Либия – войната на дронове, наемници и национални интереси

Руслан Трад Последна промяна на 28 януари 2021 в 08:30 6962 0

Снимка Pixabay

На 23 януари 2021 всички чужди сили на територията на Либия трябваше да напуснат страната по силата на международно споразумение, подписано през октомври и подкрепено от ООН. Сделката акцентира най-вече върху наемническите части, които по различни данни варират от 10 000 до 20 000 бойци от Русия, Чад, Сирия и Судан. Споразумението обаче се оказа още един дипломатически провал, съпътстващ конфликта в Либия през последните години, в който се сблъскват интересите на няколко държави, сред които Франция, Италия, Русия, Турция и Обединените арабски емирства (ОАЕ). Дни след като изтече поставеният срок – 23 януари – няма дори намек, че наемническите сили ще се изтеглят от Либия, което подсказва, че намирането на дипломатическо решение остава само мираж в коридорите на залите за преговори. 

Либия, която се намира в граждански конфликт от няколко години, има население от само 6,5 милиона, огромни природни ресурси, стратегическо местоположение и крайбрежие с огромен потенциал, разделени между две съперничещи се правителства в Западна и Източна Либия. При тази ситуация, не е учудващо, че все повече държави търсят начини да получат договори и влияние в епохата след падането на режима на екстравагантния Муамар Кадафи. Събитията в Либия предизвикаха също така тежки трусове в Средиземно море и обвързаха военните конфликти в Сирия и Нагорни Карабах. Ето защо все повече международни наблюдатели предупреждават за нуждата да се следи динамиката в Либия.

Нови геополитически алианси

С огромна територия и мащабни петролни залежи, Либия изпомпва над 1,3 милиона барела на ден въпреки активните военни действия. Дългият средиземноморски бряг на страната е само на 400 км. от Италия и дълго време служи за отправна точка на стотици хиляди мигранти и бежанци, бягащи от насилието и бедността в Субсахарска Африка. По думите на бившия специален пратеник на ООН, Гасан Саламе, близо десет държави участват в конфликта в Либия. Всеки един от тези чуждестранни играчи има своя схема как да изпълни целите си и влия пряко на войната. Сегашният етап на гражданската война в Либия избухна през 2014 г. и преживя поне две кулминации през последвалите години. Един от тези моменти дойде през април 2019 г., когато силите на бунтовния генерал Халифа Хафтар, т.нар. Либийска национална ария, подкрепени от Обединените арабски емирства, атакуваха столицата Триполи, в опит да свалят признатото от ООН и подкрепено от Турция Правителство на националното съгласие, водено от живелия дълги години в изгнание в Италия Файез ал Сераж. Второто преломно събитие се случи в началото на 2020 година, когато по силата на сключен в края на 2019 г. договор с либийското правителство, беше извършена военна намеса от страна на Анкара срещу силите на Хафтар.

Русия е особено интересна страна в конфликта, чиито действия трябва да се следят отблизо. Макар и да не е жизненоважна за Москва, Либия представлява интерес за Кремъл по икономически и геополитически причини. Падането на Кадафи през 2011 г. постави в неизвестност бъдещето на подписани и обещани от Кадафи договори на стойност от около 6,5 милиарда долара. Възползвайки се от липсата на по-голяма активност от страна на европейските държави, Москва е решена да събере задълженията под формата на инфраструктурни проекти, оръжейни сделки и продажба на селскостопански стоки. Кремъл също така се стреми да упражни по-голям контрол върху потока на въглеводороди към Южна Европа. На политическо ниво, укрепването на руските интереси в Либия помага на Москва да прокара път към богатите на ресурси райони южно от Сахара в ущърб на историческото присъствие на Франция. И на последно място, но не по важност, Либия заема ключова стратегическа позиция по южния фланг на НАТО. След украинската криза, избухнала през 2014 г., Кремъл възприема Алианса още по-враждебно и по тази причина Москва се стреми да го отслаби по всякакъв начин.

Целите на друга много видима сила в Либия – Турция, са сходни с тези на Русия. Анкара се интересува от възстановяване на всички или поне част от сделките за повече от 20 милиарда долара от преди 2011 г., сключени с Кадафи в сферата на енергетиката, строителството и машиностроенето. Турция също така вижда нарастващото си военно присъствие в страната като стъпка към разширяване на турското влияние в Африка и по-специално Западна Африка. Също толкова важен фактор е, че амбициите на Анкара в Източното Средиземноморие изискват да гарантира, главно с военни средства, оцеляването на правителството в Триполи. Анкара вярва, че меморандумът за разбирателство, подписан през 2019 г. с Правителството на националното съгласие, може да помогне за оправдаването на турския експанзионизъм, докато Гърция отстъпи и приеме прекрояване на зоните в Средиземно море. Показателно е, че през 2020 г. турските проучвателни кораби, придружени от военни фрегати, станаха все по-настойчиви в търсенето на природен газ в близост до териториалните води на Гърция. Анкара смята, че тези води трябва да бъдат част от собствената изключителна икономическа зона на Турция. В тази рамка, Анкара използва своя меморандум с Триполи като легитимиращ аргумент.

За разлика от европейците, Русия проявява търпение към стремежите на Турция. Анкара и Москва често са на противоположни страни, като например в Сирия, Либия, Украйна и Нагорни Карабах; въпреки това, Москва полага усилия да остане прагматична и податлива на преговори, тъй като Турция е удобен партньор за Кремъл. Москва оценява възможността за сключване на временни споразумения с Анкара като полезни, тъй като помагат на Русия да избегне ситуации, при които трябва да води интензивен и скъпоструващ конфликт в продължение на дълъг период. Друга полза, която Москва извлича от запазването на партньорството си с Анкара, е, че така допринася за разрушаване на диалога във вътрешността на НАТО.

В очите на третата по влияние сила в Либия, Обединените арабски емирства, икономическите и геостратегическите съображения имат значение, но тяхната основна грижа за Либия - надделяваща над всички останали - е идеологията. Богатството и геополитическите предимства на северноафриканската държава са само бонус за Емирствата. Политическото развитие на Либия се следи отблизо от партии, движения и фракции в останалата част от региона. Това означава, че ако на власт в Триполи се задържи форма на управление, която предоставя известна степен на влияние на сили на политическия ислям, Абу Даби се притеснява, че съседните държави могат да бъдат вдъхновени от либийския прецедент. ОАЕ също така разглежда Турция като основен подстрекател на политическия ислям още от времето на управлението на Мохамад Морси в Египет. ОАЕ се страхува от ефекта на доминото в Северна Африка, който може да се разпростре и върху Арабския полуостров, и в крайна сметка да застраши местните управленски институции. Ето защо лидерите в Абу Даби целят изкореняването на каквато и да е възможност за нещо подобно още в зародиш. Неотменима последица от това е, че Абу Даби не смята да прекрати опитите си да направи присъствието на Турция в Либия скъпо, болезнено и неустойчиво. Въпреки че Абу Даби знае добре, че Москва разглежда Анкара като партньор, ОАЕ търсят стратегически контакти с Русия. Абу Даби вижда руското влияние в арабския свят като желано, особено в светлината на подкрепата на Москва за правителството на Башар Асад в Сирия. През последните години Емирствата предприемат все повече ходове за влияние върху Дамаск с цел отдалечаването му от Иран, а руснаците са преки конкуренти на Техеран. Всичко това има значителни последици за Либия, където Абу Даби смята, че ако накърни интересите на Турция, Москва ще заеме по-малко помирителна позиция спрямо Анкара. Ако не действа, Русия и Анкара могат да постигнат споразумение, чрез което двете сили да съжителстват в Либия и да споделят влиянието си - резултат, който Абу Даби счита за неприемлив.

В допълнение към тези три държави, които са единствените, ангажирани с разполагане на военни сили директно върху либийска територия, в Либия участват и други играчи като Египет, Катар, Алжир, Италия, Франция, Саудитска Арабия и Йордания. В геополитическо поле, пренаселено от чужди интереси, е трудно за една или друга държава да следва последователна стратегия без компромиси. Почти всеки значим политик или лидер на милиция в Либия е бил ухажван от повече от един външен спонсор. Това прави либийските командири капризни и трудно управляеми. За да увеличи контрола си над местните жители и да намали зависимостта си от тях, Москва използва комбинация от инструменти, вариращи от политическа дезинформация през дипломация и намеса в банковия сектор, до военна намеса с разполагане на наемнически сили още в началото на гражданския конфликт. Така например, оръжейните доставки за Либийската национална армия са свързани с руски структури от края на 2014 г. Това се случи отчасти по подбуда на Египет, който поиска от Русия да подкрепи военната кампания на Хафтар, тъй като Кайро се притеснява от идването на враждебна сила по западната си граница.


Карта на регионалните съюзи и интереси спрямо Либия и Средиземно море (януари 2021, De Re Militari)

Либия като полигон за тестване на наемници и дронове

Макар войната в Либия да не привлича така вниманието, както военните действия в Сирия или Украйна, тя представлява шанс за геополитически престиж, икономически облаги и налагане на влияние в Северна Африка, а оттам и към други райони на континента. Към началото на 2021, усилията на ООН да организира избори и да спре боевете, са все още неуспешни. Без реален резултат са и преговорите с посредничеството на Германия през 2019, а също и поредицата от регионални срещи в Тунис и Мароко. Към всички останали проблеми, се добавя и още един: отворените и несигурни пустинни граници на Либия осигуряват възможност за радикални групи да преминават без проблем – като например „Ислямска държава“, чиито бойци от Сирия и Ирак се вливаха в африканския клон на групировката, разположен в Субсахарска Африка и Нигерия, и днес са причина за масови разселвания в цяла Западна Африка. Освен, че в Либия има две правителства, които се борят за надмощие и с това привличат дузина външни играчи, либийската война е уникална по своите военни специфики. Турция и Емирствата превърнаха Либия в първата модерна война, водена предимно с дронове. В същото време, на терен ситуацията е коренно различна. В сравнение със Сирия и други военни зони, в Либия военните сили са малки, като често се сражават по общо 400 души от двете страни на фронтовата линия. По-голямата част от сраженията се водят в затънтени пустинни постове или южно от Триполи, където предградията са разположени през няколко километра едно от друго, а улиците са почти постоянно задръстени от коли.

Безспорно е, че пристигането на руските наемници промени войната в Либия и показа още веднъж колко мащабни и свързани са събития в две тотално различни територии. Мунициите, използвани от снайперисти южно от Триполи, показват общи белези с тези, използвани от руски снайперисти в Източна Украйна и това не е учудващо: Москва прехвърли бойци на „Вагнер“ от Сирия, които преди това се сражаваха в Донбас. Русия направи това в подходящ момент. През април 2019 г. либийският конфликт беше що-годе спрял, а генералният секретар на ООН Антониу Гутериш пристигна в Триполи, за да преговаря за мир. Именно тогава, подкрепен от Русия и Египет, Халифа Хафтар обяви начало на офанзивата си към Триполи, рестартирайки военните действия. Ако до 2019 г. Кремъл оставяше на Египет и Емирствата основната роля в логистиката на военната помощ за Хафтар, то от септември 2019 г. това се промени, защото атаката върху Триполи вече буксуваше заради контраатаките на правителствените сили. Руската роля в Либия обаче не свършва с Хафтар. Москва печата либийски банкноти и ги доставя на генерала в Бенгази (руснаците правят същото и за режима на Асад в Сирия). През 2015 г. Кремъл установи база в Западен Египет, за да предоставя директна подкрепа, включително със самолети. Още през 2018 година Русия започна да изпраща военни съветници на екипа на Хафтар, а през ноември същата година либийският командир проведе среща с Евгений Пригожин – човекът, стоящ зад „Вагнер“, и един от най-близките хора на Владимир Путин. Хафтар получи такова силно рамо, че дори Доналд Тръмп похвали генерала за „борбата му срещу тероризма“, както Хафтар нарича операцията си срещу правителството в Триполи, въпреки че САЩ официално подкрепят другата страна.

Освен руските наемници, Хафтар разполага и с помощта на Емирствата. Няколко дни след старта на офанзивата на Хафтар през април 2019 г. Обединените арабски емирства, които дълго време поддържаха тайно военно присъствие в Либия, решиха да участват видимо, за да компенсират слабостта на Либийската национална армия на терен. Закупените от ОАЕ китайски дронове Wing Loong атакуваха постоянно Триполи. Според данните, две трети от убитите при обсадата над града над 1100 цивилни, са загинали при подобни атаки. Между април и декември 2019 г. Емирствата извършиха над 900 въздушни удара. Военната намеса обаче не е достатъчна. Само седмици след като Абу Даби започна своята кампания, правителството в Триполи започна да използва дронове от Турция – Bayraktar TB2, които се оказват особено успешни срещу предоставените на Хафтар от Русия ПВО системи „Панцир“. Турците изпратиха също военни съветници и разузнавачи, които да помагат на терен, като някои бяха ранени при боеве. С помощта на Турция, през есента на 2019 г. силите на правителството в Триполи успяха да си върнат контрола над стратегическия град Гариян, стоящ на пътя към столицата. Но с изпращането на наемниците от „Вагнер“ Русия отново наклони везните в полза на Хафтар и през 2020 те помогнаха да бъде изградена защитната система по линията град Сирт – военновъздушната база в Ал Джуфра, с която се цели избягване на изненадващи атаки срещу Хафтар. Самият генерал беше изтласкан все пак от Западна Либия, отново с помощта на Анкара, и окопаването му в Бенгази беше логично. Сирт, родният град на Кадафи, стана негласната „червена линия“ между Хафтар и правителството в Триполи и съответно между техните спонсори, и съюзници.

Трябва да се каже, че военният авантюризъм на Турция и Русия се оказва скъп и за двете държави заради участието им в още поне два конфликта – Сирия и Нагорни Карабах. Двете страни постоянно придвижват военни сили от Либия до Сирия и Кавказ, и обратно. Всичко това коства време, логистични усилия и удари по международния престиж, тъй като използването на наемници става видимо в медиите. Ето защо, в средата на май 2020 г., по образец, познат от споразуменията в Сирия, двете страни решиха да избегнат удължаването на бойните действия с подписване на споразумения и създаването на буферни зони. Подкрепата за офанзивата срещу Триполи, е спряна, без да се консултира това с Хафтар. В замяна, Анкара и Триполи се ангажират да позволят на руския персонал да напусне безопасно Западна Либия. Сред останалите теми в преговорите е евентуалното освобождаване на двама руски шпиони, арестувани от Правителството на националното съгласие година по-рано. Междувременно, изтеглянето на „Вагнер“ от Триполитания позволи на Кремъл да се концентрира върху по-добрата защита на териториите извън сферата на влияние на Турция. Посред бял ден през май 2020, стотици руски наемници напускат южните райони на Триполи и стратегическия град Тархуна, който представлява предната оперативна база на Хафтар в западната част на Либия.

Либия разбуни Средиземно море

Войната в Либия тепърва ще има важно значение за сигурността не само в Северна Африка, но и по южните граници на НАТО и ЕС. Ситуацията в Средиземно море е пряко следствие на военната и геополитическа надпревара. Настоящите спорове между Гърция и Турция са свързани с тези събития, а напрежението се покачи дотолкова през 2020, че предизвика трус в отношенията между страни в ЕС – Испания, Италия и Франция, които имат директни интереси в Средиземно море, застанаха на противоположни позиции след либийско-турското споразумение, подписано година по-рано. На 27 ноември 2019 година в Истанбул Реджеп Ердоган подписа споразумение с Файез ал Сераж, което предположи създаването на нови морски граници между двете държави. Зоната, която е засегната от това споразумение, е и зона, към която претенции имат Гърция и Кипър - става дума за Критско море, където гърците смятат да добиват газ и се изгражда газопровод, който да свърже газовите находища в Източното Средиземноморие с европейските пазари. Съвсем скоро, след като турско-либийското споразумение е обявено в медиите, последва остра реакция от Гърция и Кипър. Към тях се присъединиха Израел и Египет, които също се чувстват притиснати заради новата зона. Атина побърза да изгони представителя на Либия в знак на протест. Не закъсня и показването на сила – в Средиземно море беше извършено военно учение с участието на Франция, Италия (която е на една страна с Турция в Либия) и Кипър, докато на дипломатическо ниво гръцката страна изпрати представители да лобират в ЕС и НАТО срещу евентуално признаване на споразумението между Анкара и Триполи. Към оказването на натиск в ЕС се присъедини и Франция. Преди и по време на срещата на НАТО в Лондон в края на 2019, Париж ескалира тона срещу Турция, което беше последвано от турска реакция и размяна на заплахи. В Лондон Ердоган показа, че може да задава тона на срещата именно заради три теми, в които Турция има предимство в този момент: Северна Сирия, където Анкара извърши интервенция два месеца по-рано, отношенията с Русия и закупуването на С-400, и договора с Либия, който преначертава икономическите зони в източната част на Средиземно море.

Споразумението идва, докато се правят сондажи за газ в рамките на кипърските териториални води. Турция разглежда това като проблем, тъй като счита, че тези дейности трябва да бъдат споделени между Кипър и Северен Кипър – турската република в северната част на острова, създадена през 1974 г. и призната единствено от Анкара. ЕС, а също и Гърция, разглеждат Кипър като една държава и игнорират съществуването на Северен Кипър. С този тон през март 2019 г. е стартиран газов проект между Гърция, Кипър и Израел, известен като EastMed, който предвижда съвместни проучвания на газови находища и прокарване на газопроводи към Европа. Отделно се провежда газов форум, на който присъстват Гърция, Кипър, Израел, Йордания, Палестина, Египет и Италия. Проблемът на това споразумение за EastMed според Анкара е, че то не е било съгласувано с турската страната, въпреки че част от газовата инфраструктура се предполага, че ще преминава през териториални води, към които има претенции Турция. Може да се смята, че договорът с Триполи е ответна реакция. Сделката ядосва Гърция, тъй като тя дава зелена светлина на Либия да си възвърне около 39 000 кв. км. от икономическата си зона, към която претенции има Атина. Турция преговаря с Либия за морските граници от 2009 г. насам, но споразумението вади отново на преден план либийската гражданска война. Франция, която застава зад Халифа Хафтар, използва напрежението в Либия като отправна точка за атака по споразумението между Триполи и Турция. За измеренията на договора между Триполи и Анкара са показателни военните доставки, които се увеличиха рязко през последните две години. През пролетта на 2019 г., триполитанските сили получиха доставки на оръжия през пристанището в Мисрата. Корабът „Шахр и Корд“, собственост на иранска компания, санкционирана от САЩ, беше натоварен на българското пристанище Бургас и предизвика сериозни критики от силите на Халифа Хафтар. Той разглежда тези доставки като нелегални и обвини Турция в предоставянето на оръжия за враговете му. Впоследствие, плавателният съд беше блокиран в Мисрата и ООН му забрани да излиза в открито море. Ако дотогава Анкара действаше прикрито с доставките на оръжие, след подписването на споразумението с Триполи, Турция вече може да доставя директно.

Към началото на 2021 остава отворен въпросът как събитията в Средиземно море ще се отразят на отношенията между Русия и Турция. Москва засега не показва видим интерес към споровете в Източното Средиземноморие, но подписването на военно споразумение между Триполи и Анкара, е проблем за руските интереси. Гърция и Турция започнаха нови преговори в началото на 2021, но остават разделени по редица точки. Политическата игра излиза извън рамките на познатите сценарии за Либия. Вече става въпрос за Средиземно море, за Гърция и Кипър, за ЕС и НАТО, както и отношенията с Русия. Турция иска разширяване на влиянието, което искат също и Франция, Русия и Италия. Няма причина да се съмняваме, че и през 2021 конфликтът в Либия ще представлява основно поле за съревнование.