'Много обичам нож с две остриета' – проф. Никола Георгиев отговаря на Макс Фриш

Известният швейцарски драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има необикновена творческа съдба – през годините той работи като архитект, журналист, автор на сценарии за филми и критически студии. Популярни в България са романите му "Щилер" и "Хомо Фабер", както и комедията „Дон Жуан или любовта към геометрията“.

Като част от своите „Дневници“ (1966 – 1971), Фриш публикува поредица от въпроси, групирани в няколко части. Всяка една от тях полемизира определена тема - съхранението на човешкия род, брака, жените, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта.

За проф. Никола Георгиев е изговорено много. Дори критиците му се съгласяват, че той е най-влиятелният съвременен български литературовед – критик, есеист и публицист. Много от филологическите му текстове са поле за изява и на активната му гражданска позиция. Носител е на Хердеровата награда за литература за 2000 г. По думите на Радосвет Коларов, литературознанието на проф. Георгиев е пространство динамично и свръхнапрегнато. То е повсеместно завладяно от духа на конфликта и противоречията. Професорът с удоволствие говори за „бурното море на сблъсъците и отрицанията” и настоява, че литературата му е приятел, но по-голям приятел му е свободата в подхода към нея.

Задочният разговор между проф. Никола Георгиев и Макс Фриш се случи в дома му един слънчев следобед преди няколко месеца. Днес, когато той вече не е сред нас, публикуваме части от него по предложение на съпругата му - театроведката Весела Груева.

Интересува ли ви съхранението на човешкия род след като Вие и всички хора, които обичате, вече няма да са между живите?

Бъдещето на човечеството не ме вълнува. То е абсолютно непредвидимо, освен ако не решим да се впуснем в някаква полунаучна фантастика. Дано биологичният ни вид просъществува. Пожелавам му го, но аз прекарах живота си не толкова със страх, колкото с постоянното допускане, че човечеството може да изчезне окончателно. И не мога да кажа, че това поражда в мен някаква особена тъга. За хората, които гледат на битието като на парче живот, загубите са нещо естествено и неизбежно. Те не разчитат на това, че непременно ще видят следващия изгрев. Възможно е да не се събудят. Възможно е върху земята да падне метеорит, да се появи страшна болест или да се създаде оръжие, което да помете човечеството. Мисълта за далечното бъдеще действително е присъща на хората, но някои от тях предпочитаме да мислим единствено за деня, който непосредствено ни предстои. Моята жизнена нагласа е такава.

Приятел ли сте на самия себе си? В моменти на самокритика убедителен ли сте?

Не познавам истински човека, наречен Никола Георгиев. Затова не мога да му бъда нито враг, нито приятел. За себе си съм донякъде чужд човек – непознатият друг. Не очаквам и другите да ме познават. Мисля, че сред разнопосочните удари, които идват отвън - ту радост, ту беда, би било добре човек да приеме самотата си. Някои хора избираме това - да не се самоанализираме, а да гледаме на себе си като на странници. Подобна абсолютна самота - с откъсване дори от самия себе си – никога не е напълно постижима. Поне не за мен. Но съм преживявал непреодолимо раздвоение между самотността и обвързването с други човеци. Нито едното, нито другото е възможно в неговата най-чиста форма. Всяка една от тези две крайности може да бъде мислена и мечтана, но не и изживяна.

Природата на човешките същества е изтъкана от тази двойнственост. Тя присъства накъдето и да се обърнем – знание и незнание, желание да пътуваме и желание за дом, копнеж за свобода и копнеж да принадлежим някому или нещо. Разпнат е човекът. Битието му напомня кръста – не само заради болката и унижението в него, но и заради разпънатостта между крайности. Ежедневието ни е едно непрекъснато пътуване между взаимоизключващи се дестинации. Противокултурен е поривът една от посоките да бъде обявена за ценностно по-висока от другата. В рамките само на една нощ, или дори на един час, човек може да измине разстоянието от една идея до нейното пълно отричане. То е като в онази „Черна песен“ на Димчо Дебелянов:

„Аз умирам и светло се раждам
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.“

При съжителство с партньор, доколко успявате да запазите искреността пред самия себе си, например – да не се тревожите, че мислите Ви биха го уплашили? Възможно ли е да съществува истински защитено и недостъпно за другите лично пространство?

Всеки има около себе си хора, които нарича свои близки – родители, колеги, комшии, дори съпрузи. Няма неприкосновена лична територия. Но стремлението към уединение - да бъдеш един, да бъдеш единствен – е така неизменно, както и стремлението към колективността. Това е централен проблем в етиката – това непрекъснато трептене между копнежа да бъдем самодостатъчни и същевременно невъзможността да бъдем свръх човеци. За този копнеж няма лек, няма и надежда. Защото всеки копнеж е авантюра, предварително обречена. Раз-очарованието върви слято с очарованието.

Тази двойнственост се наблюдава не само на личностно, но и на обществено ниво. Копнежът, който събира любовната двойка, е същият, който формира и колектива. (При социализма имаше такъв лозунг: „Във бъдеще не се отив‘, без колектив“). Какво значи народ? Какво значи партия? Те са сладкият и горчив плод на все същото раздвоено желание да вървим рамо до рамо, но и да се разпилеем - да сме едновременно сами и несами.
Особено видимо е това при модерните технологии за комуникация и социалните мрежи. В усилието си да преодолеем самотата, ние всъщност я усилваме. Това е нож с две остриета. Но аз много обичам точно тези ножове. Жената, например, е също такъв нож за мъжа – нож с две остриета.

Защо не трябва да разбираме жените?

Оскар Уайлд отговаря на този въпрос с един от своите парадокси. Той казва, че жените са сфинксове без тайни. Човек се хвърля напред с надежда да усети душата, да усети тялото и онова свещено място, но в крайна сметка не открива нищо. Затова Уайлд обобщава, че жените са, за да бъдат обичани, а не разбирани.

Освен това събирането на тази двойка – мъж и жена – също е натоварено с мъчителна двупосочност. От една страна – боговдъхновение, опиянение и същевременно - погром. Това е още един довод мъжът да не познава тайните на жената, доколкото тя ги има. Защото наред със сладостта има много горчивина. Дори във върховните мигове на духовно и телесно сливане приплъзва сянката на съмнението. В моментите на абсолютно щастие диша и нещастието. Вероятно след година две Ромео и Жулиета щяха да се разлюбят. Острието щеше да се притъпи.

Въпреки това хората не спират да се влюбват. Познали веднъж провала, те отново започват да търкалят нагоре по хълма камъка на любовта. Може би с надеждата, че този път нещата ще са различни, а може би с убеждението, че въпреки неизбежното разочарование, очарованието си струва. Това е въпрос на лична нагласа. Човечеството с това е мило, че е разнородно. Има вярващи и невярващи, мечтатели и скептици. Има един тип мъже, които търсят любовта най-вече, за да страдат в нея. Страданието им я осмисля.

Едно страдание безлично
жалко, безразлично,
там негде по средата
на истината и лъжата... (“Песен на песента ми”, П.Яворов)

С какво свързвате личните си моменти на върховно щастие?

Признавам си греха, такива моменти свързвам единствено с четенето на художествена литература и може би само с един или два случая, когато аз съм съчинявал нещо. Но то е било нещо мимолетно, някаква самозаблуда. Така съм скроен, че изживявам щастието и нещастието като едновременност. Тази двуделност е понякога мъчителна, но за хора като мен, тя е един вид добро. И в миг на суета бих признал, че такова двояко виждане можем да признаем за по-висока степен на мисловна дейност.

Споменахте суетата. Когато се замислите за някой починал човек, кои от неговите надежди и амбиции Ви се струват по-суетни и безсмислени – осъществените или неосъществените?

Непостигнатото говори много за характера на човека. Хвърлянето в труднопостижима посока е смелост пар екселанс. Видове самоубийства колкото искате. Вид самоубийство е и влюбването на мъж в жена, знаейки, че тази работа няма да я бъде. Но пък нещастната любов е битийно толкова ценна, колкото и щастливата. Неуспехът и споменът за него вливат не по-малко сила от успеха.

Човекът е възел от постигнато и непостигнато. И този възел всъщност е животът. Ако ги няма двата противоположни края на тази нишка, би било скучно. А именно скуката, не амбицията, е онази словесна единица, която се родее със суетата и нейния панаир. В този смисъл, отпорът срещу суетата е всъщност отпор срещу скуката, срещу празнотата. Най-силното оръжие срещу нея е любопитството и съмнението. Съмнението като проява на бунт. Затова ако кажете, че Тома Неверни е най-големият бунтовник, то аз не бих отхвърлил подобно твърдение.

Без кое бихте преживяли най-лесно – без дом, без родина или без да сте видял някога чужда страна?

Част от душата на човека е закотвена тук – jetzt und hier – „Отечество любезно, как хубаво си ти“. Друга част от него бленува да е скитник. Затова той наема няколко кораба и тръгва на запад, за да търси пътя към Индия, който така и няма да намери. Всяко едно от тези две състояния е свързано с носталгия по другото. Това особено добре личи при Алеко Константинов в пътеписа му „До Чикаго и назад“. Голям мерак да пътува и не по-малък мерак - да се върне в отечеството. Но моето усещане за родина е по-скоро Яворовото усещане:

Обичам те, родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови...

Но що си ти? Земя ли в някои предели?
Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм
която днес един - друг утре ще насели?
(„Родина“, П. Яворов)

Аз също не бих могъл да посоча с пръст нещо конкретно, което свързвам с родината. Откровено казано, нямам усещане за дом и пристанище. Но не се чувствам и бездомник като Дебелянов. Просто родолюбецът и космополитът в мен съжителстват, както всички други противоречия. България е и гнездо, и затвор. Това навярно обяснява защо два пъти реших да стана политически емигрант. Първият път бе през 1958 г. Бях втора година студент и минах нелегално границата с Югославия. Хвана ме един сръбски граничар, който прояви добрината да ме върне. Повечето граничари по това време направо убиваха на място и за това получаваха награди. Поне така бе в България. Вторият път бе през 1987-88 г. Бях поканен на конгрес в Кардиф и когато кацнах на летището, отидох в тяхната задгранична служба и заявих, че искам да емигрирам във Великобритания по политически причини. Те ми дадоха документ, че мога да остана. Намериха ми жилище и работа в лондонската библиотека. Осигуриха и неголяма финансова подкрепа. Но когато месеци по-късно Берлинската стена падна, аз без да предупреждавам никого и без съгласието на българските власти взех самолета и се върнах. Връщането ми, обаче, не бе точно от копнеж по родината. Ако тогава имах възможност, щях да се върна някъде другаде. Бих отишъл като Пенчо Славейков в Северна Италия, например – в страната на музиката, изкуството и поезията.

Ако от поезията се люшнем обратно към прозата на живота - мразите ли парите? Кое е това нещо, чиято парична стойност знаете?

Не се сещам за такова нещо. Мисля, че въвеждането на парите е едно от нещастията на човечеството. Парите и частната собственост не подкрепят обособяването на човека като индивидуалност. Напротив, те са един от най-тежките удари срещу личната независимост. Парадоксално е, но е така. За да имаш частна собственост, трябва да се подчиниш, да си нечий, да си несвободен.

Затова предпочитам да не мисля за вещи. Мисля за любими същества. И доколкото все пак имам любими предмети, те пак са свързани със същества – например, обичам перата на птици. Обичам и перодръжките. Особено тази, с която работя вече от години. Ще ме заболи много, ако тя ме изостави. Но не гледам на нея като на частна собственост. Тя просто ми е любима. Бих казал, че ми е безценна, а не ценна – защото тя има ценност, а не цена. Обичам я макар понякога малко да й се ядосвам, когато писането не върви.

Как познавате, че обичате някого?

Благодарение на това, че чувствам и неприязън към него. Чувствам раздвоението. Благодарение на отблъскването усещам по-силно привличането. По същия начин осъзнавам и кога не обичам даден човек. Разбирам го чрез обичта си към него. Може да звучи неубедително, но съм се улавял, че както мразя един човек, така същевременно и го обичам. Вероятно омразата е по-сложно чувство дори от любовта и има твърде много съставки, неясни за човека, който я изпитва. Има омраза, породена от любов или от страх, или от двете заедно. Има толкова убийства, извършени едновременно от любов и омраза.

Тогава каква е разликата между хората, които обичате и хората, които не обичате?

Страшен въпрос е това. Не мога да отговоря. Опитвам се да не правя голяма разлика между тях. Опитвам се да гледам на тях като на хора, които обичам по-лесно или по-трудно. По същия начин бих могъл да ги определя като хора, които мразя по-лесно или по-трудно. И тук ножът има две остриета.

Литературата е моят най-убедителен защитник на тази противоречива всеобхватност, към която непрекъснато се връщам не само в този разговор, но и през годините. Ако вярваме на Верлен – то всичко безплътно на този свят е музика, но ако я няма музиката, то тогава остава точно тя - литературата.

(Проф. Георгиев замълчава. Аз не се сещам как да завърша този едва започнал разговор освен с един стих на Уолт Уитман от поемата му „Песен за самия мен“. Професорът срещу мен се усмихва и кима одобрително с едва доловимо неодобрение.)

"Do I contradict myself?
Very well, then I contradict myself.
I am large, I contain multitudes.”

„Дали противореча на себе си самия?
Да, обширен съм, съдържам множествата.
(превод: Владимир Свинтила)

Послепис:
На снимката са две пера от гълъб, които проф. Георгиев бе запазил за себе си. Когато ми ги показа, ги снимах набързо заедно с въпросите за интервюто, върху които той си бе водил бележки. По някаква ирония на случайността на кадъра е запечатан въпросът за смъртта... и неговите думи: „Не се страхувам. Дано да е мигновена и без агония“.

Още по темата

23/09/2019

Общество

Почина проф. Никола Георгиев

Следете новините ни в GoogleNews