Quantcast

Дядо Пънч: Няколко пъти са посягали да ме бият

Калоян Константинов Последна промяна на 11 февруари 2014 в 22:40 4871 0

Панчо Панчев / Дядо Пънч.
Панчо Панчев / Дядо Пънч.

Панчо Панчев или още известен на децата като Дядо Пънч е български писател, драматург, сценарист на филми, публицист, преводач и автор на всевъзможни творби за деца. Той е автор на петдесетина пиеси, поставяни из цяла България, както и на над 80 книги.

С много хумор и добро настроение Дядо Пънч се съгласи да отговори на няколко въпроса за децата, литературата, България и себе си.

Как сте?

Чувствам се като човек на 80 години и няколко месеца. Добре съм напоследък, като изключим последните дни, изглежда имаше нещо във въздуха ли, в слънцето ли, в атмосферата ли... Имам някакви болежки, които смятам, че не ми пречат на работата. Аз освен че продължавам да пиша, сега за юбилея ми издадоха четири книги - „Гатанкова енциклопедия, 777 питащи куплетчета”, „Целуната жаба”„Здравейте, малчугани!” и „Разкази”, която е за възрастни. През последните години се занимавам с детска литература повече, а преди, когато теб те е нямало още, бях само драматургът Панчо Панчев, а по-късно станах Дядо Пънч.

Точно на юбилея ми са посветени девет постановки на мои пиеси, в девет театъра: „Приказка за калпаците” – в Благоевград, Стара Загора и Бургас, две от комедиите ми с главен герой Хитър Петър – в Плевен, Търговище и Видин, „Добрата магьосница” – в Ловеч, две куклени - „Принцесата и свинарят” в Добрич и „Златната ябълка” - в Пазарджик. От 5 години насам всеки петък имам вестникарско антрефиле, така че не съм забравил журналистиката. Темата ми е много удобна и всеобхватна - „От дума на дума та в Дума”.

Вчера бях тръгнал по разни доктори, но ме извикаха от издателство „Жанет 45”, заведоха ме в едно училище при три паралелки – първокласници, третокласници и четвъртокласници, и ги забавлявах цял час. Преди няколко години почина Асен Кисимов, който е мой близък приятел и заедно с него ни канеха в много училища, читалища и в детски градини.

Бях много близък и с починалата точно преди една година Леда Милева, с нея също сме ходели на срещи с деца. Даже се сещам за един много интересен случай – веднъж бяхме в столичното читалище „Петър Берон”. Там сцената е на 60-80 сантиметра повдигната над салона и ние стоим на нея. Леда отговаряше на въпроси и каза или прочете няколко стихотворения, а аз бях водещ и партньор. Но съм стъпил на ръба на извисената сцена с половината стъпала във въздуха. Като свърши срещата, голямата писателка въздъхна и вика - „Ей, слава Богу, много се страхувах да не паднеш от сцената”.

През ония години като Панчо Панчев бях известен драматург, а през последните около две десетилетия пиша главно детски работи и повече се котира името ми Дядо Пънч. Даже бях – не знам приятно или неприятно – изненадан, когато някъде веднъж стана дума за Панчо Панчев и хората се спогледаха, а като чуха Дядо Пънч, и си казаха „А, да”. Едното име измести другото, макар че продължавам да пиша и за възрастни, и Панчо Панчев не е съвсем забравен.

Откъде дойде името Дядо Пънч?

Дядо Пънч си го измислих, когато голямата ми внучка се роди, тя сега е на 22. Тогава започнах да пиша повече за деца и си дадох сметка, че името ми е скучно за читателите. Какво е това Панчо Панчев за децата? Като Иван Иванов, Васил Василев – нищо не значи. А Дядо Пънч е нещо по-интересно. Освен това Дядо Пънч е английският театрален палячо. През последните години на политическата бъркотия псевдонимът ми ме накара да се отдам повече на малчуганите. Това не пречи на факта, че съм с изявени политически леви убеждения, които не съвпадат с някои конкретни прояви на сегашни леви началници. Не съм потомствен в лявата си ориентация, нямам роднини - лели, баби, дядовци и други роднини в антифашисткото движение.

Заради хората ли положението в България е такова, каквото е сега?

Сигурно и заради хората, но и заради това, че много влияят тези чуждестранни интереси. Много ни се бъркат. Първо, опростяха хората, едно време бяхме веднага след израелците като най-културните и умни хора на света (бел. авт. – според международно проучване, направено преди над десет години), а сега половината народ е неграмотен. Аз понеже съм откровен (правя забележки, обичам да се намесвам в обществения ред) на 2-3 пъти са посягали да ме бият. Веднъж ме удари едно момче, защото отправих упрек към едно младо момиче защо си хвърля фаса на земята пред автобуса. И ми се нахвърли кавалерчето на момичето... Добре че имаше други хора на спирката. А веднъж от една паркирана лъскава кола някаква лъскава мадамка си хвърли през прозореца тънката цигара. Казах й: „Госпожо, изпуснахте си цигарата”, а кавалерът й излезе от колата и тръгна да ме бие. Пак ме отърваха хората от спирката.

Така Асен Кисимов беше пребит от скинари преди време.

Да, бяха го помислили за мюсюлманин. Слава Богу, мен никога не са ме били истински, публиката ме е спасявала. А инак винаги съм се радвал, благодарял съм, като са ставали да ми направят място в градския транспорт. Хлапашка работа. И въпрос на възпитание. Но веднъж един възрастен и добре облечен човек заплашително ме хвана за яката, защото на автобусната спирка му казах „Чакайте да се качат дамите!”, а той се беше юрнал напред като бик. Много се ядосвам на такива.

По-лесно ли се пише за деца, отколкото за възрастни?

Много колеги - добри писатели, когато имат детенце или внуче, понапишат нещо за него и после пак си остават при възрастните. При мен детишнярството се оказа една трета от пиесите ми, после в тях имаше песнички, музиката на повече от които е написана от Димитър Вълчев - избран за най-големия композитор песенник на миналия век. А тия песнички после ми помогнаха да стана и добър детски стихоплетец. Веднъж, когато бях сърдит на театъра, Леда Милева ми каза „Сърди се, но пиши други работи за деца, пиши стихове, приказки”. Тя по неин начин (на кака и прекрасен детски автор) подходи към моето сърдене. И аз седнах да пиша и някакси това ми хареса. Но не съм се отказал и от другите си писания – за възрастните зрители и читатели.

Смятате ли, че има разлика в посланията, които се отправят в съвременната детска световна и българска литература, от посланията в „Малкият принц” например, или във Вашите прозведения?

Мога да говоря предимно за себе си. За мен е много важно, когато пишеш за деца, да е написано на хубав език. Ако е в стих, стихът да е кристален, като от Валери Петров и Христо Смирненски. Това е много задължително, защото съм чел детски работи, които са сякаш с арменски словоред, все едно лош превод. В стихчето за деца трябва да има хубаво ритъмче, римичките да са точни и пълни. Аз съм известен сред децата най-вече със своите гатанки, към хиляда гатанки съм написал. И там винаги казвам, че горе, ако пише „мечка”, долу ще е „буболечка” или "клечка", или "печка". Да е точна римата. Защото всичките ми гатанки са без „що е то?”, просто последната ненаписана дума се римува с някоя по-горе. Аз обичам да казвам на децата, да им се фукам, че може някой да е написал по-хубави гатанки от мен (в което се съмнявам), но никой не е написал повече гатанки от мен.

Трябва ли хубавото произведение за деца да е написано така, че да се харесва и на възрастните?

Хубавото произведение за деца трябва да не е детински наивно. Първо, трябва да е кристално по форма, за да може да го възприеме детето. Но това не значи, че не трябва да има мъдростта или любопитните работи, които са интересни и за възрастните. В това отношение Андерсен, номер едно в световната детска литература (позволявам си да го критикувам колегиално) – е написал като че ли най-хубавите си неща повече за възрастни, отколкото за малчугани. Толкова са философски, толкова са дълбоки. Според мен трябва във всяко произведение да има и смешка – така пиша аз. А великият Андерсен е много замислен и тъжен. (И по негово време животът явно не е бил розов.) Докато аз съм доста несериозен. Неслучайно съм написал двустишието: Чувството за хумор, черен даже, пречи на живота да ни смаже!

Би ли се отразило добре на възрастните от време на време да отварят някоя детска книжка и да прочитат нещо от нея?

То природата го е измислила, те, като имат деца и внуци, трябва да отварят. Би трябвало да го правят, иначе се лишават от един голям свят.

Кои са Вашите любими автори?

Труден въпрос, защото всеки път, когато срещна (прочета или видя на сцената) нещо прясно, ново, то ми става любимо. Имам много любими автори, от драматурзите, разбира се. Но двамата най-големи са ми най-любими – Шекспир и Чехов. Много обичам и „Дон Кихот”, това е любимата ми книга. Също и „Малкият принц” харесвам. Не съм възторжен от „Хари Потър” – интересна е, но не ме кара да съм дете, не съм дете, докато я чета.

Като за деца , които се държат като възрастни, е сякаш.

Да, възрастни герои, пък деца, пък не знам... Мъча се да попрочитам нови работи, които има.

Заради любимия си автор ли живеете на улица „Чехов”?

Много смешно попаднах тук, аз даже съм си правил смешки с това, че поради липса на улица „Шекспир” живея на улица „Чехов”.

Ще издавате ли нови книги?

Аз имам две пиеси неиграни – вкусът ли се смени, аз ли съм сбъркал нещо. Одобряват ме, но повече като минало незабравимо. Даже веднъж с Кольо Георгиев седим на една маса с други писатели и викам – „Кольо, Кольо, ние с теб сме минало незабравимо”, а той добави „Даже забравимо”. Имам също много непубликувани работи, цели книги неиздадени. Мисля, че би станало интересна книга и от това, което пиша във вестник „Дума” вече пет години, всеки петък - малки есета на разни актуални или неактуални теми.

Четете ли се сам себе си?

Ти ме настъпи по един мазол. Напоследък се улавям, че непрекъснато ровя сред работите си и като взема нещо, и го прочета си казвам – „това хубавото аз ли съм го писал толкова хубаво”, друг път си казвам „леле какво е лошо това, как мога да го напиша толкова лошо”. Попреглеждам си архивите и в тях гледам да внеса някакъв ред.

Може ли да кажете някоя трудна гатанка, която да затрудни порасналите ни читатели?

Имам една книжка, наречена „Отгатнете градовете”. Ще започна с няколко по-лесни преди това. Например: 

Някогашен Сердика или Средец столица сега е този хубавец и не е голяма философия да познаеш, че се казва...?*

И стар, и нов голям крайморски град с култура и промишленост богат, а лятно време слънчева пекарна за живи
хора, ей това е...?

Малък град между Пловдив и Стара Загора, ала всички лирично настроени хора той привлича магически като капан, че на Яворов родно место е...?

Ето и една трудна гатанка: Не е пристанище и няма цвят на мак, и все пак този град се казва...?

*Отговорите на гатанките в хронологичен ред: София, Варна, Чирпан и Червен бряг.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !