Гробище за лунатици*

Владимир Каролев Последна промяна на 27 септември 2012 в 11:02 4003 25

Владимир Каролев
Владимир Каролев

 

Имало едно време два града, които били част от един и същ град. Първият бил светлина, а вторият – мрак. Първият кипял от активност през целия ден, а вторият не помръдвал. Първият бил топъл и светлините му постоянно се менели. Вторият бил студен и скрепен неподвижно от камъните си. Но когато всеки следобед слънцето залязвало, всички светлини угасвали, движението замирало, а вятърът откъм сградите му ставал студен. От града на живите се разнасяла някаква невероятна меланхолия, която минавала по здрачните авенюта и стигала чак до високата тухлена стена, разделяща двата града. Улиците изведнъж се изпълвали с нещо, което може да бъде наречено единствено спомени. Защото починалите оставяли след себе си постройки, обитавани от призраци и небивалици.

Не, не съм толкова умен, че да напиша такова прекрасно встъпление. Рей Бредбъри го е написал. Сетих се за тези редове, докато гледах речта на Жозе Барозу, председателя на Европейската комисия, в която той обяви плановете си за Европейска федерация. Градът е Брюксел. През деня е топъл и светлините горят. Европейски парламентаристи коват политики за по-светло бъдеще. Интеграция, интеграция, интеграция се чува от всеки ъгъл. Държавите да задълбочат партньорството си, като делегират все повече власт на централните власти в Брюксел. През нощта, обаче, картината се променя. От празните места в Европейския парламент се разнася меланхолията по отминали десетилетия и векове. Дрънкат доспехите на Уилям Завоевателя. Чува се скърцането от перото на Наполеон, чертаещ своите завоевателски планове. Дочува се шепот от заговори на нацистки генерали. Скрибуца поовехтяла цигулка, свиреща виенския валс на една западаща империя. Трополят ботушите на вестоносци на малки държави от Източна Европа, носещи писма, пълни със слова за заговори и вендети, първопричините за които са отдавна загубени в хилядолетна история.

Мисля си, че спомените за минало величие или болезнено падение понякога превръщат Европейския парламент в подобие на Рей Бредбъровото гробище за лунатици. Като че ли, за пореден път, Европа отново забравя, че целта е добруването на отделния човек и народ, а не политическите амбиции и борбата за надмощие на отделни държави.

Паникьосани от първото официално маркиране на федеративното управление като цел пред ЕС, много политици от различни държави веднага размахаха картата на национализма и страха и започнаха да говорят за злокобното отдаване на национален суверенитет. Но запитва ли се някой какъв е смисълът от суверенитета и защо съществува? В исторически, а дори и в модерен, план, суверенитетът винаги е бил свързван с държавническа власт, притежаваща възможностите да гарантира по най-добър начин интересите на своите граждани. Както бяхме свидетели през последните години, една държава, която се провали абсолютно в тази си задача, е възможно дори да загуби частично суверенитет в някои области или поне легитимност на конкретното правителство. Всъщност, целта на суверенитета би трябвало да бъде да се гарантира максимална защита на интересите на гражданите. А не да се гарантира власт на местната политическа каста.

Властта е средство, а не цел. Суверенитетът също би трябвало да е средство, а не цел. Целта е благополучието и прогресът на гражданите на една държава. Всъщност България се отказа отдавна от суверенитета на БНБ да печата левове колкото си иска с влизането във валутен борд през 1997 година. И това беше най-полезната за гражданите на България финансова реформа за последните 20 години. Мисля, си че раздуването на параноичен страх от отдаването на суверенитет е продиктуван от желанието на някои политици да запазят в свои ръце максимално много власт. А всъщност отдаването на суверенитет трябва да е обвързано с анализ на националния интерес и възможността той да съвпадне с интереса на други държави.

Разбираемо е, че всяка от държавите в Европейския съюз притежава някои сравнителни предимства и отдаването на суверенитет над една разумна граница, би заплашило тяхното устойчиво съществуване и развитие. И тази граница не бива да бъде преминавана. Но защо да не се откажат страните от ЕС от известен национален суверенитет, влизайки във някаква форма на фискален съюз с цел всички членка на еврозоната да водят разумна бюджетна политика с ниски дефицити и нива на публичния дълг, имайки предвид, че днес в някои страни националните власти са твърде податливи на политическа користност, за да подсигурят устойчивото прилагане на разумни национални бюджети? Защо дадена степен на банков съюз да не бъде ефективна, ако е безспорно, че германците няма да продължат до безкрайност да наливат пари за спасение на финансово недисциплинирани държави? Защо дадена степен на по-дълбока интеграция на правоохранителната и съдебна система да не бъде ефективна, ако е безспорно, че в ред държави местните системи са неспособни да се справят в достатъчна степен с корупцията и престъпността, а тя вече се разраства по начин, който заплашва националния интерес на други страни-членки?

Ако аргументът „против“ подобни форми на интеграция е единствено гравитиращ около личните амбиции на някои политици и призрачните коридори на историческия пантеон от национални герои и постижения, то се стига до парадокса, че самоцелното запазване на суверенитет влиза в колизия с националния интерес. И кое тогава е по-важното? Средствата, т.е., суверенитета и властта? Или целта, т.е. националният интерес? Кое трябва да се промени, ако двете влязат в конфликт на конкретно ниво? Според мен националният интерес трябва да е приоритет. Но като че ли и днес доста политици – и на национално ниво, и в Европейския парламент, предпочитат да ни карат да навестяваме нощем гробището за лунатици. Ще им позволим ли? Надявам се, че не.

 -----------------

*По едноименния роман на Рей Бредбъри

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!