Ема Томпсън се снима гола в новия си филм, Оскарите го отхвърлят първоначално (интервю и видео)

OFFNews 16 декември 2022 в 11:30 14786 0

Emma Thompson,

Снимка Facebook

Emma Thompson, Good luck to you, Leo Grande

ЕМА ТОМПСЪН НЯМА КАКВО ДА КРИЕ

Британската икона дава първото си интервю, откакто "Успех, Лео Гранде" бе обявен за неподходящ за "Оскар" - един от признаците, че Холивуд се променя.

От Дейвид Канфийлд, Vanity Fair

Превод: Искра Ангелова

Ема Томпсън не беше сигурна, че иска да говори за Оскарите тази година. Всъщност доскоро тя не знаеше дали нейният филм "Късмет ти желая, Лео Гранде" изобщо ще може да се класира. Но след обжалване от страна на Searchlight Pictures, пуснатият от Hulu филм - посветен на пенсионирана учителка (Emma Thompson), която наема секс работник на име Лео (Daryl McCormack), за да ѝ помогне да има първия си оргазъм - постигна промяна на решението и официално е включен в списъка за разглеждане от Академията. И с право, тъй като "Лео Гранде" се отличава с едно от най-добрите, най-красиви и уязвими изпълнения на 63-годишната Томпсън.

"Това е нещо прекрасно. При това положение, разбира се, сега няма да ни номинират за нищо", издаде се Томпсън в подкаста "Малки златни мъже" (Можете да чуете цялото интервю на английски в подкаста: Little gold men) тази седмица, в първото си интервю след решението на Академията. "Сега този подкаст ще се превърне нещо популярно и леко смущаващо, което хората ще си подхвърлят и споделят".

Напротив обаче, нашият обширен разговор е повод Томпсън да засегне редица неотложни и наболели теми - за състоянието на Холивуд и независимото кино, за начините, по които индустрията се движи напред и за това как остава в разочароващ застой. Носителката на "Оскар" за актьорско майсторство и сценарий (Howards End / Имението Хауърдс Енд, Sense and Sensibility / Разум и чувства) е достигнала момент в кариерата си, в който иска да бъде част от промяната. "Поне мога да бъда честна", казва тя. И ето че тук тя наистина е.

Vanity Fair: И така, "Лео Гранде" май отново е подходящ за Оскар?

Ема Томпсън: Слава Богу. [Смее се] Искам да кажа, че изобщо нямах нищо против, защото изобщо не заради това сме го направили. Но мисля, че за сценариста и режисьора това е нещо прекрасно. Докато казвам това, разбира се, знам, че сега няма да ни номинират за нищо и този подкаст ще се превърне в нещо популярно и леко смущаващо, което хората ще си подхвърлят и споделят. "Спомняте ли си, когато тя направи онзи подкаст за онова нещо, наречено "Малки златни мъже", и след това филмът беше категорично игнориран от всяка една комисия и всяка една церемония с награди?" Е, това се случва, когато станеш твърде голям за ботушите си. Това е хубавото нещо, което се случва в тази страна, Дейвид. Просто ти казвам.

Но ние сме тук, така че може и да се възползваме по най-добрия начин, нали така?

Да, да го направим.

Филмът, който може да се гледа чрез стрийминг онлайн, е интересен с това, че като актрьори сте по-разголени - искам да кажа, че в по-голямата си част това е буквално - отколкото обикновено. Наистина отивате директно в холовете и домовете на хората. Чувствахте ли се уязвима от тази гледна точка? Как виждате излизането на филма през тази призма?

Всъщност това беше много интересно пътуване за мен, пускането на филма. Когато го гледахме за първи път, го гледахме в една малка зала в Сохо, двамата седяхме там и трябваше да се държим един за друг през цялото време. А накрая не можехме да говорим, защото това беше толкова интензивно преживяване и по странен начин - изключително лично преживяване, което след това се превърна в публично. Бих казала, че най-уязвима се почувствах в Берлин на филмовия фестивал, в онзи огромен киносалон. Това беше едно проклето футболно игрище - имам предвид огромна, поглъщаща те зала, в която бяхме доооста големи на екрана. Когато ми казаха, че ще се излъчва, си помислих - в известен смисъл в Америка има повече пуританизъм по отношение на секса и сексуалното удоволствие дори, отколкото тук. А тук има много. Помислих си, че може би е по-лесно за хората да го гледат в домовете си.

Говорих с толкова много хора, които са го гледали по различни начини, и те казаха: "Предпочитам да го гледам сам - гледах го със съпруга си, с баща си, с когото и да било - за да го спра в някакъв момент." Защото за всеки човек той повдига страшно много въпроси. Така че мисля, че това беше много добро решение. Аз се радвах изключително много, че го представяме по целия свят в кината, но... самата аз гледам много неща, до които не мога да се добера, на кино. Когато ги гледам на малкия екран или на моя телевизор, който е доста голям, съм много, много благодарна, че съм имала възможност да ги видя. И мисля, че с "Лео", който е малък, независим филм, това беше най-добрият начин най-много хора да видят нещо, което в крайна сметка е за двама души в една спалня. Не би могло да бъде по-интимно и следователно може би в известен смисъл е по-подходящо за гледане вкъщи.

А какво ще кажете по въпроса за това, че филмът е малък, с много диалози? Това наистина ни кара да се замислим как един филм трябва да бъде разглеждан, да речем, за номинация за "Оскар"? Какъв е пътят, по който би могъл да намери публика? Като човек, който е работил в киното дълго време - който е бил част от големи филми, малки филми, и всичко между тях - какво мислите за дебата дали трябва да бъде пуснат по кината в САЩ, за да бъде разглеждан за номинация? И по принцип за състоянието на независимото кино - защото все повече то е в света на стрийминга?

Да, абсолютно. Това ми напомня малко за всички дебати, които се появиха, когато започна да се снима видео. Достатъчно стара съм, за да си спомням това, разбирате ли. Всички казваха: "Това ще убие киното". Не уби киното. "Киното ще убие театъра." Не уби театъра. "COVID ще убие театъра." Всички се върнаха в театъра.

Всички изпадаме в лека паника. А аз съм достатъчно стара, за да си спомням всички тези панически моменти и да знам, че всъщност в крайна сметка наистина великите истории в много случаи намират своя път навън. Не подценявам факта, че може внезапно сега да намеря нещо и да си кажа: "Боже, защо не го видях навремето?". Всичко е завихрено в огромното цунами на масовите филми. Когато на филмовия фестивал в Кан буквално има изтребители, които прелитат в небето с реклами за "Топ Гън": Маверик", аз си казвам, че ако няма да бъдем подкрепени от независими филмови фестивали, то това е нещо, за което трябва да се поеме отговорност.

Не бих искала да гледам "Дюн" на телефон. Отидох в най-голямото кино в Лондон, за да гледам "Дюн", и обожавах всяка секунда от него, мащаба му и усещането, че наистина си на друга планета. Беше абсолютен рай. Но знам, че не е задължително да отидеш в огромно кино, за да видиш "Лео". Това е съвсем различно преживяване, защото Софи Хайд е изобразила лицата и телата ни върху този пейзаж. Толкова е интересно, нали, как филмите се излъчват по различен начин, в различни форми и размери.

Всички тези въпроси са въпроси, които трябва да зададем на обществеността. Какво искат те? И ако искат независимо кино, те трябва да отидат и да го гледат. Те трябва да посещават независимите кина и да ги подкрепят. Не можете просто да кажете: "О, независимото кино! О, не е ли жалко?" Бла, бла. Трябва действително да отидете и да го подкрепите, като посетите независимите кина и ги изберете пред големите комплекси. Ние сами трябва да направим това. Това е лична отговорност, както и философска дискусия за изкуството.

Едно от предимствата на снимането на подобен филм за вас като актриса и това, което е толкова поразително в изпълнението ви, е, че тази героиня е толкова завършена и сложна - и донякъде обикновена. Мислех си за някои от последните ви изпълнения, които наистина ми харесаха, като "Години и години", "Круела", "Късна нощ". Всички те са фигури, по-големи от живота. А тук получавате съвсем различен ключ към играта.

Начинът, по който винаги съм си мислела за тази роля, е, че тя е човекът, който винаги стои до човека, който прави така, че всичко да е интересно. И изведнъж тя е тази, която прави интересното. И изведнъж осъзнаваш, че тази съвсем обикновена жена, която е живяла съвсем обикновен, достоен, полезен, сложен във всички нормални човешки отношения живот, изведнъж е решила да направи нещо всъщност абсолютно необикновено и наистина да го доведе докрай. Все едно да гледаш как някой, който никога преди това не е скачал с бънджи, просто се движи бавно, стъпка по стъпка към ръба на скалата. Да изиграя нейния ужас беше наистина едно от най-приятните неща, които някога съм правила, защото беше толкова смешно. Но в същото време беше и толкова сърцераздирателно.

Споменахте, че сте репетирали с Дарил, вашия партньор, в продължение на един ден голи, което, предполагам, е първо подобно преживяване за вас и за него. Какво даде това на двама ви от гледна точка на химията ви във филма? И какво беше това изживяване за вас, по отношение на това да бъдете толкова уязвими, по този начин?

Знаех, че трябва да го направим. Правила съм го, играла съм голота и преди. Прекарах два прекрасни дни гола с Джеф Голдблум, когато бях на 20 години. И двамата бяхме толкова нервни. Беше във филма "Високият мъж" и бяхме толкова притеснени. И двамата имахме лошо храносмилане, мисля, че две седмици преди това. Но щом влязохме в играта, си прекарахме чудесно. Това винаги ми е помагало, защото си спомням, че винаги съм си мислила: "О, всичко е наред, всичко е наред. Всичко е наред." Докато ти си спокоен, и всички останали са спокойни. Така че знаех, че Софи и аз, и Дарил, всички си бяхме казали: "Трябва да си свалим екипировката преди Деня, иначе ще се чувстваме прекалено наострени", ако ми простите злополучния израз.

Софи Хайд, нашият режисьор, го уреди. Разполагахме само с 19 дни, за да заснемем цялото нещо, което беше много голямо. Често снимахме цели части от по 12 страници, така че изпълнението беше доста интензивно.

Трябваше да натрупаме колкото се може повече опит, така да се каже. В последния ден тя разчисти малкото пространство за репетиции, което вече беше станало съвсем като утроба, и аз шеговито казах: "Соф, ще трябва да си свалиш и ти дрехите." А тя каза: "О, не, не, не, няма да го направя". След това се замисли и каза: "О, добре тогава." И така, всички се съблякохме малко по малко. И всеки път, когато го правехме, казвахме: "Тази част от тялото ми означава това за мен. И в тази част на тялото си съм усещал тези неща. И в тази част на тялото си имам този белег, който е дошъл от това преживяване." Или: "Имам вътрешен белег", или: "Това е частта, която ми харесва. Това е частта, която не ми харесва. Тази част ми е трудна."

Казахте, че този филм ви е накарал да осъзнаете "загубата на време" от неприемането на собственото тяло. Очевидно много неща са свързани с това, особено за вас като актриса, която е в тази индустрия от дълго време. Стигнахте ли до нов вид комфорт в този процес? Предполагам, че е необходимо да се отучиш от някои неща при създаването на филм като този, който се противопоставя на много от това, което Холивуд казва, особено на жените.

Не можеш да се откажеш от това, защото то е промиване на мозъци. На мен ми промиват мозъка още от съвсем малка и промиването продължава. Мисля, че всъщност сега е по-лошо, защото продължава в социалните медии. Така че вместо хората да кажат: "Сега ще обитаваме света в истинската си същност, в истинските си форми", хората сами си взимат своите форми и ги фотошопират. Всичко, с което бях възпитана и което се случваше само в списанията, сега се случва на хората в техните телефони. Тази представа за идеалното и съвършеното, макар и индустриализирана, банална и досадна, е превърната в още по-важно нещо. И така гледаме деца на осемгодишна възраст да казват: "Не харесвам бедрата си. Не ми харесват!" Анорексията се разраства в огромна степен. Това е нещо, срещу което съм се борила през целия си живот, но не мога да запълня тези полета. Просто не мога да го направя. Но мога да се опитам да бъда промяната. Поне мога да бъда честна. И поне мога да кажа: "Вижте, сега приемам това." Приемам тялото си. Не е нужно да го обичам, но го приемам.

Това е първият пълнометражен сценарий на Кейти Бранд, което е доста забележително. Участвала сте и в първия сценарий на Минди Калинг, "Късна нощ". И разбира се, вие самата излязохте на сцената с гръм и трясък с първия си игрален сценарий в "Разум и чувства". Струва ми се, че има едно затваряне на кръга сега, кръг, в който получавате тези наистина богати роли, написани от жени, които са казали, че в някаква степен са били вдъхновени от вас.

Това е устойчивост по същество, нали? Сякаш създаваш нещо, а след това създаваш нещо за следващото поколение или пък ти си това нещо. След това следващото поколение казва: "А, да, добре, това е възможно. Ще го направя." Това е устойчивостта. Това е своеобразният кръг, за който говорите.

Така се храним взаимно, така се подкрепяме. За мен е огромна привилегия, че тези жени написаха тези произведения. Те са неща, които никога не сме виждали преди. Никога не сме виждали [тази] водеща на вечерно токшоу. Никога не сме виждали жена, която търси оргазъм по този начин, изследвайки и други напълно забранени теми-табу като майчинството и това да бъдеш полезен член на обществото. Тя казва: "Можех да направя нещо друго. Защо направих това? Може би щеше да е по-добре, ако не го бях направила. Може би щях да имам по-добър живот."

Не можем просто да скочим и да кажем: "Е, аз ще направя това и не се интересувам от всички останали". И тази философия не ми допада. Смятам, че сме социални животни, принадлежим към социални групи и когато сме в тези групи, сме в служба един на друг. Мисля, че това също е правилно. Този зловреден вид потискащо и репресивно въздействие на патриархата върху жените, особено върху свободата на жените трябва да бъде променен, защото не е добър за никого.

Смятате ли, че това се променя конкретно за режисьорите и сценаристите? Миналата година разговарях с Маги Джиленхол за режисьорския ѝ дебют и тя спомена, че сте видели ранна версия на филма и сте говорили с нея за него. Тя каза, че просто не е имала психически широтата да смята себе си за режисьор, макар да е осъзнала, че всъщност е била тъкмо това през цялото време.

За това говорихме. А представянето ѝ на ада и мъките на майчинството, ако то не е това, което всъщност искаш да направиш, беше брилянтно. И, разбира се, това е и Елена Феранте, която също е представила така блестящо отношенията на жените с други жени и със самите себе си във всичките си неаполитански романи. С Маги се запознахме в "По-странно от фантастиката". Тя дойде и направи моята Нани Макфий. Отдавна сме приятелки и много дълго време сме говорили за всичко това. И всъщност едно от нещата, които би трябвало да бъдат (и мисля, че се превръщат в) част от масовия разговор, е, че не е нужно да имаш деца, за да бъдеш пълноценна жена. Просто не е нужно да го правиш. И мисля, че все още има огромно табу по този въпрос - огромно. Ставаш майка и осъзнаваш, че за всичко си виновна ти, защото за всичко е виновна майката, за всичко. В популярната психология това малко се променя, но със сигурност, когато се е появила психологията, това е било всичкото, цялата картина. Всичко е било написано от мъже и психологията е била много лоша наука. Всички тези неща трябва да се разопаковат, да се разглобят на части и да се дефинират наново, да се изследват наново. И всички тези филми, за които говорим, правят това. Намирам това за доста обнадеждаващо, защото ако аз, като един човек, съм била част от три от тези пътувания, било то в лично лице или в разговор, чувствам, че това е доста - ами, това е обнадеждаващо, нали?

Да, мисля, че е доста смислено.

За мен това е много значимо, много значимо.

От друга страна, има ли неща, които гледате сега и си казвате: "Не искам повече да правя това"? Става дума за колекция от много интересни ваши героини и филми. Това не е пътуване, което много актриси на определена възраст имат възможността да изживеят. Любопитно ми е как се ориентирате в това, особено през последните няколко години.

Има някои истории, които наистина трябва да спрем да разказваме, защото мисля, че са доста вредни. Една от тях е: "И заживели щастливо до края на дните си". Това са пълни глупости. Мисля, че Ноа [Баумбах] направи това блестящо в "История на брака", изследвайки как нещо може да бъде напълно унищожено, а след това от него да израсне нещо друго. Това е много добър пример за разрушаването на "И заживяха щастливо до края на дните си", защото представя първите етапи на любовта, а после - колко ужасно може да се обърка, колко болезнено. Това се случва на повечето хора в живота им в някакъв момент. Всеки добър брак всъщност включва смърт и прераждане, и смърт и прераждане, но ние не разказваме тази история. Така че всички си казват: "О, Боже мой, настъпила е смърт. Не мога да се справя с нея. Ще продължа напред."

Другата история, която наистина трябва да спрем да разказваме, е за един човек, който спасява света. Това е много, много скучна история и трябва да спре. Толкова ми е скучно. Когато разговарям с моята брилянтна приятелка, продуцентката Линдзи Доран, тя води разговор за женския герой и за това, което се казва на писателите. Сега им казват най-необикновени неща - днес им казват: "Ами, тя не може да плаче. Тя не може да плаче, защото това показва женска слабост. Тя трябва да е яка." Всички женски тропи сега трябва да са като мъжките. Вие казвате: "Чакай малко." Това е една и съща история. Трябва да влезем в междинната част и да кажем: "Но какво е това, което представяме?". Ние просто казваме едно и също нещо, отново и отново.

Мисля, че "Лео Гранде" е добър пример за филм, който прави точно обратното на това.

Да, наистина го прави, защото всъщност признава, по наистина искрен и автентичен начин, сложността на човешкото състояние. Ние не сме много добри в това да признаваме колко сме сложни. Ако бяхме по-добри в това, всъщност щяхме да сме много по-спокойни. Толкова сме разтревожени. Човешките същества така или иначе са естествено тревожни, но ние не признаваме и това. Толкова много от нашите истории са за това как да бъдем сигурни, стабилни... а това е едно от най-уязвимите места, на които можем да бъдем.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови