Националният селекционер на българския национален тим по баскетбол, Росен Барчовски, даде ексклузивно интервю за сайта Nostrabet.com. Той направи своя обзор на 2023-а година, споделяйки, че планът минимум за националната ни гарнитура беше изпълнен – достигане до същинската част на квалификациите за Евробаскет 2025-а година. Специалистът не пропусна и да отчете добрата първа година на баскетболния ЦСКА след години извън професионалния спорт, добавяйки, че се надява на по-големи успехи през този сезон.

Барчовски обърна специално внимание на факта, че истерията около Александър Везенков трябва да бъде последвана от решителни действия в полза на развитието на инфраструктурата в българския баскетбол. Треньорът не пропусна да отбележи, че финансирането на повече инфраструктурни проекти ще помогне и за заздравяването на колективното здраве на нацията.

Здравейте, господин Барчовски! Да започнем с един обзор на 2023-а година за българския баскетбол?

Ще започна с националния тим, защото той е над всичко. Годината започна тревожно, защото не успяхме да излезем първи от групата с Португалия след прословутия мач в Ботевград. Попаднахме в трудна ситуация през лятото, да играем само за едно място. Това е тежък период – след трудния сезон за всички, не успяхме да се съберем в пълен състав. Без Везенков и други опитни играчи беше сложно. След един злополучен мач с Норвегия обаче се мобилизирахме и си свършихме работата. Това означава, че програмата минимум е свършена – България е във финалната фаза на квалификациите и ще играе срещу световния шампион Германия, Черна гора и Швеция. Това не се постига от всички колективни спортове. Не е някакъв невиждан успех, но беше важно да се случи.

Другото важно е, че се видя, че няма незаменими хора. Успяхме с млад отбор, с момчета, които не бяха водещи фигури до момента, да постигнем успехи. Това беше ключово за целия отбор и за нас, като треньорски щаб. Това е относно националния отбор.

По отношение на ЦСКА чувството е смесено. От една страна, играхме финал за Купата и взехме бронз в първенството. Това си беше съвсем добро постижение след 13 години отсъствие от мъжкия баскетбол на клуба.

Разбира се, моите лични амбиции бяха свързани с това да спечелим поне една от купите, но не се получи. Липсваше ни късмет на финала срещу Левски, а накрая на първенството играхме добре, но се появиха много контузии. Мисля, че за първа година обаче сме доволни и имаме надежда да надградим.

Да продължим за националния тим. Доказа ли се за Вас, че отдолу идват перспективни играчи, които да влязат в обувките на ветерани като Чавдар Костов, Александър Янев и други?

И да, и не. Не мога да кажа на 100%, че е така. Имат проблясъци нашите играчи, но ми се иска тези състезатели да дадат още малко повече от себе си. Става дума за баскетболистите в чужбина като Коце Костадинов, Емил Стоилов, Иван Алипиев, Симеон Лепичев, които смятам, че имат повече потенциал. За играч с потенциал смятам и Йордан Минчев. Те могат да дадат много повече на националния ни тим.

Вече споменахте групата ни за европейските финали. Изключваме Германия, която е фаворит, но какви са ни шансовете спрямо другите два състава?

Знаете ли, ще кажа, че съм реалист. Германия не е за коментар, разбира се. Те имат 3 конкурентни тима, с които могат да се класират. Черна гора и Швеция са фаворити, докато ние не сме такива. Опитът ми обаче от предишни такива цикли ми подсказва, че може да се надскачаме и да играем като равни с равни дори срещу най-големите. Това ме прави, да кажем, умерен оптимист. Това обаче, което стана лятото – половината предвиден състав да не дойде, ако се повтори, ще е много трудно. Трябва да съберем абсолютно целия си кадрови потенциал. Всеки, който е здрав и във форма, трябва да работи за България. Идват млади играчи, които трябва да играят срещу най-добрите състави, а не в ниските нива.

Няма как да не захвана и темата за Сашо Везенков, който се адаптира все по-добре в НБА. Вижда ли се популяризация на баскетбола в общественото пространство посредством неговото присъствие?

Медийното отразяване е на много високо ниво, а ние като спорт се радваме на изключителна популярност, основно покрай Везенков. Ще сложа, разбира се и Евролигата, НБЛ и приличното представяне на националния отбор като фактори за тази популяризация. Не можем да се оплачем, дори и винаги да може още. Въпросът е това как се отразява на мотивацията на децата, техните родители, отделно на общините и държавата.

В това отношение съм малко по-скептичен. Пред очите ми, през 80-те години, се случи нещо забележително в Гърция. По онова време бяхме много по-силна баскетболна страна спрямо тях. Тогава обаче се появи страхотен отбор, който стана европейски шампион, а клубният тим Арис – стана европейски клубен първенец. Пред очите ми това събуди една нация, в която започнаха да се строят площадки, малки, средни и големи зали, всякаква баскетболна инфраструктура. И до ден днешен, когато отидеш в Гърция, вечер може да видиш навсякъде как се играе баскетбол по улиците. Да не говорим за препълнените огромни зали и клубните тимове, които са на топ ниво.
Аз съм скептичен, че това може да се случи у нас. Няма как да имаме голям баскетбол, ако нямаме зали. Ние нямаме такива. В 21-ви век играем в изключително остарели и непригодни зали. По-новите пък са неизползваеми. Подемът покрай Везенков е чудесен, но ако той не е последван от съответните инфраструктурни надграждания, нищо няма да се случи.

Изпреварихте и следващия ми въпрос. Може ли баскетболната общественост да успее да накара общините и държавата да обърнат внимание на този проблем?

Няма как да стане, ако няма свръх усилия от федерацията по баскетбол, може би и тази по волейбол, както и от Министерството на младежта и спорта. Трябва да се търсят постоянни контакти и разговори, за да се лобира в това отношение. Ще дам един пример за предложения, които се коментират в баскетболните среди. В София има два отбора, които играят в НБЛ и то в зали, които са остарели, малки, за по 500 души, които не стават за голям баскетбол. Останалите зали са или неизползваеми по различни причини, или заети от други спортове.

Има едно място, което се нарича стадион „Юнак“. Там има чудесно място, в което може да се направи една модерна зала за 4-5 хиляди души. Комуникативно място, с транспорт от всякакъв тип наоколо, а на всичко отгоре няма да нараним и чувствата на така наречените „зелени“, които са много чувствителни. Тази зала трябва да се направи с помощта на държавата, общината, публично-частни партньорства и прочие, за да може да се получи наистина бижу. Възможно е да се направи на две нива, за да има и тренировъчна зала на долното ниво. Ако се проектира добре и не се краде, тя няма да струва и много. Залата в Ботевград струва 7-8 милиона лева. Да кажем за София може да са 10-12-15 милиона. Ако не се намесят мръсни интереси и се направят заведения, търговска част с магазини вътре, тя ще си избие парите. Ето един проект, който ще може да бъде изпълнен в рамките на един кметски мандат. Тогава кметът на София ще излезе и ще каже „това направих“. Не нещо неизползваемо, а нещо функционално. Всичко това може да се реализира, без да е по никакъв начин сложно за изпълнение.

Вчера гледах мач в Ямбол, където залата има голяма нужда от реновация, за която се говори от години, но нищо не се прави по темата. Пак пример за нещо, което е напълно възможно за реализация.

Дали не говорим за проблем с мястото на спорта в дневния ред на политическия елит и дали това място не е прекалено назад в списъка с приоритети?

Категорично. Да си говорим честно – хората, от които това зависи, така наречената власт, им липсва масово спортна визия. Броят се буквално на пръстите на едната ръка. Ние продължаваме да даваме все повече пари за здравеопазване. Наскоро четох, че бюджетът е 8 милиарда и нагоре. Той ще стане 10-20 милиарда в бъдеще. Всичко това срещу 100 милиона за спорт. Да вземеш най-обикновен човек от улицата. Той ще ти каже, че ако излезеш да тичаш по половин-един час на ден, това не ти струва нищо, освен да си купиш едни гуменки и един анцуг. Ако не го правиш обаче, ще дадеш 100 лева за лекарства. Водещите нации в света са разбрали, че колкото повече даваш за спорт, толкова по-малко ще даваш за здравеопазване.

Другото, което трябва да подчертаем, е, че спортът носи страхотен заряд и популярност. Един хитър политик, в добрия смисъл на думата, трябва да разбере, че няма от какво друго да получи такава признателност и рейтинг, в сравнение със спорта. С един успех изкарваш хората извън ежедневните им проблеми. Това са две прости неща, които обаче политиците явно не разбират.

Една държава не се развива с постоянно, безцелно увеличаване на заплати, а се развива с качествено образование, спорт и култура. Така се развива една нация. Така се изграждат хора, които придават добавена стойност и те на свой ред започват да правят парите.

Ще изместя малко фокуса и върху децата в школите. В модерните времена изглежда, че най-голямата борба за вниманието на децата е с мобилните устройства. Как може да накараме децата да са системни в своите тренировки, за да станат успешни спортисти?

Това е световен проблем, не само български. Не само в България няма къде да се играе, тича и така нататък. Всичко го разбират на по чаша бира или кафе, но не могат да го решат. Моите внуци още не можеха да ходят, но вече държаха и манипулираха с телефоните. Това е невероятно. Когато набираш деца в първи клас за даден спорт, например баскетбол, се вижда, че те не могат да тичат, да падат, да се търкалят, липсва елементарна двигателна култура. Нещо, което преди се учеше, а и се формираше на улицата. Честно казано, не знам как може да се реши този проблем, но в едно съм убеден – трябва да се правят максимални усилия в тази насока.

Господин Барчовски, за финал – едно пожелание за българския спорт и баскетбол за 2024-а година?

За да има всичко това, за което си говорехме, в момента има крещяща нужда от мир. Това е думата, която е най-актуална в днешно време. Само ако има мир, може да се стремим да постигнем всичко останало, което сме си поставили като цели, така че именно това пожелавам на цялото човечество.