Калин Терзийски: Какво да го правим тоя комунизъм?

Последна промяна на 26 юни 2019 в 11:18 7427 3

Калин Терзийски

Тюх брех!

Какво да го правим този комунизъм пък сега? Да го обичаме ли, да го мразим ли, да се срамуваме ли от него, да го забравим ли? Да го помним като призрак, бродещ из Европа ли, да го помним като скелет в гардероба ли, да ни е обеца на ухото или да ни е кристален сервиз в скрина на паметта? Какво отношение, дявол да го вземе, да имаме към тоя ми ти комунизъм?

Кой ще ни каже?

Ха, ето това е вече е добър въпрос!

Някой да се е сетил, че за да имаме някакво определено отношение към нещо – винаги все някой е трябвало да ни каже какво да е това отношение?

Ще кажа един-два примера – като китайски златни рибки, пъргави и ненатрапващи се, та да се поразмишлява леко. Преди някой ни казваше, че трябва да имаме отношение към руснаците като към най-светли и големи братя; големи по два метра, тежки над сто кила, руси, прекрасни и наши родни освободители от Всичко! Дали някой ловко е съумял да забрави, че Именно Такова ни беше отношението към тях?

Защото Именно Някой си Там ни беше втълпил, че трябва да имаме такова отношение.

По същата причина бяхме славянски народ! Хей, славяни! Братя ни бяха и словенците (но те – по-малко, защото бяха от полукапиталистическа Югославия), и словаците (казвахме: ма техният език е съвсем като нашия, леле, леле!), и рутените (които никой не ги знае освен мене, но мога да споделя, че един от тях е художникът Андрей Вархола, известен на целия свят като Анди Уорхол!).

Братя ни бяха славяните и нямаше две мнения по този въпрос! А сега някой славянин, да не говорим пък – руснак – да ни е нещо повече от далечен седми братовчед?

Станахме иранско племе, станахме тюркско племе, станахме траки, станахме рептили, станахме автохтонни древни титани, произхождащи директно от златния Орфей, станахме наследници на славните хуни, на дивото и величествено племе Сюнну, тормозило Китай стотици години (и ние викаме: заради нас, българите, построиха Грейт Чайнийз Уол, майна!) и въобще – станахме на кой каквото му хрумне!

А край нас седят разни Едни Такива – тихи и хитроумни – и внушават ли внушават! Внушават ли внушават на нашего брата какво да му хрумва и какво да вярва и какво отношение да има! Към Това и към Онова!

И сега: Какво отношение, мамка му и прасе, да имаме към комунизъма?

(не се ли пишеше с двойно „ъ”?)

Казват: В учебниците, които сега излезли на битака... оп, на пазара за учебници исках да кажа, имало неща, които били казани за комунизма, но тези неща не били достатъчно лоши.

Поне така ми прозвуча това, което казваха разни министроподобни или тям подобни същества. Значи, рекох си наум, сега определено се изисква („взисква” е по-добра дума даже) за комунизъма да се говори с лошо. Той уж е умрел, ама то за него не важи това – за умрелия или добро или нищо...

И си казвам: То някак си пак ще трябва да се поживува в тая вечна българска шизофренна амбивалентност, но нейсе, другари и другарки. Какво ще рече шизофренна амбивалентност ли, другари? Ами това ще рече, че е съвсем ясно, че на половината българи им е много мъчно за комунизма (смея се, като си спомня как ги наричаше „комуниси” един герой от „Сговор на глупци” на Джон Кенеди Туул). И как нема, другари, да им е мъчно, след като са си преживели младостта в него?

Преживей си и ти младостта в някакво си там време – па иди разправяй, че това време е тъпо и скапано... и че не струва, и че всички живели през това време са пълни боклуци! Защото, видите ли, нищо не са направили, та да не е такова времето, а да е някакво друго! Каквото, разберете ме правилно, им се ще да е било на някакви си сегашни пикльовци! Да, да. На някакви Сегашни им се ще... миналото да е друго! Па идете и го направете друго бе, другари!

А от друга страна: Западът. Ех, този Запад, тия американци, тоя Сорос, тия полуотворени, открехнати и тям подобни общества... Те (той) изискват от нас да мразим комунизма и да го описваме само с най-зловещи краски!

А от трета страна – аз (под „аз” разбирай „всеки един сам-по-себе-си свободен човек”).

Аз, сам по себе си – без да ми диктува никакъв Запад - не можех и не мога да понасям комунизма. Но мойто отвращение, прощавайте, е по чисто естетически съображения.

Комунизмът беше светъл. Като светла миша пикня, вонящ, нехигиеничен, сив, глупав, подмамващ към мързел, непотизъм, крадливост, нагаждачество и тотално лицемерие и дребнодушие. Все, ще речете, морални качества. Хм, морални, морални, но грозни. За мен етиката, приятели любезни, се заключава в естетиката. И комунизмът беше противен именно поради моралната си Грозота.

И си седим ние като Героя на Камю – на върха на една игла, в компанията на триста дяволи; и се чудим накъде да тръгнем – към Лудостта, към Смъртта или към Играта? Объркани сме... Няма кой да ни каже: Наистина ли, ама така – съвсем наистина и от все сърце... без да очакваме във всеки момент нещата да се обърнат наопаки... наистина ли да помним комунизма с лошо? Както препоръчват бдителните младежи, които са забелязали, че в учебниците по история той дори е похвален... или ако не похвален, то поне не е представен достатъчно лошо?

Наистина ли да имаме критично, сурово и безкомпромисно отношение към комунизма, който така или иначе владее нашето минало?

В наше време, ако наречеш някой функционер, да речем – писател от социалистическата епоха, който очевидно е слугувал на комунистическия режим (та какво можеш да правиш, ако си писател в тоталитарна държава? Нека не забравяме: тя е тоталитарна именно защото всеки неин гражданин е безкомпромисно ангажиран с идеологическите и механизми!), та ако го наречеш „подлога на режима” – нима няма веднага да те осъдят за обида?

Нима няма здраво да ти натрият носа за това твое критично и осъждащо отношение към режима разгневените роднини на слугата (някой би казал: ние да порицаваме социализма, да порицаваме строя, но тия, дето са го градили, тях да не ги закачаме, моля!)?

За какво критично и осъждащо отношение можем да говорим, когато комунизмът, тоталитаризмът си отмъщават – пускайки пипала от миналото?

Казвам си: Цялата тая работа с отношението към комунизма изисква време. Да поутихне страстта... да се се утаи мътилката...
И за Наполеон в началото на XIX век в цяла Европа са говорели с ужас, наричали са го „чудовището”. (Но пък, от друга страна, Бетовен му е бил огромен почитател). Сега някой да говори за Наполеон като за „чудовище”? Не, просто го вкарват във вицовете за луди, които се мислят я за него, я за Юлий Цезар... Трябва да мине време, да се позабрави. И Ехнатон е направил огромни поразии в Египет (но дали са били точно поразии?), а сега просто гледаме филмчета за него с интерес в History Chanel.

И си казвам: Трябва да отмине време... да се поуталожи... Въпросът е какво ще бъде отношението ни към комунизма После. В бъдещето. В онова време, което никога не идва, към което винаги са насочени погледите ни...това вечно После, след, някога... Бъдещето. Което, впрочем, идва във всяка секунда; Бъдещето се стоварва върху нас във всеки миг!

Но аз си мисля с известно съмнение, с лека тревога, с лека въздишка: Все пак не зависи ли какво ще е нашето отношение към комунизма... и въобще – към всички диктатури... и въобще – към всяка несвобода... от това, какво мислим, говорим, и как се отнасяме към тях днес?

Днес.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

846

3

ЛАФЪРДИЕВ

26.06 2019 в 14:01

Навремето се смеехме, когато другарят бай Тошо разправяше, че сме построили две Българии.
Не беше прав. Четири са!
Една разрушиха,
една окрадоха,
една разпродадоха,
последната дооглозгват…

1000

2

д-р Тодор Толев

26.06 2019 в 13:36

Какво да се прави - модерно е някак, престижно седи и
най-важното - подчертано аеродинамично и безопасно е
да добавиш плюнката си срещу комунизма...
щом нищичко друго под ръка си нямаш...

А за да не проличи страхът - че ще изглеждаш смешен и жалък, пък и заради съвестта, поне остатъка от нея -
надявам се, че си я имал, щом предстои да плювнеш,
добре ще е по-напред, за забаламосване на отсрещния,
да повъртиш и засучеш някоя сложна лакърдия в стил
"то си е така, ама е малко иначе" и чак тогава - ей тъй,
между другото, да споделиш безценното си мнение колко
лошо нещо е бил този пусти комунизъм, ала ти не си спал -
ти винаги си усещал това, нищо че чак сега го казваш...

Еми, това е положението... Каквато е епохата ни - лъжовна,
двулична, несмела и изпреварващо слугински сервилна,
такива са и антикомунистите ни в нея... Евнусите на духа
не прибавят мъжественост - дори и Камю да цитират...

Ех, Калине, Калине...

405

1

Бабатунде

26.06 2019 в 13:14

Като с хлебарките, мачкаш, гориш, тровиш... само да го няма :) !