Чаша вода - сряда - разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 06 февруари 2021 в 08:31 6371 0

Снимка Сергей Антонов / OFFNews

Да разполагаш със свобода в семейството означава да живееш красиво извън него – това светоусещане на баща ми звучеше привлекателно. Той постоянно обясняваше, че му липсва простор. Беше инженер, интелигентен и безумно талантлив според собствените му преценка. Майка ми беше архитект, също талантлив, у дома не можехме да се разминем от талант. Баща ми твърдеше, че я изтърпява с неимоверни усилия. Чудех се защо – единствено заради Сара.

Аз съм Сара. Майка ми се кълнеше, че не се е махнала от този неграмотен град заради Сара. Казват, че децата се потискали от скандалите, но това схващане е дълбоко погрешно. Скандалите изграждат у детето умението да се слива със тапетите.

Ситният мозък се наслаждава на ред привилегии, като например телефонът да е с теб ден и нощ. Скандалите развиват въображението и каляват характера.

И така до момента, когато баща ми, прочутият и талантлив до взрив инженер, заяви, че не е щастлив в тази къща и предложи на мама „да си дадат пауза“.

Това означава тишина. Колко хубаво. Той не идва вечер, изнесъл си е дрехите в куфари. Мама е само нерви, чува се телевизорът - не мога да понасям телевизори, особено плешиви чичковци, които ти казват как да преодолееш пропастта. Трябва да се съсредоточаваш върху доброто, проповядваше мама, дори когато е мъничко като лещено зърно – оттогава не обичам леща.

Едно е лошо – няма кой да ти даде вода, когато се будиш нощем и трябва да ставаш да си наливаш сама.

„Паузата“ продължи доста – мисля, че баща ми има син, майка ми също вече има син. Родителите никога на са ми липсвали, опазил ме Бог, който някои хора наричат вселената. Аз живея на смени с едната баба, която е математичка – гениална като всички в семейството, и с другата баба, която беше художничка, гениална, но заради коронавируса никой не хвърля пари за картини, и тя започна да почиства мезонети на много богати хора с високо кръвно. Аз също почиствах но само една седмица, защото „Сара, за жалост си хубава и влечугите те заглеждат. Кръвното им варира. Ще умрат и не ще има на кого да почиствам.“ Към нея мъжете неизменно бяха стиснати и ги наричаше „дърти гущери“.

Веднъж на годината, по Коледа, баща ми изпраща двеста лева. Пиша му благодарствено писмо – има доволно много образци в интернет и копирам оттам. В последствие ми провожда сто евро със следи от сълзите му върху банкнотата – беше ми обяснил писмено - липсвала съм му (Виж ми окото!). Аз му пращах писмо, което напръсквах с дезинфектант, обяснявайки на свой ред, че следите са от сълзи.

Никой не ми донасяше вода нощем, когато се събуждах от някакъв кошмар. Отдавна кошмарите са моят дом и не ме трогват.
Уви, не получавах нито лев за усилията си с дезинфектанта, единствено имейл с „Много благодаря, дъще“, поради което зарязах въпросната практика. Майка ми не е амбициозен родител и това е божествено. Аз се питам защо пораснах идиот и исках непрекъснато да чета, след като никой не ми плаща за това. Не трябва да си супер отличник, съмнително е. Щом те виждат с книга, е много близо до ума, че „Тая не е наред“. Никой не те кани да смъркаме тая вечер и е божествено.

В центъра на мамината вселена винаги блестеше някой мъж - но мъжете, които избираше, включително баща ми, освен че бяха гениални, се оказваха дръвници – що за човек си, след като центърът на вселената ти е дървен. Опитах се да й го подскажа, но тя заяви, че съм амеба в интелектуално отношение.

Баща ми ме срещна веднъж и подхвърли: – „Ако някой те поиска, тръгвай. Жените от вашия род погрозняват рано“, ала не това беше мотивът да се пренеса при Кристиян, а редовните проповеди на мама – тя изкарваше добри пари, но за да ме направи човек, не ме финансираше и работех като сервитьорка в кафе „Парадокс“. Там срещнах Кристиян. Казвах на мама, че съм й благодарна – това винаги работи.

Мама смяташе че не бива да се обесвам само на нейния финансов врат и ме препращаше при врата на баща ми – гениалния инженер, който имаше бизнес със скрап, недвижима собственост и още десетина компании. Беше направил корем за година и половина. Приятелката му бе наела бавачка за новия ми брат, но жената ме гледаше с подозрение – деца на родители с разпаднал се брак веднага го улавят. Думите без друго са плява, но ти е известно - погледът има тегло и ти го измерваш с онова нещо, което се е заровило в кожата ти след поредния нормалното протекъл скандал.

Тъй че бях отличник –не блестящ и гениален, заради което и майка ми, и баща ми ме презираха, нямах гаджета – което накара мама да се усъмни дали не съм отплувала на другия бряг и ме води на психолог – едно от досадните избухванията на загрижеността й - но като разбра, че е нормално да си асоциален, ме остави на мира да се развивам, както ми е дал Господ.

Господ сигурно не ми беше дал твърде много – работех допълнителни часове в „Парадокс“, инкасирах скромни бакшиши, докато Кристиян неочаквано – не чак толкова, за деца от семейства с непоправимо разтрогнат брак няма нищо неочаквано – ме покани да се преместя при него. В „Парадокс“ имах един клиент – за жалост прекалено дребен на ръст, който ми носеше минерална вода.

„Усещам, че си жадна“, казваше. Дали мислеше, че съм богата и се надяваше да измъкне услуга от мен? От тригодишна схванах, че човек е добър с тебе само ако след минута желае да опече мозъка ти. Казах на миниатюрния, че нямам пукнат лев, но това нямало значение. Една малка минерална вода струва лев, подчертах му. „Но как грейваш, като ти я донеса“ – изтъкна той.

Нисък си, казах.

Кристиан, както се изразяват умните, беше друг тип бульон.

Никой по-рано не бе беше поканвал да живеем заедно. Припомних си, че жените от нашия род погрознявали яко - и си сбрах багажа – една чанта. Това също едно от основните правила да не привличаш погледи – малко багаж. Кристиян беше ценител на дамската изтънченост, каквато ми липсваше, но аз не се удивих защо избра мен – беше очевидно.

Не задавах въпроси къде е. Не питах защо мирише на парфюм и защо не мирише на парфюм. Малкият обем на багажа ми позволяваше нищо мое да не се валя по пода. Макар че когато беше пиян, баща ми ставаше щедър и хвърляше банкноти да бягам да си купя обувки, аз не харесвах пиенето. Мама се наквасеше с водка, лещеното зърно на доброта й избиваше на възвишеност, поради което трудно понасях доброто. Когато някой ми заговореше за благородство, получавах колики и поемах към най-близкия санитарен възел. Това биеше на очи и противоречеше на моя принцип да се сливам с тапетите, но единственото, от което ме заболяваше корем, беше доброто.

Кристиян купуваше храна, плащаше наема, парното, интернета и сметката за телефона ми. Подозирах, че ме понася заради изящната комуникация – избягвам думата „секс“, защото тя беше гвоздеят в споровете между непоносимо талантливите ми родители. Единствената причина да понасяш Кристиян бяха закъсненията му. Радвах се дълбоко и искрено, когато се застояваше някъде за седмица – командировка, бизнес семинар (виж ми окото!) – тогава любимата ми тишина извираше от ъглите на неговата гарсониерата, чорапи не се търкаляха в коридора и не се налагаше да изнасям обувките му на балкона - нищо против тях, просто не понасях миризмата им.

При опитите му – твърде хаотични, впрочем – да обясни къде и защо ходи, се впусках светкавично – „Не говори. Отдъхни си. Уморен си.“ Така му спестявах необходимостта да лъже, но от друга страна необходимостта да лъжеш развива въображението, дава простор на ума – както казваше баща ми, но при мама номерът с простора на въображението не минаваше.

Между лекциите в университета тичах на работа в „Парадокс“. Колко съм елементарна – надявах ниският да дойде в кафенето с бутилка минерална вода за мен.

Отивах до баща ми, когато се налагаше да ме подкрепи с финанси – от сервитьорство не се изкарват съкровища. Жената до него, както е модерно да се нарича, ме гледаше с черно неудовлетворение. Казвах й – „Колко си хубава“. Отначало това не минаваше, но полека лека морето се подкваси, дамата започна да ме кани на обяд, а тя готвеше твърде прилично за разлика от мама, която не можеше да различи тенджера от тиган. Така спестявах от храна.

Страхувах се Кристиян да не каже, че съм пълен търтей, каквато бях, или златотърсачка – я ме ощипи! Какво злато в Кристиян, като изключим златния зъб на баба му, който беше получил в наследство след смъртта й плюс наследствена нива във Видинска област. Може да се каже, че беше красив, но ако по цял ден гледаш скулптора на Микеланджело, така ще ти писне от скулптурата, че ще имаш желание да я стриеш на прах с чук. Когато се връщаше отнякъде, Кристиян ми носеше несъразмерно скъпи подаръци, които продавах в последствие на някой редовен клиент на „Парадокс“. Ако след закъсненията си Кристиан се опиташе да ме омае с някаква лъжа, аз подчертавах, че е излишно да губим време. Напълно му вярвам.

Разбирам го.

Беше стиснат и това е напълно естествено – мама и баща ми бяха стиснати като зъболекарски клещи, затова отдавна съм се научила как се подхожда към стиснати индивиди – не им искаш нищо, не докосваш нищо тяхно без изрично разрешение.

Отначало Кристиян броеше колко колелца луканка съм изяла, затова се стремях да ям храна, останала от изрезките на колбасите в кафенето. Това беше умен подход, защото не наддавах на тегло, не консумирах резенчета от колбасите на Кристиян и той постепенно се увери, че няма да го подяждам.

Майка ми се омъжи за архитект с двадесет години по-възрастен от нея.

- За тебе го правя, ти ще наследиш апартамента му – обеща ми тя. - Колко жалко, че учиш такава тъпа специалност – филология, ще станеш долнопробен преводач. Ще слугуваш. Цял живот центрофуга. Кристиян ще те замени след шест месеца.

- След шест дни – коригирах я аз. – Но той не е в центъра на моята вселена.

- Личи. В центъра на твоята вселена блестят огризки от бекона в кафене „Парадокс“.

Те се ядат, исках да й отвърна, но съм разбрала, че вместо да отвръщаш духовито, е далеч по-продуктивно да изречеш - Да, имаш право. След което, добавях – „Красива си днес, мамо.“ Тя изваждаше от портмонето си банкноти, които отказвах да взема. Жената се разчувстваше, ако е възможно желязо да чувства, и ми пращаше въздушна целувка.

– Добре съм те възпитала - констатираше и на следващия ден привеждаше в банковата ми сметка петдесет евро. Очевидно дъсчицата й започваше да хлопа.

А господинът на ръст колкото лешникова черупка не идваше в „Парадокс“. Липсваше ми мъничката бутилка с минерална вода.

Новата жена до баща ми стигна дотам, че започна да ме кани на кафе и да се оплаква колко отвратителен е моят родител. Стиснато плоско дърво. Това не ме изненадва, признах й и тя ми призна, че имала колега в сферата на IT технологиите, който бил щедър, мил, чувствителен и т.н. Виж ми окото.

Лошо се получи, след като колега от университета ми посвети някакъв сонет, твърде елементарен, но ми го изпрати 23 пъти по вайбър, месинджър, на електронната ми поща и накрая с целия си мозък – сигурно се е случило през нощта – написа цял сонетен венец върху вратата на гарсониерата, чиито наем, както праното, електричеството и интернета, плащаше Кристиян.

Кристиян купи белина и от сонетния венец останаха сиви петна. Реших, че ще ме изхвърли от жилището си и за да не го затруднявам, събрах своя багаж – принципът минимален багаж винаги е бил водещ в моя живот. Баща ми като се изнасяше от мама, докара цял тир и изнасянето продължи шест месеца.

Малкият обем на багажа позволява да се слееш с цвета на куфара. Поредната досадница, дошла от провинцията с вързоп дрехи втора употреба. От такива София е пропищяла: – „По дяволите, тия провинциалисти!“ – разбира се в столицата се изразяват далеч по-емоционално, но в семейството ни въпреки разправии и дрязги, никой не псуваше. Веднъж в ранните ми детски години си позволих да прибягна до нецензурна дума – тук майка ми и баща ми бяха единодушни: цял ден без храна и един месец без джобни.

- Какъв е тоя тъп сонетен венец?- попита ме Кристиян.

- Сонетът е вид традиционна поетическа форма – започнах аз, но до по-нататъшни обяснения за венеца така и не се стигна.
Кристиян взе чантата ми, в която грижливо бях подредила цялото си имущество на света – три фланелки, бельо и панталон – изсипа ги на пода в банята и ги запали.

- Обичам те – каза той.

Такива думи не водят до никъде. Те са вид препоръка да фокусираш върху доброто с големина на лещено зърно.

Веднага след фиаското на сонетния венец, моят колега от университета беше започнал да пише за мене роман – стигнал до 111-та страница. Тъй като и баща ми, и майка ми бяха фенове на тази белетристична форма, аз не можех да я понасям.

- Писмо за тебе – обяви Кристиян. – Слушай какво ти пише сонетният венец. Колко тъпо парче, кой използва хартия и пликове днес?

- Никой - съгласих се аз.

Кристиан прочете: -„Купил съм ти вода. Очите ти са жадни“ – и нищо повече.

Две изречения. Само две.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови