Надежда Радулова е удостоена с литературната награда за поезия 'Иван Николов' за 2020 г. на ИК Жанет-45. Призът е за стихосбирката ѝ "Малкият свят, големият свят".

Жури в състав Йордан Велчев, Иван Ланджев и Здравко Дечев избраха победителя измежду 10 номинирани книги.

Личната награда на Божана Апостолова бе присъдена на Златозар Петров за книгата му "Машини".

Националната награда за поезия „Иван Николов“ е учредена през 1994 от Издателство „Жанет 45“. Пръв неин носител е поетът Христо Фотев. 

Надежда Радулова е родена на 24 април 1975 г. в Пазарджик. Завършва езиковата гимназия „Бертолт Брехт“ с профил английски език, а след това българска и английска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ . През 2001 г. защитава степента магистър по философия към Централноевропейския университет в Будапеща и към The Open University в Лондон. Академичните ѝ интереси се свързват със сравнителното литературознание (Comparative literature) и пол/родовите изследвания (Gender studies).

Доктор по филология с дисертация на тема: „Палимпсестът като фигура на женствеността: прочит на модернизма през поетиката на Хилда Дулитъл, Джийн Рис и Марина Цветаева“.

Из "Малкият свят, големият свят":

Изкуството да живееш с мъртвите

сякаш са живи, не е занимание самотно и мрачно. Напротив,

все ще намериш за какво да ги смъмриш: че не слагат ръка пред устата си,

като кихат, че все тъй досадно с молив потракват по масата, или пък

нехайно разнасят паничка из цялата къща, махат с опашка, скимтят за още

сочни парченца рагу; не, мъртвите знаят как да изпълват леглата, стаите,

зеленчуковите градини, все нещо искат, ту им е хладно, ту им е топло, ту пък

топката им е паднала в съседния двор, няма мира от тях от сутрин до вечер,

чак се чудиш как в някои дни са толкова кротки и мили, че някак отвътре ти иде

да им свариш чай от липа или просто да ги почешеш зад ушите.

Друг път обаче решаваш да им покажеш коя си. Първо им се изплезваш, докато

никой не гледа; изхарчваш парите до края на месеца за обувки, които…

„Тия обувки я веднъж ги обуеш, я не!“; после хоп на дървото и оттам с все

глас се провикваш Юхуууу!, точно докато бързат да изпреварят дъжда и да

приберат прострените дрехи; изяждаш до шушка орехите за баклавата,

скриваш каишката за разходка – номер, на който неизменно се връзват.

Тези мъртви са толкова предвидими. Дай им да се спотайват в ъглите и да следят:

да не пипнеш простуда, да не увесиш нос, да не се изпокараш с възрастните

роднини, „Само посмей и… гледай какво ти се пише!“

Много рядко (но не е изключено) мъртвите също успяват да те изненадат.

Обикновено се случва насън, където изведнъж ги виждаш умрели.

Бели, смълчани, студени. Точно тези сънища те прерязват на две,

краката ти тръгват да бягат в едната посока, гласът ти се втурва в другата,

събуждаш се и не знаеш дали си на горна земя, или на долна, и ти се иска

отново да си тичинка, капка, яйце, да си в гнездото, в облака, по вълните,

и точно в този момент ще се намери някоя чаша, която да падне, ей-така,

уж без причина, и резкият звън на строшено стъкло ще те върне обратно, и животът

ще те вдигне отново на раменете си, високи и силни.