Лаура отива на смърт

Това не е съвсем прясна новина. Но аз искам именно за нея да говоря.

Защо ли? Защото това – да се говори само за най-прясното - е някак…хм, ще ви кажа – а вие ще разберете сравнението ми: Ако един съвременен писател не е издавал книга от шест месеца – той вече е забравен и всички се чудят – къде ли изчезна този!

Прекалено бързо започнахме да живеем и това може и да е хубаво, но по-скоро не е. Всяко чудо вече не е за три дни, а за три минути. Един роман е събитие не за три години, а за три седмици. Ако въобще можем да говорим за романи-събития.

И друго: Една тръгнала на доброволна смърт жена занимава съзнанията не половин век, а само три секунди.

Появява се новината за нея – поглеждаме я. Реагираме с потрес, с глухото отчаяние, с което сме свикнали вече да посрещаме всичко от този хищен и ръмжащ свят…

Реагираме на света вече някак стандартно, с такова едно чувство, което говори така: О, пак ли, Боже, накъде отива тоя свят, защо ме занимават и с това, о колко много болка, о колко е ужасен светът, отиваме към Края си и краят ще е ужасен!

И тези думи прелитат като надпис от филм през съзнанията ни. Филм, който гледаме в просъница.

Така. Аз говоря за новина от преди месец, именно защото не искам и най-покъртителните новини да ни вълнуват (и то по такъв стандартно окаян начин) само три секунди – докато са пред очите ни.

Не бива да сме чак толкова жаби в тоя живот. Знаете – жабите не виждат нищо друго, освен това, което се движи пред очите им. Съвременната човешката жаба не вижда никакво събитие, ако то не се движи пред екрана му– в мудното му и безразлично зрително поле!

А новината беше ужасна. За мен беше ужасна. И именно ужасна. Не тъжна, не лоша. Ужасяваща.

Момичето Лауа получило от правителствените органи на кралство Белгия разрешение да прекрати живота си по свое желание. Ето това беше новината!

Да прекрати по своя воля живота си, тъй като страда от неизлечима и нетърпима депресия.

За първи път ми се случваше да прочета за случай, при който…

Не, прекалено сложно е. Не може току така да се опише - с един замах.

Най-първо у мен се появи мисълта: М-да, ето, все пак нашият живот принадлежи на правителствата!

И те – милите, безличните и празносърдечните - ни разрешават или ни забраняват да разполагаме с живота си! Както се прави с малки и неосъзнати деца.

Второто, което ми хрумна беше:

О, Боже милостиви, прости на това момиченце!То само е поискало това разрешение.

Аз, Калин Терзийски, съм лекар, човек занимавал се с природни науки много повече отколкото с философия и религия. Но съм и християнин. Винаги ме е учудвала способността на хора, образовани в парадигмата на съвременната наука, която сама по себе си е атеистична, да успяват – някак притваряйки очи – да вярват и в Бог. В разрез с всичките си научни познания. Или поне – в привиден рарез.

Но аз – християнинът – знам, имам дълбока и може би ненаучна убеденост, че да убиеш сам себе си, е отказ от милостта на добрия ни Бог.

В същото време винаги съм смятал, че справедливостта и добрината на нашия Бог не е в това, да прави така, че специално на нас да ни е приятно и угодно в живота. О не. Справедливостта на Бог е в напълно справедливото привличане между протоните и електроните. Справедливостта на Бог е в гравитацията и в същността на кварките. Винаги с усмивка съм си казвал, че е по-смислено да палим свещи за здравата връзка между водорода и кислорода, отколкото за финансовото си благосъстояние или за здравето си.

И все пак – да унищожиш това, което не е създадено от теб – за мен, християнина – е грях.

Но то е и свобода!?

Така си казвам в третия момент на размишлението си. Не е ли най-важното нещо на тоя свят свободата на избора ни? А не е ли най-важният избор на тоя свят този: дали да живеем или да умрем? И щом не сме решили сами кога и как да се родим – поне нямаме ли право да решим кога и как да умрем?

Мисля известно време за това и продължавам нататък.

След това ми идва на ум нещо наистина притеснително: Та нима има нелечима депресия? Нима има такава депресия, която да е толкова мъчителна, че да е несъвместима с живота?

Има ли нещо по-хубаво дори и от най-лошия живот, та да изберем него?

После си казвам: А не е ли това мисленето на здравия и доволен човек? На когото му е широко около здравата шия и не е усетил огнените повеи на страшно страдание? Лесно се говори за живота, за мъките и страданията, когато си доволен и безболезнен.

Сега ще ви кажа, а вие помислете, по дяволите, здраво помислете: Лесно е да си недоволен, когато си здрав, сравнително осигурен и всичко ти е наред! Лесно е да си недоволен, когато си доволен! Виждали ли сте наистина смазан, болен и разбит човек да недоволства?! Та той единствено мисли за това – как да се окуражи –сам себе си! Как ще мрънка, когато за мрънкане вече няма никакво място?

Ние, ние мили мои, си позволяваме да недоволстваме, предимно, най-вече защото не сме никак зле! Защото ни е лесно и защото имаме време и сили да недоволстваме. И да окайваме на воля себе си.

Лесно се разсъждава за страданията, когато най-голямото ти страдание е да гледаш чужди страдания.

И аз си казвам: Не съм страдал като Лаура – затова и ми е лесно да давам оценки за това – колко страда и дали има право да приключва с живота си или не. Аз съм леке - здраво и самодоволно – и затова си позволявам да бъда строг със страдащите. Да не им позволявам да се отпускат и така нататък. О, колко добре познавам доволните съветници, които казват на бедните: Стегнете се и работете!

Които казват на болните: Стегнете се и се борете за живота си, не се отчайвайте!

Лесно е така.
Аз не съм бил Лаура, никога не съм бил в кожата и, не съм носил мозъка и, не съм бил връхлитан от нейните черни мисли, не съм бил обливан от черните реки на нейния допамин, не съм имал ниските нива на нейния серотонин, не съм имал виещите страдания на нейната душа; и затова си позволявам да се питам – та нима не може да се издържи една депресия? Колко му е?!

И се питам: Нима не може да се излекува и най-тежката депресия, нима няма шанс? По нататък? След време?

А след това си казвам: А нима тая наша посткомунистическа, безверна, материалистично-отчайваща, отчаяно-материалистическа привързаност, вкопченост в проклетия живот…

…нима не е тя чисто и просто липса на вяра в Другото? В това, което сигурно го има? Което ние се надяваме да го има, това, в което бихме искали да вярваме? Другото, което идва после…

Ще мисля за това доста. Занапред.

А на теб, Лаура – успех в пътя, какъвто и да е той.

Свободата, преди всичко.

Следете новините ни в GoogleNews