Кама Сутра вместо Сирак Скитник

В голяма столична галерия представили българския модернизъм и авангард, излагайки картини на известни български художници, творили между двете войни.

Ах, тази деконструкция на Дерида!

Как може да се увъртиш до ушите, пишейки си просто така! Защото, мили дами и скъпи господа, няма нещо, особено пък в езика, което да е „просто така”.

По този повод ще цитирам Удхаус: Живял навремето един млад господин. Той имал дълга и хубава брада, която всеки ден старателно вчесвал и особено много ценял. По време на бал една дама го попитала съвсем непринудено: Интересно ми е, като си лягате – над завивката ли поставяте брадата си или под завивката? Младият господин се замислил, не успял да отговори; и колкото повече мислел – толкова по-неясно му ставало: къде всъщност, по дяволите, си държи брадата – отгоре или отдолу?

Прибрал се вкъщи и продължил да мисли отчаяно. Не успял да заспи до сутринта. Ту поставял брадата под, ту – над завивката. Но все му било неудобно. На сутринта, съвсем изтощен и доведен до ръба на нервна криза, той грабнал ножиците... и така с прекрасната му, отглеждана с години брада, било свършено!

Та така и с писането, скъпи хора. Замислиш ли се за това: „Как точно пиша и какво казвам, и защо точно така го пиша?” – свършено е с теб! Спонтанното, наивно море на „естественото разказване” си отива! Казваш нещо и веднага те налитат хилядите чакали на съмнението, които вият: А какво, по дяволите, казваш, казвайки това?

И аз казах: Българският авангард и модернизъм бяха представени чрез картини на български художници, творили между двете войни в голяма столична галерия.

И веднага се запитах: знаят ли хората, към които се обръщам, какво се има предвид в израза „между двете войни”?

Та нима в нашето време няма млади герои, участници в риалитита, любимци на публиката (която, вероятно, се идентифицира с тях), които на въпроса „Коя е последната книга, която прочете?” отговарят с: „А, книга... ми ни знам... то това не и мойто”. И се оказва, че не са чели нито една книга през живота си.

Та ако питаме тях: какво е искал „да каже авторът” с това „между двете войни”, те сигурно ще помислят малко и ще отговорят: Ами сигурно там дет` Русия воюва с Украйна и преди т'ва дет' Америка воюва с... Русия, дет` го показаха във филма за Рамбо, ама ни помня точну...

И също се запитах: та коя ли софийска галерия е голяма, след като съм виждал Д'Oрсе? (а като казвам това, Д'Орсе не залагам ли на куца кобила? Няма ли да предизвикам само презрението на публика, която смята д'Орсетата за някакви префърцунени глупости (щоту ний оцелявами, разбийш ли!)... Презрението на една публика, която също има за девиз „Това не е мойто”?

Както и да е. Някой критичен мъжага би казал: Това са си твоите мисловни кълчища, ти си се оправяй с тях, пиле! Ние сме смели и безотговорни и си говорим леко и как'ни падне! А кой разбрал – разбрал!

Та така – връщам се все пак към изложбата на големи български художници живели...

Значи, открили изложбата, а после се оказало, че всъщност някои от произведенията не били на големи български художници, живели между двете войни, които и да са тези две войни. А се оказали нещо съвсем друго... Примерно рисунката на Сирак Скитник „Сънъ” се оказала копие на рисунка, рисувана от френската художничка Малика Фавр и послужила през 2012 за корица на издание на „Кама Сутра” (какво, по дяволите, е „издание”? Кама Сутра е ясно, ама това „издание”...). Рисунката „Любов” – тоже – копие на рисунка на същата авторка! (ти да не си русофил, бре, Терзийски, к'во е това „тоже”?!). 

И станал скандал. А Вежди (който само изписва, а не изважда очи, или както там беше) казал, че това не е просто частен случай, а срив в пазара на изкуството. Просто никой не знае кое какво е.

И аз си казах: Тук е съвсем прав Веждито!

И ако някой ден вместо рисунка на Майстора видим рисунка на Мики Маус и не реагираме – да не вземе да се чуди някой!

Каква е връзката в цялата тая работа: деконструкции, бради под и над завивката, Дерида, д'Орсета и т.н.? Връзката, ключът, драги мои, е именно този прочут (за мен) лаф, изтърсен от младия господин в онова риалити, когото споменах вече: Това не е мойто!

Когато хората в едно общество нямат обща база от знания... знания, изразени в думи (речников фонд), представи, образи, мисловни конструкции, парадигми, дефиниции, смисли...  И повтарям – обща за всички и понятна за всеки...Става доста... объркващо!

Ти говориш на някого за Роден (Огюст Роден, френски скулптор, творил между двете войни - Френско-пруската и Първата световна)... Той обаче мисли, че става въпрос за някой твой съсед, който е бил роден... роден в Габрово, ама дали бил точно там роден... (и започва да ти говори за Етъра, а после преминава направо на троянската сливова).

Та казвам ви: ако някой ден ни подменят "Осъдени души" с "Птиците умират сами" – да не се чудим.

Защото все пак Културата се крепи на познаването на един общ за всички контекст; на стремежа да се усвои една огромна, непостижима по обема си, но твърде важна континентална плоча от знания.

Знаенето на общи неща, които да ни позволяват, когато казваме нещо – да се разбираме. Огромна база от знания. Които би трябвало да усвояваме неусетно, да попиваме в общия си, цивилизован живот. И за която кажем ли: Това не е мойто! – нещата отиват на кино.

Още по темата

29/05/2019 Нашите автори

Калин Терзийски: Спечелените избори са отговорност

03/05/2019 Нашите автори

Защо така мразим дебелите?

Следете новините ни в GoogleNews