Какво е да си ''Майка''? Елена Панайотова: заради СПИН има толкова сираци в Африка, животът ми е осмислен заради творчеството с тях

Три интервюта със създателките на филма ''Майка''

Искра Ангелова 19 януари 2023 в 18:30 4827 0

Елена Панайотова в Африка

Снимка Личен архив

Елена Панайотова в Африка

Мили Елена, Зорница и Дария,

Много дълго след вашия филм не можех да го осмисля. Наскоро го разказвах на някого и избухнах в ридания. Струва ми се, че сте отишли много, много надълбоко и далеч, особено в това толкова приключенско, съкрушително пътуване до Африка, където филмът ви става сякаш документален и с това – още по-вълнуващ.

Нямам представа какво се изисква, за да извършиш такова геройство. Самият филм е подвиг, защото си представям какво е коствал на вашите души, сърца, умове. Отделно нямам никакви думи, с които да изразя възхитата си от Елена Панайотова, която за мен е жива светица, без излишен патос. Бих искала много да ви поздравя за изключителната смелост да влезете на място толкова тъмно и толкова страшно, че и да запалите светлина там!

Реших да подходя така – задавам едни и същи въпроси и на трите, а отговорите ще публикувам един след друг, така вие няма да знаете какво е казала другата и ще бъде още по-интересно.

В ужасно загрубелия ни, освирепял и човеконенавистен свят има нужда от повече майки като вас, от хора, които се грижат, вместо да се самосъжаляват, действат, вместо да словоблудстват и се жертват, вместо само алчно да искат. Възхищавам ви се от цялото си сърце.

Ваша: Искра



Искра Ангелова: Кога за първи път разбра за тази тежка, поразяваща ситуация с изоставените деца в Африка, как стана това, какво си помисли тогава? Как стана първия разказ на толкова лична история между вас?

Когато заминах за Кения през 2010 г. и пристигнах в град Кисуму (третият по големина в страната) на брега на езерото Виктория, той се оказа освен най-голямата маларийна зона, също така и зона на най-много болни от СПИН. Градът имаше едно от най-високите нива на бедност и недобро здраве в страната. По официални данни в годината, когато пристигнах, в Кения имаше 2,6 милиона сираци, а в Кисуму живееха над 120 000 пълни сираци. Аз посетих двайсет дома в града, за да намеря потенциални партньори на проекта и чух потресаващи истории. Нямах представа как да вкарам светлина в тази ситуация, докато не се роди идеята да потърсим и обучим млади артисти на нашия метод, за да могат те да работят с децата от общността. Така една година по-късно започна проектът „Артисти за деца“ в Кения с ясна програма и цел за трансформация.

До каква степен филмът "Майка" е биографичен, респективно – документален и до каква – фикция?

Филмът е частично биографичен или по-скоро използва факти от моя живот, които свободно интерпретира и смесва дори с реални събития, които се случват на Зорница в Кения. Така е създаден един вид хибриден сюжет между фикция и реалност. Това, което е напълно достоверно е каузата на програмата за работа чрез изкуство с деца и младежи в риск. Филмовата историята обаче се оттласква от документалната достоверност и успява да предаде не само същите послания, които бяха заложени в програмата „Артисти за деца“, която ръководих петнайсет години и в някакъв смисъл ги трансцендентира. Аз лично смятам, че от този хибриден подход филмът печели много. Харесва ми, че няма ясна граница и тази симбиоза между художествено и документално кино има силно въздействие върху зрителите.

Каква е онази супер сила, която е довела Елена (истинската ти и геоинята) до толкова непопулярно решение, до такъв подвиг, как се прави това изобщо, каква сила се изисква, какъв морал, колко много себеотрицание!?

Ситуации свързани с възможността да прилагам театър при работа с деца в риск идваха при мен с такава лекота и разбрах, че ако не го направя аз, ще го направи някой друг и избрах да съм аз. В годината, когато стъпих в с. Широка Лъка, реализирайки един артистичен проект ни намериха децата от дома, за който не подозирахме и ги включихме в проекта. Когато минах за втори път през с. Широка лъка се срещнах с британски бизнесмен, който се превърна в основен спонсор и съмишленик на програмата, и мой близък приятел и до сега. След десет години се появи друг бизнесмен в с. Широка лъка, който толкова се впечатли от резултатите, че ми предложи да изнеса програмата си в Кения. Да създадеш обучителна програма в друга непозната култура изисква огромен творчески потенциал и подготовка, а да създаваш програма в собствената си култура, в която да интегрираш различни групи деца, младежи, артисти, публики и да успяваш да ги изненадваш петнайсет години също е творчество. За мен това е живот изпълнен с творчество, за което съм благодарна.

Как беше направен подборът на актьорите? На какви изисквания трябваше да отговорят, освен да имат голямо сърце?

Това е въпрос към Зорница. Аз единствено препоръчах една актриса, която беше участвала в моя проект от самото начало, Зо я хареса и тя остана във филмовия екип, като помагаше и при загряването и работа с деца преди снимките.

Имахте и международни партньори, как ги намерихте? На кои фестивали е бил филмът досега? Как го приема публиката? Кое е най-вълнуващото нещо, което ви е казал зрител?

На прожекциите, на които аз съм присъствала публиката излиза силно развълнувана, емоционална, замислена, вдъхновена. Пишат ми във фейсбук хора и искат дискусия за филма. След прожекцията в Пловдив, една млада жена се приближи и каза „Помните ли ме - аз съм участвала като дете в проектите в с. Широка лъка“? И се разплака в ръцете ми, разказвайки как това е променило живота ѝ и какво вълнение е за нея да гледа филма. А на кинофестивала във Варшава, където беше международната премиера на филма, управителката на хотела, в който бяхме отседнали ме позна, предостави ми VIP достъп до всички услуги и дълго ми разказва как два дни вече този филм и сцените от него не я напускат.

Кое е истински фрапиращото, когато човек отиде там, на място? Какво не му дава да спи дълги месеци след това?

Само първия път, когато стъпих в гетото беше фрапиращо, после вече за мен това се превърна в част от ежедневието. По-шокиращо беше, че рядко можех да видя хора в четиридесетте си години или по-възрастни. Цели поколения родители бяха изчезнали. Обикновено половината от хората с ХИВ се заразяват преди да навършат двадесет и пет години, развиват СПИН, и умират докато навършат тридесет и пет години, оставяйки след себе си поколения деца. И въпреки това, хората са щастливи и радостни от живота, като приемат бедността и болестите като естествена част от живота. Срещала съм там силно ерудирани хора и хора с визия, и понякога си мечтая да се преместя в Африка, там където сърцето ти се разширява.

С какво се сблъска (или не) екипът ви – болести, глад, жажда, насилие, недоверие? Имаше ли случай, в който просто искаше да се върнеш у дома?

Аз мога да говоря за началото на проекта „Артисти за деца“ в град Кисуму. В Кения имат поговорка, че да излъжеш бял човек дори не е забавно. И това беше главното препятствие, което трябваше да преборя. Първата година местните артисти откраднаха телефони и пари от чантите ни докато водихме процес с децата. Тогава събрах целия екип от 40 местни артисти и им предложих или да върнат парите и телефоните, без да ме интересува кой го е направил и проектът да продължи, или да задържат откраднато и да загубят стипендията си за обучение, която е гарантирана за пет години напред и да не придобият знанията, които биха ги направили независими артисти, способни да изкарват пари с труда си. Те избраха да върнат откраднатото и проектът продължи. В началото имаше много такива челни сблъсъци, постепенно преодоляхме културните различия и постигнахме пълно доверие сред артистите, децата и местната общност. Бяхме различни бели хора, а те не бяха срещали досега хора от Източна Европа или от Балканите. В българската история ние никога не сме поробвали друг народ, и нямаме чувство на вина. Тази освободеност на съзнанието ми позволи наистина да видя и позная другата култура.

Колко време отне да ви се доверят местните – не бих ги нарекла актьори, макар че играят далеч по-добре от някои професионалисти у нас и по света? Как разчупихте леда? Не се ли чувстваха те като опитни зайци?

Когато пристигнах на снимките на филма в Найроби, екипът вече беше се интегрирал в общността. Аз много се впечатлих от двамата кенийски актьори, които играят ролята на Мат и Мили, и освен че са изключителни актьори са и прекрасни хора.
В самия проект „Артисти за деца“ в края на втората година вече имахме пълно доверие от общността, артистите и децата. Проектът ни имаше по няколко публични фестивала, които демонстрираха постигнато и разказваха приказки със средствата на театър на маските, куклите, музиката и танца, това привличаше много хора. Театърът в Кения дълги години е бил забранен като опасно средство за пропаганда, както и събирането на едно място на много хора. Нашите фестивали отваряха нови хоризонти за децата, за артистите, за местните зрители, за градската управа.

Колко години се занимаваш с това абсолютно невероятно дело? Как събираш парчетата от себе си след това? Откъде започна всичко за теб?

Започна в село Широка Лъка през 2002, когато срещнах бъдещия спонсор на програмата „Артисти за деца“ в България, която реализирахме петнайсет години в дома за деца там. В годините интегрирахме деца от домове от цялата страна и млади артисти от страната и Европа. Творческата работа с тези деца беше изключително зареждаща за екипа и трупахме безценен емпирически опит, който ми помогна в създаването на ноу-хау на програмата.

В Африка, където работех шест години, открих млади хора мечтаещи да станат артисти и театрални спектакли, които бяха ситуирани единствено в социален и религиозен контекст. Никой не се занимаваше с фолклорните традиции - като песни, танци, приказки, за да им придаде ново значение и различни естетически качества. Това беше свободна ниша за творчество. Започнахме да обучаваме местни артисти в писане на приказки, в които детето сирак биваше главния герой и успяваше да помогне на общността, като се превръщаше в герой. Променяхме финалите на местните легенди, придавайки им щастлив край, въвличахме във фестивалите си над 500 деца. Винаги ме е движела възможността да събудим стремежа към творческата изява. А промяната в децата, които в началото на проекта са били напълно затворени и обезнадеждени, е безценна награда, която те зарежда да продължаваш отново и отново - радостта, усмивките, удивлението, трансформацията им като личности, готови да променят себе си и света.

Всяко дете заслужава майка. И същевременно бедността, жизнените условия и ужасяващите вярвания в тези по-неразвити части на света правят наличието на 2 милиона сираци факт. Знаем, че ако светът се заинтригува от темата – има достатъчно средства, ресурс и храна за всички. Защо не го прави? Защо светът се е вторачил само в собствения си пъп?

Аз вярвам, че светът макар и бавно се променя към по-добро. В страни като Великобритания и Холандия много хора са насочили благотворителната си енергия и средства към тези места. В града, в който аз работех всички домове се финансираха от европейски организации или частни спонсори. Наличието на толкова сираци е в следствие на големи епидемии от СПИН. Важно е обаче и местната общност да е въвлечена в решаване на проблемите си. По последни статистики в Найроби живеят поне 5000 местни милионери, а в България проектът ни беше подкрепен от британски бизнесмен, който - откривайки бизнес в нашата страна - смяташе за важно да върне нещо в общността. Ние не сме отговорни за света, а за своите действия и вярвам, че от малкия жест на изразена съпричастност започва голямата промяна.

Как и кога разбра за това извратено поверие – че ако болен от СПИН спи със здравото си дете – ще оздравее? Що за жестоко убийство на деца? Няма ли там закон, власти, право, защита на децата?

Аз чух за тези случаи още с първото си пристигане. Това е вкоренено в общността. Има организации, които работят с родителите и този проблем. Надявам се, че към днешна дата тези случаи са много по-малко. Аз избрах да се концентрирам върху позитивните вярвания и истории, за да мога да работя целенасочено шест години. Важно е да опитваме да променяме една ситуация, точно толкова, колкото ни се дава, не повече. Моята отговорност бяха децата от домовете и артистите, въвлечени в програмата. Това ми стигаше.

Колко деца може да побере едно женско майчино сърце? Филмът ви трогва и разплаква, остава в съзнанието завинаги. Как се носи това знание после? Не искаш ли да осиновиш всичките?

С първото ми посещение в Кения бях готова да си взема десет, но това е нереалистично. Бяхме приели правилото в програмата ни в България, че ако няма да осиновяваме тези деца, не се държим като осиновители и не показваме привързаност към едно дете повече, отколкото към друго, защото това ще взриви проекта. Последните години от проекта в с. Широка Лъка аз станах официална кръстница на две деца, това е единственият емоционален акт, който си позволих с всички деца, преминали през програмата. Най-трудното в този живот е да се научим как и колко да даваме, това е най-трудният урок за един родител, така беше и за мен в програмата, обвързана с хиляди деца.

А сега накъде? Има крайъгълни камъни, произведения, книги, след които самите автори не са вече същите. Адреналинът, рискът, жестокостта на темата са толкова големи, че сякаш няма как да ги надскочиш.

За мен темата е за жизнеутвърждаващата сила на изкуството и на всеки един човек да променя себе си и света. Предстои ми да издам книга, да направя турне в страната с изложбата „Далеч от Африка“, която в момента може да бъде видяна до края на януари в Благоевград. Да направя документален филм за резултатите от програмата „Артисти за деца“ и така да предам нататък, за да освободя пространство за нови енергии и проекти.

За какво мечтаеш?

За планета без граници и класова диференциация. За хора, осъзнали силата на ума и въображението си да създават реалността, вместо просто да отразяват света, в който живеем.

А от какво се боиш най-много?

Дали ще успея да прегърна достатъчно хора и да кажа думите „обичам те“. Дали ще успея да се променям така, че да спомогна за промяната на света към по-добро. Ще ми стигна ли времето да се позная?

Какво те вбесява?

Мързела, безразличието, апатията, лъжата.

А как войната в Украйна се отрази на твоя живот?

Шокиращо е, че вместо с диалогичност все още се решават конфликти с военни действия, това означава, че цивилизационните ни процеси вървят на обратно. От друга страна толкова много хора се организираха спонтанно в осигуряване помощ на бежанците. Това дава надежда, че все пак съпричастността е дълбоко вкоренена в нас. Мирът на планетата не е гарантиран, въпросът е можем ли ние, обикновените хора, да го отстоим, заради бъдещето на всички ни и това на децата ни?

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови