Черeн Чичо и петлитровата туба вино

Николай Братоев-Крижицки Последна промяна на 30 ноември 2021 в 16:25 7340 0

"Лачените обувки на незнайния войн", реж. Рангел Вълчанов

Бурните събития се случиха някъде през далечната 1988 година. Мястото бе известния, шикозен за времето си ресторант Крим, днес необитавана сграда с прекрасен двор, намираща се на ъгъла на улиците “Добруджа“ и “Славянска“. Къщата е издигната през 1910 г. за тогавашния финансов министър Теодор Теодоров, по проект на големите български архитекти Георги Фингов и Петко Момчилов, който участва с оформлението на отделни части на сградата. В тази емблематична къща са вземани важни решения, а според градските легенди дори са сваляни и правителства.

В кухнята имаше един шантав човечец – Ники, с гръмкия прякор Великия, вероятна трансформация от фамилията му - Величков. Човечецът шумно, но доста старателно миеше чиниите и тавите, и това беше основното му занятие. Допълнителната му дейност бе да измисля нелепи истории, които уж са се случили на него - като например как плувал навътре в морето по гръб и изведнъж главата му се ударила в един кораб. Капитанът се провесил през борда и му викнал:

- Охо, ти ли се бре, Ники, как си бе, Великия? Какво правиш? Я се качи горе да пием по една ракия. Побързай, че след малко на палубата ще има концерт на Лепа Брена, тя е вече тук на борда, идвай бързо, айде качвай се по-чевръсто!

Ники бълваше подобни фантастични историйки, в които, разбира се, винаги беше главният герой. Не знам как беше попаднал в този ресторант, но в първия ден, когато започнах работа там, го заварих тихо и съсредоточено да зарежда швейцарските машини за чинии. От дума на дума разбрах, че преди години режисьорът Рангел Вълчанов го избрал за изиграе ролята на Черен Чичо във филма "Лачените обувки на незнайния воин". В ресторанта беше с ранг на холивудска звезда.

Как го е вербувал режисьорът? Великия, без да подозира, че ще става актьор, методично събирал и сгъвал кашони пред ЦУМ. Рангел Вълчанов го заговорил и почерпил една цигара. Харесал го и така го взел за ролята. Ако помните филма, ще се сетите кой е персонажът. При заснемането на лентата почти няма професионални актьори. Всички са подбрани с „уличен кастинг“, но това е било специалитет на Вълчанов. И очевидно не е сбъркал човекът, сюжетната линия на филма е интересна.

След време видях Ники Великия да участва в друг филм - “Дом за нежни души” на Евгений Михайлов, трябва някой ден да го попитам как е наел Великия за ролята на Генчо, вероятно ще изскочи някоя интересна историйка.

"Дом за нежни души", реж. Евгений Михайлов

Великия беше кротък луд. И макар да беше сам в „офиса“ си, вдигаше толкова врява, сякаш там имаше десет души, а не един, и приличаше не на миялно помещение, а на препълнена общинска баня. Пееше някакви песни, чиито думи мощно кънтяха и рикошираха по плочките из кухнята. Текстът към това творчество само той разбираше. Никой от нас не успяваше да го разшифрова, колкото и да се мъчехме да се напрегнем и вникнем. И досега не знам за какво се пееше в тях.

Предишният колега-готвач ми беше оставил завещание с рецептите, както и подробни инструкции как да редя на Великия задължителната трапеза с двустепенно меню в точен час, 3 пъти на ден. Защото не го ли нахраниш – звярът в него ставал нервен.

Веднъж пропуснах да му спретна вечеря, защото имах ужасно много работа за някакъв прием. Неочаквано се изсипа огън, жупел и гняв от Великия, който се фръцна обидено и още по-гръмко запя неразбираемите си лакърдии от миялното. Песента му ни лазеше по нервите половин час, докато не видя персоналната си манджа, която му подейства като усмирителна риза.

Един ден по време на следобедна неделна сватба, някой от сервитьорите беше донесъл 5-литрова туба бяло вино. Вероятно беше любезен подарък за нас, готвачите, от сватбарите. Благодарихме сърдечно за малкия жест, но не извадихме чаши, а оставихме почерпката за след работа. Ние решихме да е за после, ала Ники Великия не смяташе така. Надигнал нашият тубата, дегустирал една голяма глътка, за да му изтръпне небцето и да разбере расло ли е гроздето на южен хълм. И ето - южното си е южно, харесало му. Издебнал ни, докато сме заети и не го виждаме, отмъкнал заветната туба и си отсипал половината съдържание в една тенджера. Като истински Бакхус бъркал и мощно отпивал черпак след черпак. Кеф! Страшен кеф!

Това задкулисно движение с тубата и отливането в тенджерата го разбрахме малко късно. Усетихме, че нещо се случва с Черен чичо, защото в неговия „офис“ стана много тихо и престана да се чува обичайното йо-хо-хо като от пиратски кораб пълен с пияни моряци. Славният виночерпец беше изпил с настървение половината туба керацуда и беше заспал кротко върху мократа пейка в миялното. Да си призная, малко се зарадвахме, че настъпи заветната тишина и песните на неразбираем език изчезнаха.

Тогава на един от сервитьорите, който беше голям зевзек, му хрумна гениалната идея да пренесем пейката със спящия Черен чичо до стълбите на ресторанта. Речено-сторено, наместихме го там. Естествено, след секунди се роди още една „благородна“ идея – да го завием с бяла покривка през главата. Напълно естествено след това беше и да му извадим ръцете и да ги кръстосаме като на покойник. Намерихме и една свещ, за да е по-автентично. Може би Вълчанов щеше да одобри и да ръкопляска на подобна сцена, но горкият Черен чичо, който продължаваше блажено да спи пиянския си сън, вероятно не би я харесал ако можеше да се види отстрани. Но! Амин!

Докато се любувахме на инсталацията и се спуквахме от смях на гърба на височайшия „труп“, изведнъж се отвори вратата откъм стълбището и се чу музика от сватбарската идилия на горния етаж. По стълбите от ресторанта слизаше някой. Зевзекът сервитьор надзърна и ни направи знак да спрем да се забавляваме. Ние направихме най-скръбните физиономии, които можехме да докараме. Ако ни беше видял комикът Бъстър Кийтън, който беше прочут с прякора си “великото каменно лице” (The great sone face), би завидял на невинните ни лица. Добродушният и нищо неподозиращ сватбар, влезе колебливо в кухнята, поздрави ни и поиска любезно от нас подходящ нож, с който тържествено да разрежат тортата.

Спогледахме се и се засуетихме в издирването на подходящия инструмент, за да се махнем от местопрестъплението и да прикрием смеха от физиономиите. Току виж пришълецът загрее защо ще ни е толкова весело. Човекът все още не беше забелязал „покойника“ с бял чаршаф и свещ между пръстите.

Да, обаче точно свещта в този момент ни предаде и взе да примигва, с което привлече вниманието на сватбаря. Колкото и да не ни се искаше, той забеляза пейката и „свещеното“ ѝ съдържание. За наш ужас тръгна натам. Останките под чаршафа не мърдаха, нито пък бълнуваха, което развенча у госта съмнението за фалш.

- О, какво става тука бе? – изстена опечалено и недоумяващо сватбарят след като се убеди, че там има мъртвец.

Застинахме като в уестърн, в който най-бързият вади револвера си и гръмва ненужния шериф, станал свидетел на ужасно, криминално престъпление. Първи, естествено, реагира зевзекът сервитьор:

- Еми, отиде си човечецът. Преди малко се опитвахме да му направим изкуствено дишане.

И аз се намесих мигновено в подкрепа на казаното:

- И сърдечен масаж опитахме… но го изпуснахме!

- Чакаме милицията и линейката да дойдат всеки момент – изтърси главният готвач с фалшиви сълзи в очите.

Това бе апогеят на всичко. Някой мълчаливо подаде на сватбаря нож за разрязване на тортата.

- Майко мила, ние горе се веселим, а тук долу трупове се търкалят! – каза тъжно човекът, пооправи вратовръзката си, прекръсти се и плавно се понесе по стълбите, за да нареже празничната торта на младоженците.

Ние мълчаливо останахме да бдим в памет на великия Черен чичо.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови