Четене пред библиотеката

Калин Терзийски Последна промяна на 01 юли 2020 в 14:37 2762 0

Снимка wikimedia

Животът беше замрял, но сега започва да...

От къде да знам всъщност?

Човек като изтърси някое такова заключение – и просто си няма равен!

Животът беше замрял, викаш? – така ми казва Господ, моят мил Бог, и се подсмихва под мустак.

Има ли Господ мустаци и какъв цвят са те? – ще питат някои хора.

А аз ще кажа: те са два цвята: с цвета на звездния прах над Магелановите облаци в края на юни – тоест – невъобразими; и също така – със същия цвят като мустаците на моя приятел Лари, който беше велик ум и поет в моите ученически години, а сега стана и най-прекрасен монах и свят човек в Дивотинския манастир – тоест – дважди и трижди поет! Тоест – тъмни, но леко рижавеят. Та така.

Животът бил замрял!

Ха, да не би размножаването на коралите във Великия Коралов Риф на изток от Тера Аустралия да е спряло, та животът да е замрял?

Апропо – единственото нещо, продукт на дейността на живи организми, което се вижда от космоса (така съм чел), е именно Големият коралов риф. Някои разправят – и Великата китайска стена. Но не вярвам, не вярвам. Човекът, дори и китайският, не е способен на такова търпение и на такава последователна самопожертвователност, та да направи нещо толкова огромно. Човек, все пак, иска и да поживее.

Не само да оставя скелета си, за да се образуват рифове. Човек, братя и сестрици, ако не сте забелязали, иска не само да е винтче от огромния механизъм...а да поживее и заради собствения си, свой, живот. Да види някоя гледка, която да помни, докато умре. Примерно – русите, почти невидими косъмчета на корема на красива жена, осветени от слънцето, рано сутрин, а на печката стои котка и гледа през прозореца. Това по-малко ли е от Големия коралов риф и от Великата китайска стена? Или не е? Както и да е.

Уж би замрял животът. А той си е текъл, той си тече, всичко е суета и всичко е толкова относително, и човешките злоби, и пристрастия, и страхове изглеждат толкова досадно глупаво нищожни...че на човек му се прищява да плесне с ръце и да отмине. Да отмине и като стигне до Магелановите облаци – да завие вляво, да седне в някоя наднебесна кръчмица и да изпие един голям джин с тоник.

Но аз – в този контекст – най-малкия и глупавичкия.

В контекста на тия обкръжаващите ни събития – на разните корони и карантини. Затова казах – замрял. А един живот някак и силом не можеш да го накараш да замре! И това го осъзнава най-добре баба Зоя от Хърсово, когато плеви градината. Ти скубеш пустия жилав живот, требиш го, тесаш го с мотика, всячески се опитваш да го унищожиш – а той все повече напира и все повече бъка навън и нагоре. Бурен.

И културният живот е същата работа.

Ето примерно вчера. Имаше четене на площад Славейков. Българският ПЕН клуб се събра. Не всички, не всички. Само свободните. Аз бях от свободните. Дали свободните не бяха просто най-старите? Тия, които не работят и нямат други ангажименти? Дали културата ни не изглежда така постна, защото с нея се занимават само незаинтересовани чиновници и пенсионери, които имат повечко свободно време; а заетите, активните, енергичните – те се борят не за култура, а за хлеб. И евентуално – за нови джанти на аудито и за почивка в Гърция.

А, да – като казах „почивка в Гърция” се сетих: преди четенето срещнах моя продуцент. Ура! – викам му. А той: Честито! – ми вика. Спечелили сме конкурса в НФЦ за сценарии и ето – ще правим филм.

Той е направил много добри филми преди това. Ага – примерно. Аз не съм. Но аз съм стар и не се вълнувам особено от такива неща – тоест – от спечелени конкурси и т.н. Радвам се заради него. Но и той не изглежда страшно вдъхновен. Просто е в тая възраст – средна, по-млад от мене, но не много – в която човек повече работи – по-малко се радва. Очаква да се радва на успехите по-нататък – като му се отвори време. А не си дава сметка, че тогава няма да има сърце за такива работи като радостите. Ще има сърце най-много за внучетата. Така съм чувал.

И продуцентът Ники вижда, докато си говорим, двама актьори и си говори с тях (покрай разговора ни за спечеления конкурс) за това как е успял да си извади някакъв номер, по интернет, с който да го пуснат в Гърция. Като обяснява на актьорите за механизма на това електронно преминаване през границата – ние заговаряме с него за това – добре ли е да се ходи на нашето Черноморие. И двамата се съгласяваме, че ако на нашето Черноморие не беше пълно с извънредно нагли мутри – щеше да е по-хубаво даже и от гръцкото Черноморие. И се смеем. А, да – и мръсотията (викам аз), ако я нямаше.

И той си отива, защото е с двете си малки дечица, а аз срещам един прочут психолог. Заговаряме се. Той ми казва, че помагал на режисьора Командарев да доизгражда образите. Когато ставало въпрос за криминално проявени образи. И така нататък. Четенето лека-полека започва. Четат ни биографиите. Белокосите поети помръдват, чувайки имената си. И аз помръдвам и като че ли се вълнувам, чувайки от микрофона своето име. Все още съм жив. И животът още не е съвсем замрял – оживява се животът. Защото има и хубави млади жени, а за мен млади са вече и жените на 40 – и те се усмихват като чуват името ми – и ме търсят с очи. И ако това не е живот – кое друго е? Нали ви казах – ти го сечеш и тесаш с мотика – а той избуява, избуява – бурен е животът. И буреносен.

И прочутият психолог ми разказва как, като починал бащата на негова близка роднина, в някаква провинциална болница – в погребалното ги питали: дали не искате да го пишат починал от коронавирус, защото плащат по 1200 лева на такъв, дето е починал от какво да е, ама ако го запишат от коронавирус. И аз цъкам с език и викам: Ей, заради тия пусти пари са готови на всичко, мамка им! Нали им дават субсидии заради всеки случай с корона – и те сега – дай да изкараме повечко с фалшиви случаи на починали уж от коронавирус! Ама – пусто кокошкарство - това е ясно. Нали то е националният спорт на България. Де се завлачват готови европейски, а вече - и световни пари. Усвояване. А дали не е и на държавно ниво така? – питаме се ние с психолога. И той гледа мене, лекаря, с надежда, че знам нещо повече – но аз не знам и не искам да знам нищо повече. Противно ми е вече да се занимавам с противни хора, които мислят за пари. И за интересите си. И му викам – хей – ето виж – позвнаваш ли великия поет Георги Константинов?

А той (прочутият психолог) вика: Че аз така обичах като дете неговата книжка Руфо Червенокосия, че чак кръстих котарака си Руфо, а баща ми така и не му научи името и това ме вбесяваше...Да, много искам да се запозная...за мен ще бъде огромна чест... (казва го свенливо, защото е голям и твърде сериозен мъж, за да показва такова вълнение)

И аз викам: Ела, ще те запозная с Георги Константинов! Велик, велик...

И го водя и викам настрана бай Георги. И ги запознавам. Каква хубава среща! И двамата се усмихват – и в ъгълчетата на устите им има и по капчица неудобство – защото ние българите не смеем да изпитваме чак такава сладка и доброжелателна симпатия – много фалшива ни се струва – и от това ни става неудобно. И те се гледат, и малко свенливо се усмихват – тия огромни и зрели мъже, същински герои на Уитман - и са си благодарни един на друг. Единият – заради писането, другият – заради харесването на написаното. Благодарност.

И Георги отива и си чете стихотворението на микрофона, аз си бърборя с психолога, след това и аз отивам да чета. И чета. И докато чета, усещам именно това – че животът не е толкова малко и хилаво нещо – че току така да замре. Просто ние – от страх – като някакви баби около килаво дете – баем и плюем в пазви. Но животът не е килаво дете (поговорката е именно „килаво”, а „кила” означава „херния”...), а животът е едно едро, здраво и хищно дете, което е готово да погълне спокойната нежива вселена и да я побърка от кипеж! Така е...

И чета, и чета...

И виждам младите жени как се усмихват и ме поздравяват отдалече и аз усещам това бакхическо удоволствие, което танцуващият Загрей, Бакх, Дионисий, Сабазий – изпитва, когато менадите затанцуват около него!

И прочитам именно това стихотвоение. Моля, не го захвърляйте.

Животът и културата не са килаво дете и няма да загинат. Но все пак...Все пак имат нужда от внимание. И от обич. Ето го.

КОРОНОВИРИАДА

Беше време повече от объркано
И даже лошите изглеждаха някак приемливо
А добрите – определено съмнително
Никой не знаеше какво да мисли
Но някои изтъкваха това незнание
Като заповед и ясна логика
А логика в нищо нямаше, защото
Светът не е правен, за да задоволява
Потребността на хората от логични игрички
Оставаше
Черният хумор, Бог да го поживи
И вярата в тоя Бог, който поживява черния хумор
Хората се разделяха на такива
Които ужасно искат да вярват в реда и държавата
И такива, които ужасно не искат да вярват на нищо
А ред нямаше, и единственото общо беше
Страхът

ПЕСЕН НА ПРОСТИТУТКАТА

Къде ще отида сега?
Да привиквам хората вкъщи?
Синът ми е на пет
Слава Богу, не е на това
Идиотско дистанционно училище
Колежката казва: Побъркват децата
Нейният е на осем, навърши ги вчера
Вкъщи не става, онлайн
Да говоря мръсотии на хората?
Но нямам представа как ще ми плащат
Има система, чувала съм
За плащане с кредитна карта, виртуален секс
Боже докъде я докарахме, страх ме е
Ако още две седмици не работя, парите
Ще свършат, тогава излизам на улицата
Както съм си така, от изходно положение
В едната чашка на сутиена
Дезинфектат, в другата – спрея срещу изроди
Сълзотворния спрей, че всякакви се навъдиха
Дали ако някой кашля да го връщам – смея се сама
Ама не е до смях; дали да казвам
На клиентите „слагайте маска”?
Малкия, малкия, малкия...
Заради него ще трябва...
Да се излиза на улицата въпреки всички
Карантини на света.

ПЕСЕН НА ПИЯНИЦАТА

Днеска пак нямаше
Питах и Пешо Морския – и той не знаеше нищо
Спирт, казват, няма и няма да има
Видях даже злоба в очите на тая днешната
Аптекарка - така светкаше с очилата си
Злорадство – спирт няма и няма да има
Скоро - така викаше - няма да има - и аз направо
Се сгърчих, казвам ви, абстиненцията
Е страшно нещо, да не ви дава Господ да узнаете
Пожелавам на никого Бог да не дава
Тия страшни гърчове
Сутрин, а и след това, а водката е скъпа, много скъпа е
Мамка и, не е, както казват, по джоба ми
Данчо Руснака умря от виното, преди да умре
Каза не пийте от това в пластмасовите шишета
Продъни му се стомаха, само спиртът е спасението
Чист, чист, медицински – и само три към едно със водичка
Аз слагам и един сок от мента, купувам го
От павилиона, а там има и маски
Аз си направих маска от хастара на шлифера
За да не ме приберат гадните куки като ходя без маска
Ако ме приберат – няма да издържа абстиненцията, ще пукна
То така се умира като те гепи делириума - гърчове и халюцинации
Страх ме е от това.
Мехо умре от пиене на дезинфектант, Гизо
Не съм го чувал от началото, а между другото сега няма
И от кого да изръсиш петдесет стотинки на улицата
Защото хората стават в такива моменти особено зли.
Чакам да дойде лятото, то убива вирусите
И навън може да се спи, а намалява и злобата
На хората...
Хората, хората...

ПЕСЕН НА БАБА ЗОЯ

Аз не съм баба, защото синът ми умре
Преждевременно, убиха ми го, системата го
Уби, тая същата, която се прави на много загрижена
Беше с изкуствена става, пет пъти доктора
Му прави намеци;
Така ми вика синът ми, дето почина:
Мамо, пет пъти доктора ми прави намеци
За пари; тия пусти пари, а той беше горд
И пари нямаше никакви
Убиха ми го, сега аз сама ходя, махнах се
Живея на село, високо, в гората
Не слагам ни маска ни гявол, имам си три лехи
С какво ли не, най-вече лук и домати
Но имам и много картофи
Казват че аз съм от най-застрашените, но аз
Не се чувствам от най-застрашените
Защото у мене няма какво да се убие повече
Убиха ми детето, беше на четиресе
А сега аз трябвало да се страхувам
Така казват поне; аз съм стара учителка
И въпреки, че не обичам да псувам, ще го направя:
Майната ви с тоя страх, аз тука
В планината ходя самичка, добре че имам пет кучета
Вчера гледам хищници изяли малките кончета
На пастирите, вълци има със сигурност доста
Та викам си на акъла – кой идиот сега мене
(Дето убиха сина ми)
Ще седне да ме плаши със некакви вируси?!
И си ходя, хич и не мисля за тия работи
Понякога плача, понякога гледам природата
И не мога да разбера:
Има ли Господ във цялата работа?

И после всички се разотиваме. А навън пада жива, лятна вечер. Утре сутрин е джулай морнинг. А това означава много неща. За тия, които разбират.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !