In memoriam: Петър Гюзелев

Последна промяна на 29 април 2013 в 09:46 4798 4

На 28 април в Столична библиотека близки и приятели се простиха с Пеци Гюзелев. Снимка: БГНЕС
На 28 април в Столична библиотека близки и приятели се простиха с Пеци Гюзелев. Снимка: БГНЕС

В неделя в Столичната библиотека тихо звучеше музиката на Щурците, а пред затворения ковчег и снимката на китариста с нежното сърце и твърдата ръка само за някакви час и половина по обед се поклониха стотици.

Толкова стояхме двамата с Румен Янев на стълбите, вътре и пред библиотеката и отвръщахме на мълчаливи кимвания или ръкостискания на приятели и познати, хора от музикалната рокобщност. Преобладаваха черните тениски и групичките от по няколко човека навън, в които замислено се пушеше. Белите коси и бради също бяха забележимо открояващи се в притихналото множество. Но и младите хора, непознати, обикновени двойки, стиснали цвете в ръце, не бяха малко.

Сетих се, че в миналото, не знам защо, няма да ровя и в Нета, но Щурците правеха големи концерти на Цветница. На един от най-красивите български празници, когато напъпилата зеленина, новите цветове и укрепналото слънце събуждаха у публиката им копнежи за светлина, щастие и любов. Слънчевото пътуване на Цветелина към един Вълшебен цвят, където Ти и аз и Някои от нас, в този Звезден път и час отивахме на среща с Хамлет, с Конникът, с Малкият мъж и с Жулиета, с всички тях и нашият 20 век – побиращ се само в Песен за щурците в ритъма на Мускетарски марш.

Отново на Цветница Петър Гюзелев, Пеци, Момчето от групата, Щуреца с китарата, ни събра край себе си и ни накара да почувстваме горчивия Вкус на времето. Да говорим за рока на Щурците в минало време. И да караме сърцето си да пропуска няколко такта от ритъма, в който – докато тичаме ежедневно нагоре-надолу по Стълбата – спирайки за друг, оставя нас още по-сами. Сега с един приятел. И после с друг. Когато си отива любовта и Животът си върви, взимайки си своето, най-напред остават само спомените. В Омагьосания им замък те ни помагат да се чувстваме уж по-малко ощетени от липсата на онзи глас, на живата усмивка, на размахания гриф на китарата като закана срещу всичкото зло, което дебне На прага.

После спомените трябва да бъдат споделени. Разказани. Подарени на онези, които са се родили сетне, но споделят копнежа по хубавата песен, по общностното съпричастие в радостите и в нещастията. И в любовта си към българския рок. За да видят посоката в оставените Две следи. Самите те да оставят свои, когато дойде времето. А по друг начин казано: за днешното поколение слушатели, което ще знае какво да напише в лентата на търсачката в Интернет с желание да се потопи в този спомен, с тръпката да изпита тази емоция и радост от вечните песни на Щурците.

Изпратихме го пак на Цветница. Без думи заставаха един срещу друг и свеждаха лица с притворени очи колеги, които – може би – не си говорят често. Или пък само преди ден-два са били заедно и са обсъждали намерения, музика, творчество. Рокаджии, попизпълнители, творци, приятели, познати, българи. Някак тегаво гледаха да влязат и да оставят мъката и хризантемите в нозете или до главата на най-новия член на Небесните Сини звезди и Слънчеви братя. Щурецът, създал Дяволски сезон и Бяла светлина, Кой е той и Стълбата, Ритъм в розово и Сватбен ден, Кралят рок и Когато си отива любовта.

А рокът на рок-енд-рол ветераните никога повече няма да е същият. Петър Гюзелев последва друга Стара муцуна за да му акомпанира в небесния band на момчетата, които нямат възраст. В малките тъжни компании най-често приглушено се чуваше: абе, помниш ли като..; ти беше ли там, когато..; и после се споменаваше Пеци. Нещо за тая-му-китара, за онова соло, за дабълхенда, за точно-това-негово-парче

Ето я отлетя бялата птица тихо

Знаеш ли, беше тя, беше и във мен

Чувството отлетя в един случаен ден

Ще се срещнем ли пак?

Ще се срещнем ли със теб във този свят?

/”Прощаване”, т. Волен Николаев, „Вкусът на времето”/

Пеци, ние, които знаем песните ти, които обичаме групата, които сме те срещали и като музикант, и като човек – просто никога няма да се разделяме. За ужас и злоба на онези педя човечета, дето живеят в „чичовата-кичовата” и се мъчат, горките, да набутат и нас там. В лъжовното празно пространство на бездуховността, ненавистта, демагогията. В главите им е мрак, от устите им вее вятър.

А ти принадлежиш на красотата, любовта и искреното изкуство. Докато имаме песните ти, дисковете, винилите, клиповете и спомените си, няма нужда да се разделяме. А за тези от нас, които живеят в едно време с теб, с Гошо, с колегите ви – е още по-лесно. Ние бяхме тук, ваши приятели, вашата публика и продължаваме да сме тук. Ние „нито ще забравим, нито ще простим на някой, който с пяна на уста слуша сега песента ви”.

Почивай в мир, Пеци! Няма нужда да се чудим къде ще се срещаме пак. Ние не се разделяме.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

29.04 2013 в 21:12

Velikolepno napisano drugo iache ne moje bravo i poklon pred pametta mu poklon na velikia Pepi

29.04 2013 в 11:46

Поздравления, Емо! Страхотен и прочувствен текст! Пълен със силна емоция, която натъжава!

29.04 2013 в 11:06

Емо, казал си всичко. Моята последна среща с Пеци беше на един концерт на Роси Рос в Унгарския културен център преди две години, мисля. Пеци беше с китарата и й акомпанира на някоко песни.
По едно време Роси покани на сцената неколцина свои приятели от публиката. Качихме се, за да й пригласяме при изпълнението на песента "Момичето с перли в косите". Кой друг, ако не тя, би знаел текста на унгарски? Ние, естествено, виехме саво на припева, който е без думи, а Пеци свиреше и се смееше от сърце!
С тази усмивка ще го помня завинаги.
Мир на душата му!

29.04 2013 в 10:47

Благодаря ти, Емо! Аз нямах сили да го напиша. Благодаря ти!