Как Първата световна война вдъхнови "Властелинът на пръстените"

Разказ на внука на Дж. Р. Р. Толкин - Саймън Толкин

Последна промяна на 04 януари 2017 в 18:48 7797 1

Саймън Толкин - внук на Джон Толкин, е автор на книгата "Ничия земя", вдъхновена от преживяванията на великия писател по време на Първата световна война.

В текста си за Би Би Си Саймън Толкин разказва за връзката между света на "Властелинът на пръстените" и този на войната.

Дядо ми - Джон Роналд Руел Толкин, почина, когато бях на 14 години. Но той остава жив за мен чрез  детските ми впечатления - кадифени жилетки и кълба дим от лула, игри на думи по време на дъждовни следобеди в салона на някой хотел край морето или стоящи на ветровития бряг по-долу, подскачащите морски камъчета между сивите вълни. Той хвърляше кутия с кибритени клечки, за да ме забавлява, а те хвърчаха нагоре-надолу като на забавен каданс на фона на листата на конския кестен.

Тези спомени не осветяват личността на дядо ми и това какъв беше той в действителност или как мислеше извън чувството му за мъдрост и благосклонност, което излъчваше, стоейки над мен като конския кестен. Нищо от спомените ми не го разкриваше освен неговата религия: помня емоцията в гласа му, когато рецитирахме заедно молитви вечер - не само "Аве Мария" и "Отче наш", а и другите. Помня и неудобството, което изпитвах в църквата, по време на неделните служби, когато той коленичеше, докато всички други ставаха на крака. Той рецитираше на висок глас на латински, а всички останали говориха на английски.

В тези му действия се виждаше силно подчертана неговата личност: впечатляваща вяра в собствените си убеждения и стоманена вяра в себе си, която нямаше нищо общо с добродушния, привързан дядо, който познавах. Бях твърде млад, за да се запитам как той гледа на пантеистичния свят, който сам бе създал със собственото си пламенно християнство.

По-късно осъзнах, че дядо ми не е просто авторът на "Властелинът на пръстените", а е също така и интелектуален гигант, който говори няколко езика, и световно признат експерт в избраната от него област. Баща ми се посвети на редакцията на непубликуваните текстове на дядо ми, които искаше да бъдат издадени, през всичките 43 години след неговата смърт и събра материал за над 20 книги.

Като човек аз се чувствах потиснат: и как бих могъл да не бъда? В моята собствена средна възраст нещо ме накара да поискам да направя нещо от себе си, да стана писател, благодарение на себе си. Това не беше лесно. Мислех си, че първата ми книга е шедьовър, но негативната критика от редица литературни агенти от двете страни на Атлантика скоро ми показа каква грешка съм допуснал. Но аз не се отказах и скоро изградих свой критерий за успех. Гледах на дядо ми като на препятствие - като голямото дърво, постилащо сянката си, от която исках да избягам. 

Исках ли да бъда Саймън Толкин, или просто внук на велик човек?

Някак иронично, скоро намерих това, от което се нуждаех, за да продавам книгите си - дядо ми. Писателите не могат да успеят без публичност, а моето име си превърна в моя паспорт за привличане на медийно внимание. Журналистите, които ме интервюираха, искаха да знаят какво е да си внук на Дж. Р. Р. Толкин, а аз разказвах спомените си, докато не се изтъркаха: златото изведнъж се превърна в прах в ръцете ми.

Винаги съм искал да пиша за Първата световна война. В малките английски села, където съм отраснал, на паметниците бяха гравирани дълги листи с имената на мъжете, които никога няма да се завърнат от окопите. Те са напуснали домовете за първи път през 1914 г., пеейки, докато маршируват към великото приключение, само за да намерят Ада от другата страна на Английския канал. Войната се е променила коренно за последните 100 години от битката при Ватерло. Убиването стана индустриален процес, а плътта и кръвта се разделят след среща с експлозиви и куршуми от картечница.

Войниците чакат смъртта си в пълните с кал дупки в земята, ужасени от приближаването на деня, в който ще им бъде наредено да излязат на първа линия. Много са анонимно починалите на "ничията земя", кървящи и сбръчкани от непоносима жажда. Виждах младите им лица в стари снимки от ерата на Едуард Седми: невинни, без да осъзнават ужасите, които тепърва предстоят. Опитвах се да покажа техния опит. Но дълго време не се чувствах готов - бях обезсърчен от мащабите на предприетото начинание.

Най-накрая започнах. Но колкото повече развивах частите, мислех все повече и повече за моя дядо, който също се е бил в битката при река Сома. Имах и негова снимка: изглеждаше красив и непоколебим в неговата офицерска униформа. Ако той не беше оцелял, аз нямаше да съществувам. Искаше ми се да го бях опознал повече, за да го разпитам за опита му. Той не бе оставил и написан ред за случилото се и като много ветерани не говореше за заповедите, които е получавал.

Но когато се обърнах към "Властелинът на пръстените", осъзнах, че главната концепция на трилогията е била взаимствана от ужасите на окопите. Злото в Средната земя властва над всичко индустриално. Орките на Саурон са малтретираните работници, в мислите на Саруман има само метал и колела, а запустелите лунни пейзажи на Мордор и Исенгард напомнят на "ничията земя" през 1916 г. 

Спътничеството между Фродо и Сам в по-късните стадии на тяхната мисия отразява силните връзки между британските войници, изправени заедно в лицето на огромното бедствие. Всички те споделят качеството смелост, което стои над всички други във "Властелинът на пръстените". И тогава, когато войната вече е свършила, Фродо споделя съдбата на толкова много ветерани, в които остават белезите на невидими рани. Прибирайки се у дома, те са сенки на някогашните личности, които някога са били.

Носи се чувството, че светът остава фундаментално променен от Саурон дори след неговото унищожение. Чистотата и магията си отиват заедно с елфите от Средната земя, когато те отиват на Запад. А аз мисля, че дядо ми е изпитвал същото чувство като елфите, когато е напускал Европа в периода след Първата световна война: колко ли ужасно е било да се биеш във "войната, която ще спре всички войни", само за да изпратиш синовете си да се вият в друга - 20 години по-късно.

В книгата ми - "Ничия земя" аз написах за един сирак, Адам, който също като дядо ми печели стипендия от Оксфорд и се влюбва, но скоро трябва да остави надеждите и любимата си, за да замине за Франция, знаейки, че може и да не се върне. Адам се променя завинаги, както моя дядо, и разказвайки историята му, се чувствам сякаш възвръщам връзката си с него и го почитам. Следвайки стъпките му, най-накрая мога да изляза от сянката му.