няма и как да се знае, защото смехът си отива, той е песен, чута случайно в пролетна утрин и забравена. От филмите на Чарли Чаплин (които са предимно светли и красиви драми, а не комедии) помня хлапето, тоя малък и сърцераздирателен Джеки Куган, който плаче с протегнати ръчички към своя спасител Чарли (филма "Хлапето").
Помня и сляпото момиче, вече прогледнало и живеещо щастлив живот, да разпознава по ръката своя благодетел Чарли. Който се разплаква ("Светлините на града"). А от "Светлините на рампата" – може би най-добрият филм на Чарли Чаплин – помня най-силно и с вълнение тия кадри, в които старият Калверо пада в барабана и въпреки болката и страха от спиращото сърце казва няколко думи на публиката.

Смехът стои там някъде като сладък фон, като бълбукащ фонтан на заден план. Но смешното е толкова фино, че не се съхранява в паметта в пламтящ вид. Стои там като запалителен материал, но трябва кислородът на настоящия момент, както и искрата на блестящото остроумие, за да запалят материала на смешното и да се роди пламъкът-смях.

Така така. Разбърборих се. Наистина смехът е велико нещо. В края на деветдесетте се опитвах да постигна самочувствие на хуморист. Щеше ми се това, с което си изкарвам прехраната, да бъде също и извор на моето самочувствие. И даже – на моята гордост. А беше време, в което хуморът вече не беше институционализиран инструмент на властта, използван за снижаване на общественото напрежение и за забава на диктаторите. Трудно беше точно с хумора и точно тогава да имаш самочувствие.
Понякога чаках на опашка за хонорари в компания. А тя беше... Боже, каква компания! Станислав Стратиев, Дончо Цончев, Радой Ралин, Янко Станоев, Петър Софрониев или брат му Йордан Попов.

Беше ми смешно. Че такива гиганти стоят и покорно чакат да вземат стотина лева хонорар. И даже като съвсем обикновени хора роптаят.

А всъщност... за касиерката, за директора на вестника, поглеждащ през прозореца опашката, за секретарките от редакциите, разнасящи безбройни редки кафенца напред-назад, за случайните посетители – те си и бяха най-обикновени хора!

Само аз и шепа други посветени знаехме, че това са тайни гиганти и магьосници на езика. Защото бяхме чели техните неща и бяхме се смели с възторг, а ги познавахме и по лице, пък се бяхме и ръкували неведнъж с тях.

Човек цени, когато познава. За диваците от Папуа Нова Гвинея Леонардо да Винчи би бил просто поредния жилав и безсолен бял, който става за готвено, но не и за скара. За българския сегашен олигофрен велики са Левски и Динко ловеца на мигранти, но не и някакъв си писател, създател на разкош за ума!

Смешно е да живееш с усещането за неразбиране. Давам си сметка, че това е карало мнозина умни мъже – от Славейков и неговото „Не сме народ, а мърша” до Иво Христов и неговите 80% дебили – да грубиянстват и да обиждат народа си. Чувството за липса на разбиране. Гласовете в пустиня.

Понякога опашката за хонорари се виеше чак до улицата пред сградата на вестника, за който пишех. Големите писатели потропваха с крака, преместваха тежестта си от един крак на друг, въздишаха, поглеждаха часовниците си и пак въздишаха. Понякога опашката препречваше уличката. Случваше се от време на време някоя голяма, черна и заплашителна кола да спре. За да се размести опашката, та да и направи опашката път.

Старите, големи писатели, създатели на смях мръщеха вежди, разстъпваха се. От колата ги гледаше през тъмните прозорци и през тъмните очила винаги нечовешкото лице на някой троглодит. Мутра с цялата наглост на света, с цялата глупост на света, с цялата безпросветност и грубост на света – събрани в една точка, някъде около носа, и насочени като пистолет – навън. Към лицата на тъжните създатели на смях.

Всъщност това човекоподобно – давам си сметка сега – е било просто момче на същата възраст като мен тогава. Но има ли възраст дивашката наглост? Не се чувствах заплашен тогава. По скоро – вбесен. И тогава знаех, че щом разположението на силите в тая битка – а това беше (и е!) битка – е такова... значи изходът е ясен. И той е категорична победа на изродите над фините хора.

Двайсет години по-късно – въпреки тъгата, натрупала се у мен заради прекалено многото смях, аз виждам, че битката продължава.

Но не защото не е загубена. Тя е загубена отдавна. От онова поколение от фини, смислени и добри хора. И е спечелена от грубияните с черните джипове, с черните очила, надули чалгата на Слави Трифонов и загрозяващи света с дебелите си мутри.

Но се раждат и нови поколения, ако не сте забелязали. И част от новите хора искат – кой знае защо – да живеят изискан, смислен, възвишен живот!

Ако ви кажат, че младите са пълни идиоти, които се интересуват само от айфоните си – не вярвайте. Аз съм обиколил страната сто пъти и съм общувал с десетки хиляди. Познавам стотици и хиляди млади хора, които четат Достоевски и Стефан Цвайг, докато слушат Бетовен и Лист.

Всяко ново поколение ражда своя фин плод. Въпросът е кои свине ще го изядат.

Мисля си отново за тая трагична българска диспропорция – опашката за хонорари и черната кола на мутрата, чакаща писателите да ѝ сторят път. И някак си ми заприличва на тая, нарисуваната от Бешков. Бай Ганьо убива автора си. Смешно е. А ние го удряме на смях винаги когато е страшно.

Още по темата

02/11/2017

Нашите автори

Калин Терзийски: За ужаса може да се говори само с ужас

11/10/2017

Нашите автори

Калин Терзийски: За ексхибиционизма