Епопея на забравените или разказ за безхаберито към паметта

Андрей Врабчев Последна промяна на 09 юли 2021 в 09:52 4214 0

Превръщайки историческия разказ в ценност, която превъзхожда успеха в настоящето и добрия живот на човека и обществото, „патриотите“ у нас са оправдани, че не правят нищо за реалното подобряване на живота.

За да са в тази роля, те се нуждаят от позицията на „защитници на историята“, която си набавят чрез изкуствени конфликти. За всичко това е необходимо да се заличава паметта, защото тя е това, което придава смисъл и значение на историята и така не разрешава тя да бъде подменена.

Без памет имената остават едни празни етикети без съдържание, в които може да бъде напъхан техният антипод, така интересите ни са подменени с чужди.

На 8 юни беше годишнината от кървавата разправа на БКП с лидерите на ВМРО.

Нямаше обществен отзвук. Същия ден бях на централните Софийски гробища и наред с моите гробове посетих и тези на видните дейци на ВМРО, на Македоно-одринското опълчение и прословутата Илинденска могила.

Това, което намерих, ме разтърси.

Пропастта между позициите, претенциите и делата ни се оказа убийствена.

Прословутата Илинденска могила я няма, няма нищо, което да подсказва къде е точно, освен че наоколо, както е известно, са гробовете на такива личности като братята Трайко и Ефтим Китанчеви безименни и само с един счупен кръст, Б. Сарафов, Гарванов, проф. Балабанов, Хр. Матов, Гьорче Петров.

Всички в окаяно състояние, забравени и изоставени, някои променени и изгубили оригиналния си вид.

Няма ги гробовете на Ляпов и Павел Христов, защото в тях едва няколко години след последното погребение е погребан Елин Пелин, до него е Елисавета Багряна, а до Гьорче Петров е Светослав Обретенов.

Защо и по каква причина - никой не знае.

Гробището на македоно-одринските четници е потънало в разруха. Почти напълно са изчезнали оригиналните паметници и нищо в него не подсказва това да е място на особена почит, организирано като едно цяло, както са всички военни гробища в близост до него - руското, сръбското и румънското, които, освен това, изглеждат добре поддържани.

Не намерих указателни знаци за него, каквито има за останалите.

Вероятно то просто няма специален статут на костница или военно гробище. Съдя за това по фактa, че в мнозинството от гробовете има нови погребения вероятно на близки, което пък е унищожило и оригиналните паметници.

Така е станало и с гроба на ген. Климент Бояджиев.

Така е станало и с гроба на Александров и Евтимов, в който, без родова връзка, по-скоро по прищявка на ближните сравнително скоро е бил погребан Антон Попов.

Но да се върнем при опълченците. Сред хаоса на този парцел, между две кошмарни нови чешми и едно кошче за боклук, е надгробният паметник на Христо Татарчев, чиито кости бяха донесени на родна земя чак от Торино с разрешението на съпругата му. Паметникът му е занемарен и се разпада, макар да е съвсем „нов“, изработен е от пенобетонови блокчета, облицовани с тънки плочи, които са се разтворили като някаква странна черупка.

Портретът му е изпълнен не от бронз или камък, а от ужасна бежова смола (пластмаса) - материал, използван за кино декори, за каквото и служи гробът за нашите политици патриоти.

С какви очи ни говорят за спасяване на историята, когато е допуснато такова заличаване на паметта ни и замяната на артефактите и свидетелствата за нея, каквито са гробищата с почит към фалшиви нови паметници?

Виждали ли сте паметниците на Михайлов и Александров в Борисовата градина?

Поставени на стари наклонени постаменти, с премахнати имена на свалените от тях бюстове, обърнати наопаки, за да не се виждат.

Пред тези пародии ли да се прекланя обществото ни, когато гробовете на Македонските опълченци, Илинденската могила, ген. Климент Бояджиев и още, и още са осквернени, занемарени, безименни, непреливани и неопявани.

Всичко това обяснява защо честванията на тези паметници са вяли и в камерен състав на активистите, присвоили си историята, но отнемащи паметта на обществото. Без нея няма съпричастност, защото паметта ни дава идентичност.

Защо няма честване на Илинденската могила? Та нима паметта на самите участници в организацията не са същинската ѝ памет?

Кому е необходимо те да са забравени като личности, изоставени и същинската памет за тях да се подмени с един безличен паметник?

С какви очи имаме претенции за възстановяване на българските гробища в Македония и за опазване на историческата истина, когато самите ние не го правим?

С поруганите гробове на воеводи, четници, военни и културни дейци ли ще докажем огромното им значение за българската история? Защо тези, които си присвояват правото над националната борба, делото на тези хора, символната мощ на организацията, че и построеното от тях и близките им, не си мърдат пръста за паметта им? Но търпят паметници, които изтриват паметта, и я заместват с истории за съветската окупация. Изтриват паметта за освобождението и благодарния български народ, замествайки я с тази на комунистическия генерал Владимир Стойчев, участник в Деветосептемврийския преврат, с епитаф от "Шуми Марица", плочите на Кимон Георгиев и Георги Димитров.

Защо не възстановиха отново плочата на лобното място на Гарванов и не са направили паметник на изчезналите Дрангов, Йосиф Марков и Развигоров? Защо е изтрита и и не е отбелязана толкова много македонска (разбирай българска) памет из България, особено по улиците на София? Само една разходка би променила мнението на мнозина от братята ни оттатък.

Защо не успяха да обяснят позициите ни за толкова време в ЕП на нашите партньори? А имаха власт толкова време за всичко това? Защо?

Гробищата са мястото, където има връзка между поколенията, където паметта и историята са едно. Там човек разбира, че героите не са били по различни от нас днес. Страдали са и са правели същите избори, които трябва да правим и ние днес.

Затова сме длъжни не да търсим извинение, а да им подражаваме. Там е мястото за преклонение, а не изкуствените паметници с обезличените и идолизирани до степен на езически божества герои - неземни и изключителни. Такива, каквито не бива и не може дори да си помислим да бъдем.

Такива герои има само в историята, но в паметта ги няма. Там те са човеци.

Паметта е това вътрешно усещане, този спомен, който се предава от поколение на поколение и става наша култура и идентичност. Обществото ни има нужда да си върне паметта, а не да учи наизуст историята. Без паметта историята е като алкохола - кара ни да се чувстваме добре и да искаме много, но ни прави безсилни да правим това, което искаме.

Паметта трябва да бъде пазена така, както апостолите са правели. Те са правели всичко, за да запазят истинното учение на Христа, защото без тази памет историята лесно може да се тълкува всякак и да ни доведе в края на краищата до ерес.

Това е драмата, която преживяваме днес. Унищожена памет и подмяната ѝ с подходящ исторически разказ често ни поставя в ролята на еретици спрямо идеите и целите, на които си мислим, че сме фанатични последователи. Защото, изгубили паметта, ние сме неспособни да разберем правилно делото и завета на предците ни.

Без паметта, че в гробищата лежат общите ни дядовци, лесно повярвахме, че сме станали различни, че историята може да ни бъде отнета. А всъщност ни отнеха паметта, че сме едно, че сме братя. Това ни вкара във война с тези, с които говорим същия език и имаме същите деди.

Парадоксално е всички ние от двете страни да браним като лъвове сами от себе си езика и дедите си, които са едни и същи. И да си нанасяме рани, вместо да си говорим пишем и славим на него нашите мъртви герои и нашите бъдещи победи.

За да престане това, трябва да си върнем паметта - да си спомним, че в гробищата са нашите общи деди. Тогава историята ще звучи еднакво за всички.

Ако това стане обаче, мнозина ще останат без хляб. Затова те ще продължават да нехаят за паметта и ще размахват историята, за да поддържаме конфликтите, от които те се хранят и то обилно.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови