Посвещава се на строителите на магистрали

Край двора на баба Лина минаваше древен римски път. Сутрин жената излизаше пред портата, напръскваше с вода, премиташе костенурчите гърбове на облите камъни и после пускаше гъските си, бели като сняг, с червени крака, като че ли не бяха гъски, а същински лебеди. Начело вървеше гъсокът – куршуменосив, с пронизващи черни очи, оградени с жълта ивичка, със свистящи оранжеви ноздри на човката. Гъшето ято гордо излизаше от двора и тръгваше към канала, в началото птиците вървяха бавно, после се засилваха, започваха да крякат, политаха на метър от земята и забулваха в прахуляк поляната наоколо, един златист от изгрева, мек прахоляк, пълен със сламки, перушина и малки цветни камъчета.

Веднъж при баба Лина дойдоха двама мъже с вдигнати яки на шлиферите. Единият беше плешив, а другият сресан на път. Старицата чоплеше нещо в градинката. Те се подпряха на оградата и дълго разглеждаха околността. Сетне плешивият я повика.

- Сама ли живееш? – попита той. Беше виолетово-румен, с цели съзвездия от пукнати капиляри по бузите. Очите му бяха жълти и неподвижни.

- Сама, сине, сама.

- Виж сега – каза той. – През твоето дворче ще мине магистралата. Трябва да ни продадеш мястото.

- А какво ще стане с моите гъски? – разтревожи се баба Лина.

- Ще ги пратим в рая – каза сресаният на път и се изхили тънко.

- На тях им е добре тук – каза баба Лина.

- Пак ще дойдем – каза плешивият, попипвайки ухото си.

Една вечер гъските не се завърнаха от разходката си до канала. Баба Лина тръгна боса по кадифения прахуляк, мамеше ги, зовеше ги, стигна чак до водата и продължи да вика от брега, но от гъските нямаше и следа, само водата мазно се клатеше и блестеше в тъмното.

Сега оттук минава магистралата. Отстрани магистралата е заградена с мрежа. Никой не би могъл да познае, че на това място преди време е имало къща с дворче. По здрач над асфалта минава лек полъх. Сякаш невидимо гъше ято прелита на метър над земята. Тогава от външната страна на мрежата изскача един парцалив гъсок и започва да съска, да се хвърля с гърди отгоре и да хапе стоманените телове. А после, разперил изпочупените си криле, се повлича нанякъде и граченето му дълго се носи в нощта над древния римски път.

Още по темата

16/09/2012

Нашите автори

За знаменията. Разказ за 15 септември

11/09/2012

Нашите автори

Оптимистична песничка

30/08/2012

Нашите автори

Ченгета

25/08/2012

Нашите автори

Археологическа песничка