Културата като продукт от хипермаркет

Последна промяна на 07 февруари 2020 в 10:26 5814 0

Преди време гуруто на поп арт течението в живописта Анди Уорхол се сеща, че може би обектите, свързани с всекидневието на хората, могат да бъдат произведение на изкуството.

Тогава той прави серия от творби, в които експериментира с кутии от супа "Кембъл"...

И става световноизвестен.

До ден-днешен неговите оцветени в различен цвят кутии за супа, или пък портрети на иконата на киното Мерилин Монро, са еталон за поп арт и се изучават като неразделна част от най-новата история на изкуството.

Години по-късно, през 2020, вероятно по същата причина, български творци биват избрани да изложат дузина чаши, закупени от хипермаркет, на Венецианското биенале.

Чаши, каквито можете да купите от произволен български магазин за около левче, са оценени от държавата на 500 000 лева.

И се завихри скандал...

Забелязали сте, че ние вече не говорим за култура, ако няма скандал. Ако напиша статия за някое културно събитие, тя ще бъде прочетена от няколкостотин души.

Ако обаче статията касае скандал - о, тогава изведнъж ще заговорим за култура.

Изобщо - ситуацията днес, в България, през 2020 година напомня онова: "Когато говоря за култура, се хващам за кобура".

Питате се защо с културата ни или не се случва нищо, или се случват катаклизми?

Знаете ли, и аз често се питам това. Но понеже имаме повод и понеже, така и така, темата с чашите за 500 000 лева е все още топла-топла, днес ще се опитам да направя един анализ на културната ситуация в началото на 2020 година.

Този анализ няма да е приятен за четене. Едва ли ще е и оптимистичен. 

Като се замисля, едва ли ще е и лесен за четене. Но все пак ще опитам да го направя.

И така - имало едно време...

Имало едно време, в което в България нямаше пазарна икономика, планираната такава, разчитаща на дотациите на братския СССР, раздаваше без да се интересува дали нещо става или не, стига да е на наши хора.

В това време в изкуството и културата се разчиташе на онова "количествено натрупване, което води до качествени изменения" и - в интерес на истината - донякъде това работеше - фактът, че социализмът не успя да задуши режисьори като Рангел Вълчанов или пък художници като Димитър Казаков-Нерон, или пък композитори като Васил Казанджиев, Лазар Николов, Иван Спасов показва само, че силата на изкуството понякога е по-голяма от силата на политическия режим.

Това време си отиде през 1989 година.

Или поне така смятахме всички през 1989...

Кой да знае, че социализмът не е просто строй, диктатура, а и състояние на духа.

Какво се случи после

И после започна плавният преход... от пусто към празно.

90-те години бяха истински ад за хората на изкуството и културата. Това бе времето, в което пари нямаше. А когато имаше, те се разпределяха така, че за културата все не оставаше.

Това бе времето, в което масово хората на изкуството се спасяваха кой както може. С еднопосочен билет и малко пари в джоба, по това време цели випуски от музикалните училища например заминаха и повече не се върнаха.

Пример: от випуска, в който имах честта да уча - випуск 1990 година на Софийското музикално училище - в България останаха не повече от 20 процента от всички завършили.

Дъното беше достигнато през 1996, когато в страната ни настана хиперинфлация, започнаха бунтове и на практика държавата спря да функционира.

Тогава на барикадите бяха и хората на изкуството и културата. Е, не всички, но да кажем, голяма част от тях бяха там.

Виденов падна, влязохме във валутен борд и заживяхме някак - бедно, но за сметка на това относително стабилно.

Пари за култура и изкуство отново нямаше, но поне човек можеше да си купи хляб от магазина.

След това започнаха реформите.

А с реформите започнаха и скандалите...

Реформите като сапунен сериал

Няма да влизам в исторически детайли за това кой каква реформа е предложил и как тя е била приемана.

Всички знаехме, че има нужда от дузина спешни мерки за културата.

Например закон за меценатството. Такъв бе приет по времето на управлението на тройната коалиция.

Законът бе написан толкова зле, че почти не проработи, а меценатите изобщо не се избиваха на опашка пред Министерство на културата, за да подпомагат българските творци.

Законът за читалищата бе така написан, че читалищата в голямата си част се превърнаха в последно убежище на пенсионирани бивши партийни активисти на големите партии. 

Бе направена и друга реформа.

Билетите, продавани от културните институти (без общинските) се дофинансираха от държавата чрез субсидия. Продаваш 200 билета за по примерно 5 лева и получаваш още по специална методология.

Само че някой талант така написа тази методология, че в един момент оркестри бяха орязани с финансиране, защото... а бе защото си бяха позволили да изпълняват концертно опера (съвсем рутинна практика в цял свят и забранена от нашето мъдро управление на културата).

Направиха се много реформи и културата започна да се нагажда към тях. Забележете - културата се нагаждаше към правилата, а не правилата към културата.

И за да не ме обвините в субективност, ще припомня, че само преди три години и нещо един законодателен талант от управляващата партия ГЕРБ се опита да вкара закон, с който да задължи всички оперни театри в България да превеждат либретото на всички опери на български език. Това стана в законопроект за чистотата на езика, който... бе пълен с правописни и пунктуационни грешки... Но млъкни, сърце.

И така, в шеги и закачки достигнахме и някак доживяхме до 2020 година, в чието начало изведнъж научихме, че Министерство на културата е дало 500 000 лева за инсталация... с чаши от хипермаркета. За да може да покажем тези уникални "произведения" на смаяните и зажаднели за модерно изкуство от ИКЕА западни ценители...

Много ли са 500 000 лева

Всъщност 500 000 лева са нищо пари. На фона на парите, дадени за изтребителите F-16, това са си жълти стотинки за чаши от магазина.

Лошата новина обаче идва от друго място.

Помните, че само преди две години музикантите от Симфоничния оркестър на БНР, заедно с хората от другите състави там, се вдигнаха на протести. Причината - заплатите, които след удръжки наброяват колосалните около 650 лева за оркестрант.

Тогава музикантите извадиха не F-16, а цигулки, тромпети, фаготи и валдхорни и засвириха под прозорците на Министерски съвет. А премиер-министърът раздразнено коментира "За първи път разбирам, че в БНР има толкова много състави." 

Ами да!

За какво са ни толкова състави? Има такъв недостиг на кадри в селското стопанство, в строителството (всички видяхте колко е тегаво това по ремонта на Графа).

А иначе средната заплата на музикант в България не надвишава заветната сума от 1000 лева. Това обаче в София. В провинциалните оркестри нещата далеч не са толкова розови, там 500 000 лева би бил един огромен годишен бюджет, но - без да съм задълбавал в сметки, мога да заключа, че 500 000 лева е бюджетът на два провинциални оркестъра заедно. 

Впрочем скоро бях в галерията в Казанлък! Прекрасна галерия с картини на Генко Генков, Димитър Казаков, Ненко Балкански, Дечко Узунов, Златю Бояджиев, Цанко Лавренов...

Картини, изложени в зали, която видно се нуждаят от повече грижа от страна на държавата. Пиша това изречение в мек стил, за да не кажа, че залите са студени, а стените на места изглеждат... как да кажа... а бе най-малкото недостойни на тях да стоят закачени картини на Майстора или Стоян Венев.

500 000 лева биха били добре дошли там.

С 500 000 лева най-вероятно ще бъде решен и проблемът с течащия от десетилетия покрив на залата на пловдивската опера. 

А бе, 500 000 лева са си 500 000 лева, макар че същото Министерство на културата похарчи около 200 000 за рекламната кампания на Европредседателството в началото на 2019.

С едно филмче, в което младеж и девойка пътуваха из страната, хапваха чесън и пийваха ракия сред живописни изгледи.

Въпрос на приоритети

Впрочем, какви са приоритетите на управляващите, свързани с културата?

Интересен въпрос, на който може да се отговори с няколко думи - управляващите инвестират в опаковка.

Опаковката продава. Не съдържанието.

Преди само една година се хвърлиха два пъти и нещо по 500 000 лева за един безумен спектакъл, ознаменуващ старта на "Пловдив - европейска столица на културата". Пари, с които в града можеха да се решат, да кажем, два ключови инфраструктурни културни проекта, бяха дадени за една Вавилонска кула, която бе построена и после разтурена за два дни.

Само преди две години Министерството на културата развърза кесията и раздаде почти милион лева на проекти, които бяха свързани с домакинството на София по време на Европредседателството на страната ни. Бяха дадени за стени от тухли, работилници от мартеници, килими от цветя и други подобни соц вечеринки.

А най-любопитното в цялата история бе, че в комисиите, които раздаваха тези средства, имаше хора, които, по моя скромна преценка, с която не натоварвам никого, бяха тежко некомпетентни. Например в комисията имаше човек от страна на музикалната гилдия, който не би могъл да ви отговори, ако го попитате с колко знака е сол мажор.

Споменатите по-горе 200 000 лева за рекламната кампания на европредседателството ни може отново да потвърди тезата ми - не съдържанието, а опаковката.

Защото, уви, съдържание отдавна почти липсва.

Продължава на 2 стр.

Страница на статията : 010203
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !