На 15 март, неделя, по покана на София Филм Фест в столицата пристигна знаменитият арменски режисьор Харатюн Хачатрян, който представи филмите, посветени на Армения, и се срещна с публиката, за да отговори на въпросите ѝ и да раздаде автографи на желаещите, предаде репортер на OFFNews.
Вижте какво отговори на въпросите на журналистите и публиката режисьорът:
Как открихте своя герой в „Безкрайно бягство, вечно завръщане“ преди почти 30 години и как стигнахте до първата среща с него?
Аз не мисля за себе си толкова като за режисьор, колкото за социолог. Не снимам филми за развлечение или за прекарване на времето. Снимам истории, които ме безпокоят, които не ме оставят на мира. Всички мои филми са за някакъв проблем и затова обикновено след тях хората не ръкопляскат, а са угрижени. Бях учуден днес, че ми ръкопляскаха. Това беше в период в който се разпадаше СССР, период, в който в страната имаше земетресение и се намираше в сложен и труден период, през който много хора заминаваха и напускаха границите ѝ. Всеки един интелектуалец, всеки един мислещ човек, всеки един творец не може да не се безпокои за съдбата на своите сънародници, които напускат страната и се отправят незнайно къде. Аз тогава се спрях на четирима различни души, които емигрираха. Единият заминаваше за Сибир, вторият за Естония, а третият за Америка, четвъртия за някъде другаде и аз започнах да снимам тези хора в периода 1987-1989 година. Опитвах се да разбера защо заминават, дали са обидени или неоценени, дали обичат родината си и какъв е техният проблем с тази страна. И след това през 5 или 7 години заминавах при всеки един от тях, провеждах интервю, опитвайки се да разбера, какво ги мъчи, какво мислят и за какво се тревожат. Изисква се много воля да правиш това на всеки 5-7 години. Тези хора се променяха, като отношение, като начин на мислене, аз също се променях, като човек на изкуството.
Започнах „Безкрайно бягство, вечно завръщане“ на 33-годишна възраст и го завърших сега, когато вече съм на 60. Мислех си, че този филм се снима за мен и ще трябва да бъде показван по арменската телевизия, за да се замислят хората върху своето заминаване или оставане, но от различни страни започнаха да ме канят и да го искат. Оказа се, че различните народи и различните страни имат същия този проблем. Филма вече от 1 година се прожектира в различни страни, но продължавам да получавам покани за участие в различни фестивали.
Догодина ще представя на СФФ следващия филм за Леван, който замина за Америка. Той случайно спечели зелена карта и замина за Щатите, но няма да ви го разказвам сега, защото искам догодина да дойдете непременно да го гледате и да видите сами.
Роден сте в много древен град, с повече от 2000-годишна история на 30 километра от границата с Турция. По какъв начин това място е белязало мислите Ви, идеите Ви, желанието да се занимавате с кино?
Започнах да се занимавам с кино от 12-годишна възраст, без да осъзнавам какво е влиянието върху мен, защото аз съм се родил до границата между Армения, Грузия и Турция в Алхалак, Джалахк. Съветският съюз беше измислил такива граници, че ние не можехме да отидем в Армения без виза, в Грузия също не можехме да отидем, а с Турция границата беше затворена. От тогава в мен има ненавист към границите и забраните. Най-скъпото нещо, което идваше в Алхалакх, бяха филмите, които пристигаха за да бъдат прожектирани. Тъй като аз растях без баща и трябваше да работя, бях приет за помощник на киномеханика в едно селско кино. Той обикаляше селата, като вземаше един филм и го прожектираше в различните села в продължение на 2 месеца. Беше добър пияч и като ходехме някъде, той сядаше да пие с представителя на колхоза, а прожекцията оставяше на мен. Аз се изморявах да гледам един и същ филм всеки божи ден. Онези места, които ми бяха скучни, започнах да ги режа, да ги съкращавам, да ги лепя. Сега си давам сметка, че това беше варварска история, но така станах режисьор.
Беше ми интересно, кои са тези хора, които снимат филмите, защо и как го правят. Така реших да стана кинорежисьор, това беше първото мое решение и станах, но много трудно и мога да ви разкажа за това. Аз говорех много бързо и заеквах, толкова бързо, че никой нищо не разбираше. Отидох на изпит в режисьорския факултет в Ереван и всички преподаватели бяха ужасени. Казваха: „Толкова бързо говориш, че ние нищо не можем да ти разберем, как ще те разбират актьорите, че да вземат да играят в твоите филми или постановки“. Седем пъти се явявах на изпит и съвсем случайно бях приет на седмия. Затова и до ден днешен аз не снимам актьори. Снимам документални филми, които обичам много без съмнение.
Какво се случи, че на седмия път все пак Ви приеха?
Казах случайно, защото приемаха 12 души, а аз бях 15-ти, като отново не бях приет, но се оказа, че вуйчото на 16-тия работи в ЦК (бел. ред . КП) и за да приемат него добавиха още 4 места, като така и аз влязох.
Обследвате ли като кинорежисьор реакцията на другите арменци по света, които по някакъв повод се срещат помежду си, Вие как ги провиждате?
Знаете ли аз ви казах, че снимам филми за хора, които са в различни страни. Ето сега филмът, който е за Америка, е заснет в Лос Анджелис и аз говоря не само за този човек, там се срещат техните училища, техните църкви, техните цивилизации. Всичко това е обхванато и отношенията между тях ги има в този филм.
Има два типа диаспора. Едните, които след геноцида през 1915 година са принудени да избягат и да се заселят в различни страни, и хората, които след разпадането на СССР заминаха да живеят по света. Те са много интересни с различните си спомени, желания и изисквания. С изкуството и благата, които създават вече за други страни. Има и доста нещастни хора, особено сред последните заминали, които не са успели да се утвърдят заминавайки. Искат да се върнат, но нямат тази възможност. Аз мисля, че това е една важна тема, важен материал и че тези хора трябва да бъдат снимани и да бъдат правени такива филми, които да бъдат показвани в Армения и по света за да се замислят хората преди да напуснат своята родина. Много са различни арменците. Българският не прилича на канадския, канадският не прилича на грузинския, но в края на краищата всички те си приличат като арменци. Всички изпитват любов един към друг и копнеят за своята родина и своето минало.
Срещате ли се днес с режисьори от арменски произход и за какво си говорите, усещате ли нещо общо във филмите, които правите?
Преди малко ви казах, че за арменските интелектуалци и грижите, и мъките, и радостите са почти еднакви. Те, разбира се, говорят и пишат на различни езици, но имат същите безпокойства и спомени. Има, разбира се, заблудени овце, които се отдалечават от своята нация, но те са малко. Ние винаги ги каним да участват с най-новите си филми на фестивала „Златна кайсия“ и ако да речем при някой срещи в Египет и Русия те се дистанцираха от това, че са арменци, идвайки в Армения, те се превръщаха в други хора, започвайки да мислят за заснемане на нови филми. Вече трето или четвърто поколение са тези, които живеят в диаспората, но едно посещение в Армения е достатъчно, за да се превърнат отново в истински арменци.
Как се прави кино в една малка държава като Армения?
Знаете ли, в Армения казват така: „Ние нямаме нефт, нямаме рудници, но имаме изкуство, ние имаме известна култура, позната и важна за света“. Който и да ръководи република Армения - комунист, демократ, недемократ, непременно трябва да обърне внимание на изкуството и културата. Е, малко ни дават, но все помагат с нещо, защото страната ни фактически се намира във военнна ситуация. Знаете, че е затворена и до ден днешен границата ни с Турция, затворена е и тази с Азербайджан и има една съвсем малка територия, през която ние можем да общуваме със света. Като човек на изкуството аз би трябвало да съм опозиционер, но съм изпълнен с уважение към будителите, които уважават културата и покровителстват това изкуство.
Как приемат филмите Ви в Армения и има ли хора във властта, които все така се опитват да им правят абстракция? Дали и четирите филма за четирите души, които следите от години, вече са готови?
Обикновено обикват моите филми, когато вече не са на висока длъжност. Когато са на власт, сякаш изпитват вина за истините, които се казват. Комунистите бяха категорично против и ако не беше перестройката и Горбачов, може би аз никога нямаше да мога да изляза и да работя, но познавам и ръководители, които не обичат моите филми, но все пак са ми давали държавни медали.
"Безкрайно бягство, вечно завръщане" не събуди голямо недоволство, той беше добре приет, но мнозина си премълчаха за него. След като беше показан няколко пъти по телевизията разбрах, че те осъзнават важността му.
Що се отнася до четирите филма, които вече съм заснел, монтажа на втория филм мисля, че ще успея да завърша през май или юни, защото той вече е изцяло заснет и мисля, че всяка година ще мога да завършвам по един филм. Това, което ми пречи, е, че съм директор на кино фестивал и ми остава много малко време да се занимавам със моите филми.
Като арменски режисьор, който снима документално кино, какво мислите за филма на Фатих Аким – "Раната"?
Под мое влияние той посети паметника на геноцида в Армения и впоследствие реши да направи филм по темата. Ако говоря като киновед, мисля, че това не е най-успешният му филм и по мое мнение доста по слаб от негови предишни творби.
Не това е филмът, който арменците биха искали да видят за своето голямо нещастие, като произведение на киното. Като кинорежисьор оценявам неговата постъпка, че имаше куража да заснеме един полезен за арменците филм, но не успя да разкрие докрай онези големи възходи и падения, които има в арменско-турските отношения.
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари
Ловец простреля 22-годишен младеж край Самоков
ГЕРБ и ''Демократична България'' продължават преговорите и утре
БАБХ: Резултатите от лабораторията в Монпелие са категорични - има чума във Велинград
Защо сега се иска имунитетът на Бориславова: Едва сега излязла експертиза в прокуратурата