Умберто Еко, един от най-влиятелните световни интелектуалци на XX и ХХI век, почина на 84 години в дома си в петък. През последните две години в OFFNews.bg често публикувахме негови есета, писани в периода 2013-2015 г. за италианската преса. В памет на Еко Ви предлагаме селекция от най-ярките колонки на философа, посветени на теми, които го вълнуваха през последните години от живота му.

Внуко, учи наизуст

L'Espresso, 2013 г.

Скъпи мой внуко,
Не бих искал това писмо да звучи прекалено назидателно, в духа на Де Амичис*, и да проповядва любов към ближния, към родината, човечеството и други подобни. Ти нe би му обърнал внимание (вече си голям, а аз съм прекалено стар), защото ценностната система толкова се е променила, че препоръките ми може да се окажат неуместни.

Искам да ти дам само един съвет, който можеш да приложиш на практика още сега, докато ползваш таблета си. Няма да те посъветвам да го зарежеш – не от страх да не ме помислиш за глупав старчок, а по-скоро защото и аз имам таблет. Мога само да те посъветвам да не отделяш прекалено много време на стотиците порно сайтове, които демонстрират сексуални игри между две човешки същества или между човек и животно. Не вярвай, че сексуалните отношения се свеждат към тези доста монотонни действия. Тези сцени са замислени, за да те накарат да си останеш вкъщи, вместо да излезеш навън и да се запознаеш с истински момичета. (Предполагам, че си хетеросексуален. В противен случай адаптирай препоръките ми към своя случай.) По-добре гледай момичетата в училище или когато си играеш навън. Повярвай ми, имам известен опит (ако само наблюдавах сексуални игри на компютъра, баща ти нямаше да се роди, пък и теб нямаше да те има).

Но не за това исках да си поговорим, а за болестта, която порази твоето и предишното поколение, понастоящем учещо в университета. Имам предвид загубата на паметта.

Вярно е, че ако поискаш да научиш кой е Карл Велики или къде се намира Куала Лумпур, можеш да го направиш с едно натискане на копчето благодарение на интернет. Прави го, когато е необходимо, но се опитвай да запомниш това, което си научил, за да не го търсиш отново, когато тези знания ти потрябват, например за някой проект в училище. Лошото е, че когато знаеш, че компютърът може веднага да отговори на всеки твой въпрос, губиш желание да помниш каквато и да е информация. То е все едно да научиш, че можеш да стигнеш донякъде с автобуса или с метрото – голямо улеснение и удобство, когато бързаш – и да решиш, че повече няма нужда да ходиш пеша. Но ако престанеш да го правиш, скоро ще трябва да се придвижваш с инвалидна количка. Да, знам, че спортуваш и умееш да управляваш тялото си, но да се върнем към мозъка ти.

Паметта прилича на мускулите на краката ти. Ако престанеш да я упражняваш, тя скоро ще се влоши и – да си го кажем направо – ще се превърнеш в идиот. Освен това всички сме изложени на риска на стари години да се разболеем от болестта на Алцхаймер. Един от начините да го избегнем е непрекъснато да упражняваме паметта си.

Ето я моята рецепта. Всяка сутрин научавай наизуст някое кратичко стихотворение, както ни караха нас като деца. Може да си направиш състезание за най-добра памет с приятелите си. Ако поезията не ти харесва, можеш да се стремиш да запомниш съставите на футболните отбори, както и техните играчи от миналото. Представи си, още помня имената на футболистите на Торино, които загинаха в самолетната катастрофа на хълма Суперга през 1949 г.: Бачигалупо, Баларин, Марозо и т.н. Състезавайте се кой помни по-добре съдържанието на прочетените книги (имената на героите, отплавали да търсят острова на съкровищата на борда на "Eспаньола"? Скуайър Трилони, капитан Смолет, доктор Ливзи, Джон Силвър, Джим…). Провери дали приятелите ти помнят имената на слугите на тримата мускетари и д'Артанян (Гримо, Базен, Мускетон, Планше)… А ако не ти се четат "Тримата мускетари" (нямаш представа колко много ще загубиш!), опитай нещо подобно с някоя друга книга.

Може да ти изглежда като игра, пък и наистина е така, но ще видиш как главата ти ще се напълни с персонажи, истории и най-различни спомени. Може да ме попиташ защо навремето наричаха компютъра електронен мозък. Причината е, че той е замислен по модела на твоя (нашия) мозък, но в човешкия мозък има повече връзки, отколкото в един компютър. Мозъкът е твоят личен компютър, който винаги е с теб и възможностите му се увеличават с помощта на упражнения. А лаптопът на бюрото ти с времето ще става все по-бавен и след няколко години ще се наложи да ги смениш. Твоят мозък може да ти служи и когато станеш на 90 години. При това, стига да го упражняваш редовно, на 90 ще помниш много повече неща, отколкото помниш сега. Пък и той е напълно безплатен.

Освен това съществува и историческа памет, която не е свързана с фактите от твоя живот или с това, което си прочел. Тя съхранява събитията, случили се преди твоето раждане.

Днес, ако отидеш на кино, трябва да отидеш в предварително обявения час и да гледаш филма от самото начало. Когато той започне, някой сякаш те води за ръчичка и ти обяснява какво става. По мое време човек можеше да влезе в салона по всяко време, дори по средата на някой филм. Тогава се налагаше сам да се досети какво се е случило, преди да започне да гледа. А когато филмът започнеше отначало, зрителят можеше да провери дали правилно е възстановил събитията от началото на филма до съответния момент. И ако ти се приискаше много, можеше да останеш и да го гледаш пак.
Животът е нещо като да гледаш филм по моя начин. Раждаш се в някакъв момент, преди който вече са се случили много събития в продължение на стотици хиляди години. Важно е да знаеш какво се е случило преди раждането ти. Това е необходимо, за да разбереш защо днес стават много други събития.

Училището би трябвало да те научи да запомняш онова, което се е случило преди ти да се появиш на този свят, но не му де отдава особено. Проучванията показват, че днес младите, дори студентите, дори онези, които са родени през 1990 г., не знаят, а може би и не искат да знаят, какво е ставало през 1980 г., да не говорим за случилото се 50 години по-рано. Статистиката сочи, че когато младите ги питат кой е Алдо Моро**, те отговарят, че той е ръководил "Червените бригади", а в действителност той е бил убит от членовете на тази нелегална радикална лява организация.

Дейността на "Червените бригади" за мнозина си остава тайна, макар че те бяха на политическата сцена само допреди трийсетина години. Аз съм роден през 1932 г., десет години след идването на фашистите на власт, но знаех кой е бил премиер по време на Похода към Рим. Може би във фашисткото училище ми разказаха за това, за да ми обяснят колко глупав и лош е бил този министър ("страхливецът Факта"), свален от фашистите. И така да е, все пак знаех какво се е случило.

Но да оставим училището. Днешната младеж не познава киноактрисите отпреди двайсетина години, а аз знаех коя е Франческа Бертини, която беше се снимала в нямото кино двайсет години преди моето раждане. Може би причината е, че прелиствах старите списания, струпани в мазето на къщата ни. И на теб предлагам от време на време да го правиш, защото това помага да разбереш какво се е случвало, преди да се родиш.

Но защо е толкова важно човек да познава събитията от далечното минало? Защото често пъти това знание помага да разбереш хода на настоящите събития. Освен това във всеки случай, също като запомнянето на съставите на футболните отбори, това помага да обогатиш паметта си.

Имай предвид, че можеш да тренираш паметта си не само с помощта на книги и списания, но и с помощта на интернет. Той може да послужи не само за приказки с приятели, но и за изучаване на световната история. Кои са били хетите? А камизарите? Как са се казвали трите кораба на Колумб? Кога са измрели динозаврите? Ноевият ковчег имал ли е кормило? Как се е наричало животното, от което е произлязъл бикът? Преди сто години тигрите повече ли са били, отколкото днес? Какво знаем за Малийската империя? Кой е човекът, разказал за нея? Кой е бил вторият папа в историята? Кога е създаден Мики Маус?

Бих могъл да задавам въпроси до безкрай и те биха се превърнали в прекрасни теми за проучвания. Всичко това трябва да го помним. Ще мине време, ще остарееш, но ще чувстваш, че си изживял хиляди животи, все едно си участвал в битката при Ватерло, присъствал си при убийството на Юлий Цезар, бил си на мястото, където Бертолд Шварц, смесвайки различни вещества в опит да добие злато, случайно изобретил барута и взривът го подхвърлил във въздуха (така му се пада!). А приятелите ти, които не се стремят да обогатят паметта си, ще изживеят един-единствен живот – своя собствен, монотонен и лишен от емоции живот.

И така, обогатявай паметта си. Още утре научи наизуст нещо кратко.

* Едмондо де Амичис (1846 – 1908) – знаменит италиански писател, поет и журналист, номиниран за Нобеловата награда по литература през 1908 г.
**Алдо Моро (1916 – 1978) – италиански политик – християндемократ, министър-председател на Италия (1963-1968 и 1974-1976). Отвлечен от крайнолявата терористична организация "Червените бригади" на 16 март 1978 г. и убит на 9 май.

----------------------

Кич, кич, кич, ура!

L'Espresso, 2014 г.

Всички говорят за кича, но почти никой не може да определи какво точно е кич. И вината не е в този, който не знае какво е кич, а в многобройните изследвания и определения за това понятие.

С лекота можем да наречем кич предпочитанията на другите: сантименталните романи, замъците на Лудвиг II в Бавария, модата от миналото и така нататък, но защо да отричаме нещо, което доставя удоволствие на някого? Защо да лишаваме много хора от насладата да се любуват на вещи, които събуждат в сърцата им сантиментални чувства - фотографиите на деца, например, или порцелановите кученца?

Една от главните трудности, свързани с кича, се заключава в следното: твърде трудно е да определим какво е кич само по себе си. Само вземете предвид факта, че предметите в дома на сеньора Надежда (в стиха "L'amica di Nonna Speranza" на Guido Gozzano) са изглеждали трогателно в очите на автора, после са възприемани като кич от първите му читатели, а днес - по каноните на такива стилове като "ретро" и "винтидж" - не могат да бъдат определени като кич.

Аз обаче не се отказвам от старото си понятие за кича по отношение на това, което наричам болдинизъм в изкуството. В картините си Джовани Болдини изобразява богати дами по такъв начин, че те провокират не само сантиментални чувства, а и плътски желания - поне в изобразяването им от главата до кръста. От кръста надолу образите на дамите провокират у зрителя неволни асоциации с импресионистката живопис. И вероятно зрителите си мислят, че Болдини е щял да има успех в импресионизма. Картините били поръчвани от самите дами или техните мъже.

По този начин художникът, позовавайки се на изкуството, "нелегално" добавя в своите платна и еротиката. Този трик после беше повторен и от Playboy - списанието публикува снимки на голи жени и паралелно с тях - текстове на знаменити автори, които автоматично се превръщат в почитатели на кича. И отново, щом става дума за кича, не е нужно да споменавам за откровените романи или порнографските филми, които продават именно това, което обещават - без претенция за доставяне на естетическа наслада, но бих припомнил за "Емануела" на Еманюел Aрсан и "Историята на О." на Полин Реаж.

В повечето случаи кичът не е в творбата, а в нашия поглед към нея. Ето и конкретен пример. "Мона Лиза" без съмнение е едно от най-великите произведения на изкуството. Някои (подчертавам - само някои) от посетителите на Лувъра наистина искат да се насладят на картината. Същевременно значителна част от туристите "гледат" към Джокондата, но хич не я виждат. Вероятно защото се опитват да я снимат, въпреки че в интернет отдавна има много отлични снимки на "Мона Лиза", или се тупат един друг по рамото с думите "Е, видях я". А след това просто преминават край другите шедьоври в залата, без да ги забелязват. Излиза, че "Мона Лиза", без тя да има вина за това, се превръща в кич-фетиш.

----------------------

Втечненото общество

L'Espresso, 2015 г.

Втечнената модерност, втечненото общество - така проф. Зигмунт Бауман дефинира отсъствието при модерния човек на каквито и да било "устойчиви" ориентири. Предстои да разберем какви последствия ще има подобно положение на нещата.

Втечненото общество се формира на вълната на т.нар. постмодернизъм (впрочем термин, служещ като "чадър", под който се подслониха множество явления от различни области, като започнем от архитектурата и свършим с философията и литературата). Постмодернизмът обозначи кризата на "великата повествователна традиция".

Смяташе се, че той предлага на света нов ориентир - чрез преоценка на миналото в игрова, иронична форма, като същевременно беше близо и до нихилистичните тенденции. Всъщност постмодернизмът даде само името на някакъв преходен етап и се превърна в един вид ферибот между модерното и все още безименното настояще.

Според Бауман към особеностите на тази зараждаща се съвременност можем да отнесем кризата на държавността (каква всъщност свобода във взимането на решения остава на националните държави пред лицето на тържествуващите международни монополи?). Заедно с кризата на държавността наблюдаваме и идеологическа криза, а това следователно означава и партийна, което ще рече, че в наши дни е лишено от смисъл всяко уповаване на обществените ценности, които позволяваха на отделно взетият индивид да усеща своята принадлежност към общност, формулираща неговите потребности.

При разгръщането на подобни кризи процъфтява неудържимият индивидуализъм, превръщащ ближния в противник, от който трябва да се пазим. Подобен "субективизъм" подкопава основите на епохата на модерността, тя вече е нестабилна и така при тотална липса на ориентири всичко се разтваря във втечнена реалност. Единственият изход за индивида - за когото няма отправна точка - e създаването на видимост на всяка цена (тоест видимостта се преобразува в самостоятелна ценност) и потреблението. Потреблението днес мигновено превръща купената стока в остаряла и така принуждава индивидът непрекъснато да пазарува, все едно става дума за безцелна булимия (старият ни телефон отстъпва по много малко характеристики на новия, но ние се отърваваме от стария, за да вземем участие в тази оргия на желанията).

Кризата на идеологиите и партиите: в днешно време тя прилича на такси, в което се настаняват вождове и в преследването на повече избиратели те избират най-подходящата към момента идеология или партия - благодарение на което без минимално възмущение, даже напротив, ние се отнасяме с разбиране към всякакъв вид ренегати. И не само отделните индивиди, но и самото общество съществува в устойчивата парадигма на временно състояние.

Има ли алтернатива на това топене? Ние все още не знаем дали това междуцарствие ще издържи дълго време. Бауман отбелязва, че именно по времето на безвластието възникват движенията на недоволството. Подобни движение знаят отлично какво не искат, но не знаят какво точно искат.

Има ли начин да се живее във втечнена реалност? Да, има. Трябва да осъзнаем, че живеем във втечненото общество. А това общество - и за да си го обясним, и за да го променим - изисква нов подход. Бедата е, че политиците и интелектуалците в голямата си част все още не са проумели значимостта на това явление. В момента концепцията на Зигмунт Бауман си остава просто "глас в пустиня".

----------------------

Мобилният телефон и кралицата от "Снежанка"

L'Espresso, 2015 г.

Вървя си веднъж по улицата и какво да видя: срещу мен крачи жена, заковала поглед в своя мобилен телефон и, разбира се, изобщо не гледа пред себе си. Ако не се отместя, ще се сблъскаме. Но по натура аз съм коварен човек и затова обърнах гръб и застанах на място, като замръзнал, за да може госпожата да се блъсне в мен. Подготвих се за удара и успях да го понеса. Мобилният телефон падна от ръцете ѝ и тя си помисли, че е блъснала човек, който няма как да я види, че идва по улицата, защото е с гръб към нея. Госпожата измърмори някакво извинение, а аз с най-миролюбив тон ѝ казах: "Не се тревожете, стават такива работи в днешно време".

Единственото, на което се надявам след тази случка, е мобилният телефон да се е счупил. И съветвам всички, които ще попаднат в подобна ситуация, да постъпят точно като мен. Разбира се, тази телефонна досада трябваше да бъде изкоренена много отдавна, но не всеки ден ти се случва да срещнеш Ирод и затова трябва да действаме, щом ни се удаде подобна възможност - въпреки че хората едва ли ще разберат в каква пропаст пропадат, а същевременно са и страшни инати в падението си.

Много добре знам, че за синдрома с прекомерната употреба на мобилни телефони са написани десетки книги и на пръв поглед няма какво толкова да се добави към този проблем. Но ако се замислим, остава някак необяснимо обстоятелството, че едва ли не цялото човечество е заразено с една и съща мания и все по-малко общува лице в лице, не се любува на пейзажите, не размишлява за живота и смъртта, а в транс непрекъснато дърдори, почти винаги без никакво отлагане и прекарва дните си в един сляп диалог.

Работата е там, че ние живеем в епоха, която за първи път позволи на човечеството да сбъдне едно от трите заветни желания, за които през вековете се е смятало, че само магията може да превърне в реалност.

Първото желание е да можем да летим, но не с помощта на машина, а със собствените си ръце, все едно са крила. Второто желание е да победим враговете си или даже цели армии само с произнасянето на тайно заклинание. А третото - да общуваме от разстояние, през планини и морета, с помощта на магически предмет-помощник, който за секунди може да ни свърже един с друг през хиляди километри. Е, днес ние правим това сами, със собствените си ръце и изобщо не става дума за телевизията, която налага чужди решения и вкусове, а предаванията на живо стават все по-малко.

Всъщност какво кара хората от векове да прибягват да помощта на магията? Бързането. Магията обещава много бърз преход от причината към следствието, с едно мигване на окото, без да е нужно да предприемаме междинните стъпки: изричаш заклинанието и желязото става злато, призоваваш ангелите и чрез тях предаваш посланието.

Вярата в магията не изчезна с появата на научното познание, още повече - мечтата за сливането на причината и следствието се прехвърли при технологиите. Днес технологията е този механизъм, който ни дава всичко на момента (натискаш копчето и веднага се свързваш с другия край на света). А междувременно науката се развива бавно и тази нейна мудност не може да задоволи желанията ни. Ние искаме да имаме чудодейно лекарство срещу рака. Но го искаме днес, а не за утре. И то до такава степен, че сме готови да се доверим на всякакви шарлатани, които търгуват с вълшебни отвари, само и само да не ни се налага да чакаме с години.

Връзката между технологичния ентусиазъм и вярата в магическите възможности е много тясна, тя се корени в религиозната ни надежда, религиозното ни упование за неочакваното чудо. Богословската мисъл изследва тайните, как те могат да бъдат тълкувани и кое е възможно и кое е непостижимо за нас. Вярата в чудото ни води към нещо по-различно - представата, че сакралното, божественото действа незабавно.

Възможно ли е да направим сравнение между тези, които обещават мигновено изцеление от рака, мобилния телефон и кралицата от приказката за Снежанка? В известен смисъл да. Нали и дамата от моята история живее в приказен свят, долепила ухо до магическата говореща раковина, запленена точно от нея, а не от вълшебното огледало.

----------------------

Как вестниците да помогнат на интернет

L'Espresso, 2015 г.

Неведнъж съм призовавал вестниците към отговорност. Общоизвестен факт е, че в интернет има както сериозни и заслужаващи доверие сайтове, така и такива, които разпространяват глупости, а понякога и гнусни клевети. Защо вестниците - вместо да размножават всякакви небивалици, наводнили интернет - не започнат процес на всекидневно рецензиране (както правят с книгите или филмите), за да отличат сайтовете с достоверни сведения и да предупредят за тези, които не заслужават доверие? Давам си сметка, че подобен проект изисква разширение на редакционните екипи във вестниците и наемане на външни експерти, но определено си струва да се опита.

На страниците на вестник Repubblica Микеле Серра също се изказа по този въпрос, като подчерта, че по принцип се отнася положително към подобна идея, но същевременно е на мнение, че проектът за рецензиране на сайтовете ще е полезен само за читателите на печатни издания - тези, които изобщо не четат вестници и не гледат телевизия, тоест младата аудитория, няма да го оценят по достойнство.

Но нито аз, нито Серра не можем да бъдем гадатели, а и двамата не разполагаме с изчерпателни статистически данни. Ето защо бих поставил под съмнение твърдението, че двата лагера - на още четящите традиционната преса и на потребителите в мрежата, нямат допирни точки. Нали и двамата с Микеле Серра представляваме нещо средно между тези два лагера. Но доколко и сред младежите има такива дезертьори?

Разбира се, съществуват и непримирими любители на мрежата, които от зори до два часа през нощта прекарват времето си в интернет, без да напускат дома си - те са загубили всякакъв контакт с външния свят. Подобни типажи или се превръщат в хакери и печелят купища пари, ако не попаднат в мрежата от агенти на ЦРУ, или стават до такава степен асоциални, че изгубват интерес към такива като нас. А останалите - колко са те?

Вероятно те, другите, не следят заглавията из пресата, но ако вечерта решат да отидат на кино, по-скоро ще потърсят информация за филма на последните страници на останал вкъщи вестник, отколкото да включват компютъра и да правят справка в Google. Да не забравяме за преподавателите, а и техните ученици и студенти, които се вслушват в съветите им. Ако съберем на едно място редовните читатели на вестници, обитателите на учебните заведения и тези, които хвърлят по един поглед на пресата от време на време, получаваме немалка аудитория.

Вярно е, че интернет е способен на автокорекция, живият пример за това е добросъвестната Wikipedia, а и - както добре знаем - вестниците и сами могат да разпространяват лъжлива информация. Пресата може да подлежи на автокорекция - именно с това се занимавам и сега. Но и с помощта на интернет можем да осъществяваме контрол над пресата.

А нима няма да е забавно в училище да провокираме децата да проверят някоя вестникарска статия с помощта на интернет? Възможно е това да ги научи да проверяват сайтовете чрез други сайтове, без да приемат всичко написано в мрежата за чиста монета. А ако те узнаят, че даден вестник рецензира сайтове, вероятно ще хвърлят по едно око по страниците му от време на време.

Във всеки случай подобен проект ще е полезен поне за преподавателите. А и неведоми са пътищата Божии, преди да говорим за безсмислието на риска, трябва да се опита.

А после животът ще покаже.

Още по темата

20/02/2016

Култура

20 цитата от Умберто Еко

20/02/2016

Култура

Почина Умберто Еко

29/03/2014

Анализи

Умберто Еко: Какво означава да имаш право на щастие

06/02/2014

Анализи

Умберто Еко: Няма как да спрем интернет