Какво е да си ''Майка''? Дария Симеонова: В Африка са много по-бедни от нас, но са далеч по-радостни (интервю)

Елена, влюбена в работата си театрална режисьорка, е на 32 години, когато разбира, че не може да има деца. Изправена пред избор – да се опитва да зачене инвитро с любимия си съпруг, диригента Леон Майер или да адаптира театралната програма, с която преобразява живота на сираци в далечна Африка, Елена ще преоткрие думата „майка“. Филмът е вдъхновен от истинска история. 

Мили Дария, Зорница и Елена,

Много дълго след вашия филм "Майка" не можех истински да го осмисля. Наскоро го разказвах на някого и избухнах в ридания. Струва ми се, че сте отишли много, много надълбоко и далеч, особено в това толкова приключенско и съкрушително пътуване до Африка, където филмът ви става сякаш документален и с това – още по-вълнуващ.

Нямам представа какво се изисква, за да извършиш такова геройство. Самият филм е подвиг, защото си представям какво е коствал на вашите души, сърца, умове. Отделно нямам никакви думи, с които да изразя възхитата си от Елена Панайотова, която за мен е жива светица, без излишен патос. Бих искала много да ви поздравя за изключителната смелост да влезете на място толкова тъмно и толкова страшно, че и да запалите светлина там!

Реших да подходя така – задавам едни и същи въпроси и на трите, а отговорите ще публикуваме в OFFNews един след друг, така вие няма да знаете какво е казала другата и ще бъде още по-интересно.

В ужасно загрубелия ни, освирепял и човеконенавистен свят има нужда от повече майки като вас, от хора, които се грижат, вместо да се самосъжаляват; действат, вместо да словоблудстват и се жертват, вместо само алчно да искат. Възхищавам ви се от цялото си сърце.

Ваша: Искра

Искра Ангелова:

Кога за първи път разбра за тази тежка, поразяваща ситуация с изоставените деца в Африка, как стана това, какво си помисли тогава? Как се получи първият разказ на толкова лична история между вас?

Дария Симеонова:

Първият ми допир беше, когато за първи път прочетох сценария на филма “Майка”. След това се рових доста в материали, свързани със света на Африка, след това дойде срещата ми с Елена Панайотова, която също ми разказа доста... Реалният ми сблъсък дойде, когато отидох там.

До каква степен филмът е биографичен, респективно – документален и до каква – фикция?

Филмът е вдъхновен от живота на Елена (Панайотова, бел.р.), но не е биографичен. Има много художествена измислица. Дори самата героиня Елена не прилича на реалната. Тя е замислена така, че да подпомага историята и внушенията във филма. Всъщност има много реални случки от преживяното от Зорница-София в Африка, докато са проучвали мястото - Мат и Мили, бебе Кристофър... Това са хора, които самата Зорница среща и в последствие имплементират с Меги Димова в сценария. Има и много от моите лични проучвания.

Каква е онази супер сила, която е довела Елена (истинската и героинята) до толкова непопулярно решение, до такъв подвиг, как се прави това изобщо, каква сила се изисква, морал, себеотрицание?

Все си мисля, че такива неща те намират сами в живота. Подобни решения не са целенасочено търсени... Това е магията, която се случва, когато потребността срещне даването. Елена стига до децата-сираци, защото те се нуждаят от нея, а тя самата има нужда да намери на кого да даде своята обич и внимание.

Как беше направен подборът на актьорите? На какви изисквания трябваше да отговорят, освен да имат голямо сърце?

Това е въпрос към Зо. :)

Имахте и международни партньори, как ги намерихте? На кои фестивали е бил филмът досега? Как го приема публиката? Кое е най-вълнуващото нещо, което ви е казал зрител?

Публиката го приема страхотно! Толкова много трогнати сърца, емоции, насълзени очи и силни прегръдки никога не съм получавала! Хората ни казаха много вълнуващи неща, усещаме, че сме ги докоснали... Един мъж пред мен, възрастен, не можеше са спре да плаче, опитваше се да ми каже нещо, но емоцията го давеше. Един познат ми каза, че нашият филм е приказка за доброто...

Кое е истински фрапиращото, когато човек отиде там, на място? Какво не му дава да спи дълги месеци след това?

Като отидеш там, осъзнаваш, че ти не можеш да промениш много, проблемът е далеч по-дълбок... и политически, и исторически (все едно швейцарец да отиде във Филиповци). Ти можеш да дадеш от себе си, да подариш внимание, обич и време. Истински фрапиращ е фактът, че хората в Африка живеят далеч по-бедно от нас, а са далеч по-радостни! Те умеят да ценят, да са благодарни, да са щастливи...

С какво се сблъска (или не) екипът ви – болести, глад, жажда, насилие, недоверие? Имаше ли случай, в който просто искаше да се върнеш у дома?

С нищо такова не сме се сблъскали. Нямаше и секунда, в която да искам да избягам. Исках да ги прегърна, да избърша сополите на децата и да седна на изям една от техните “мекици” с тях...

Колко време отне да ви се доверят местните – не бих ги нарекла актьори, макар че играят далеч по-добре от някои професионалисти у нас и по света? Как разчупихте леда? Не се ли чувстваха те като опитни зайци?

Перис (Мили) и Стиив (Мат) бяха великолепни, с тях се сработихме веднага, а децата... децата не са актьори, те са истински деца от сиропиталище. С тях доверието отне повече време, може би 2-3 дни... но с игри, усмивка и вярата, че няма да им сториш зло - ледът беше разчупен :)

Колко години Елена Панайотова се занимава с това абсолютно невероятно дело? Как събира парчетата от себе си след това? Откъде започва всичко за нея?

Въпрос за теб, Елена!

Всяко дете заслужава майка. И същевременно бедността, жизнените условия и ужасяващите вярвания в тези по-неразвити части на света правят наличието на 2 милиона сираци факт. Знаем, че ако светът се заинтригува от темата – има достатъчно средства, ресурс и храна за всички. Защо не го прави? Защо светът се е вторачил само в собствения си пъп?

Защото светът е един голям егоцентрик, който не осъзнава, че утре чуждият проблем ще бъде и твой, че вече няма проблеми “на другия”. Те са общи, за всички. Но докато всичко ни е наред, по-лесният вариант е да си затворим очите... Когато дойде и до нашия праг, тогава се хващаме за главата.

Как и кога разбрахте за това извратено поверие – че ако болен от СПИН спи със здравото си дете – ще оздравее? Що за жестоко убийство на деца? Няма ли там закон, власти, право, защита на децата?

Отново от сценария. Има, има всичко изброено... И какво от това. Това е същото, както нашите роми продават дъщерите си на по 12-13 г. за жена на някого. Това е същото, както в Индия избиват бебета момичета, защото са по-евтина работна ръка и вярват, че само момчето може да ти помогне за спасение на душата. Това е същото, както във Вануато само до преди 70 г. е имало канибализъм. Нима някоя институция, закон, власт успява да спре тези неща да се случват?! Това са вярвания, съществуващи от хиляди години, това са неща, с които тези народи живеят и приемат. По-осъзнатите от тях, по-съвременните ги е срам да говорят за това и или го отричат, или се правят, че не съществува. Но такива неща съществуват... Дори в момента се извършват не по-малки зверства върху деца в Украйна! От уж цивилизавана нация... В Европа през 2023 г.!?!

Колко деца може да побере едно женско майчино сърце? Филмът ви трогва и разплаква, остава в съзнанието завинаги. Как се носи това знание после? Не искаш ли да осиновиш всичките?

Ооо, искаш! Искаш и още как... Но за да го направиш реално се иска много кураж, смелост и... ето тук според мен идва думата “себеотрицание”
За сега само ги нося в сърцето си и те ме правят по-добър човек и родител.

А сега накъде? Има крайъгълни камъни, произведения, книги, след които самите автори не са вече същите. Адреналинът, рискът, жестокостта на темата са толкова големи, че сякаш няма как да ги надскочиш.

Ще оставя животът да води... Знам само, че няма невъзможни неща.

За какво мечтаеш?

За свобода.

А от какво се боиш най-много?

Както казва синът ми: “от дракони”. Мога да го перифразирам - от демоните в мен и хората.

Какво те вбесява?

Алчността на хората.

А как войната в Украйна се отрази на твоя живот?

Приземи ме, припомни ми, че още утре може да изгубиш всичко. Срещна ме с много смели хора, бягащи от войната и ми даде да разбера, че не винаги можеш да разчиташ на човека срещу теб. Хората сме станали вълци-единаци.

Искате да знаете повече?

На 13 януари по кината в България тръгна филма, спечелил "Златна роза" "Майка" на режисьорката Зорница София. Той за малко даже беше нашият претендент за чуждоезичен Оскар, но 3 минути английски в повече разделиха екипа с тази възможност. В момента филма обикаля А фестивалите в целия свят и се радва на голям зрителски интерес и у нас. Това е филм за "алтернативна форма на майчинство", както точно го анонсира Film New Europe преди година.

Главната роля се изпълнява от Дария Симеонова, за която това е дебют в главна роля в киното. Участват още хърватската звезда Леон Лучев, печелил награди на фестивали в Берлин, Кан и Сънданс, както и кенийските открития Перис Уамбуи и Стив Матиас. Всички деца участници във филма, и в България, и в Кения, само с едно изключение, не са деца-актьори. Те са сираци или деца от улицата.

Следете новините ни в GoogleNews