Започвам с края на моето преживяване, наречено мач България-Косово, когато колегата ми ме изпрати с думите "съжалявам, че те доведох точно на този мач".

Истината е, че да, беше разочароващ, но за мен лично беше доста интересно да наблюдавам случващото се. Мислих си как да започна и реших да го направя с нещото, което най-ярко остави следа в мен. Влизайки на стадиона преди мача се чуваше единствено "Българи, юнаци!". На излизане обаче настроенията бяха доста по-различни - "Долу БФС".

Пиша впечатленията си с уговорката, че това не е хейт, защото именно като бивш спортист, състезател по художествена гимнастика, винаги съм мразила хората, които коментират без да разбират, или тези, които знаят единствено да плюят. Така е не само във футбола - не ставаме, когато губим, България се гордее, когато печелим.

И тъй като съм започнала, една от първите ми мисли, гледайки мача, не беше свързана със самия него. Бях изключително впечатлена как група татковци крещят: "Ей, момчета, не се връщайте, не назад, не назад", "Вземи я", "Глава", "Не натам беее.. какво правиш, стегни се", "Браво, Ники.. ти успя да хванеш топката" (да, то си беше цяло чудо, че я хвана. Бих предложила момчетата да направят няколко тренировки с ансамбъла по художествена гимнастика, та да видят как се прави).

Коментарите обаче не стигат дотук, защото татковците бяха с децата си, които ясно попиват всяка дума, за да се стигне до: "Изяж го тоя за закуска бе", "Айде опълченци", "уууу", "Абе, тате, тези са като мухи без глави" и други подобни.

Същевременно до мен имаше влюбена двойка, която сигурно така прекарва срещите си. Поцелуваха се на полувремето, после той й даде якето си. Друга луда фенка крещеше с пълно гърло и псуваше. Приятелят й беше впечатлен.

Чувствата ми за тези мачове винаги са били смесени, защото определено се чувствам добре там. Харесва ми препълненият стадион. Харесва ми да гледам и да задавам въпроси, най-често "Защо това е така?".

Едно обаче така и не съм проумяла. Личното ми наблюдение показва, че 50% от зрителите, а дори и повече, са на стадиона, не за да се наслаждават на играта. Да, дори и момчетата, които тренират всеки ден за това, да не са най-добрите и да не оправдават очакванията на зрителите, защо е нужно да ги плюем толкова? Защо този, който по цял ден стои на дивана и дава мнение, си мисли, че знае повече от тези, които са на терена? Защо за 5 минути разлика мъжете около мен издигнаха в култ и оплюха националите ни? Комплекси ли избиват, докато плюеха семки в гърба ми (не се оплаквам) и разправяха кой как трябва да ритне топката? Наистина не разбирам това мислене. Ами, ако знаете по-добре, защо не сте на тяхно място? Това се питам.

Може би вината е комплексна. Признавам си, че не следя изявите на нашите. По-скоро знам отделни играчи. През целия ми живот не разбрах какво е засада и кога точно се дава фаул. Това обаче не ми попречи да си изградя няколко мнения.

През повечето време нашите бяха доста неориентирани или така да кажа не играха като един отбор. Често връщаха топката назад, а щом атакуваха все пропускаха да се доразберат кой ще я удари. Вратарят ни беше на абсолютна разходка. Мисля, че има добри познания по математика и физика, защото още докато лети топката той сякаш изчисляваше: "да се мръдна ли или не.. не няма смисъл... няма за влезе". Три пъти не му се получиха сметките, а пардон 4 пъти, но нали отмениха един гол, слава богу, измъкнахме се. За първите два гола не ми трепна.. викам си "Нищо, 1 точка, кой ти я дава". За последния обаче ме хвана яд. От спорта знам едно - да се бориш докато не излезеш от терена, ама...ето че и в последната минута могат да ни вкарат гол.

Имаше и такива моменти, които запомних с добро. Химнът, разбира се, но не само той. Момчетата се раздаваха. Иван Горанов направи няколко уникални отигравания и една "мрежичка", която беше супер, евала. Ивелин Попов им показа как се прави, а влезлият по-късно Кристиан Димитров доказа защо е на терена. Ясно е, че много не им достига, може би повече дисциплина и по-малко самочувствие, повече тренировки, повече лишения, повече подкрепа... и аз не знам. Със сигурност обаче не са виновни единствено 11-те на терена, събрани на тренировка седмица преди мача. Вина има всеки по малко, дори и феновете.

Впечатленията ми не стигат дотук. Тъкмо си помислих, че обстановката е доста спокойна. Гледах жандармерията, наблюдавах какво правят. След това проследих и част от организаторите и пресаташето. Така да кажем поогледах малко наоколо. И извендъж всички започнаха да викат. Казах си: "Еее, пак пропуснах да видя гола". Жалко.

Чудите се какво е мач без бой? Ами, и аз не знам. И на този не пропуснаха да се сбият, всички гледаха и снимаха сеира, полицаите се строиха. Всичко обаче отмина бързо. Изведнъж се чуха аплаузи. "Какво стана?", питам аз колегата, а той ми казва, че Ники се е намесил решаващо в трудна ситуация. Браво!

За капак на цялата вечер заваля. "Добре, че пропуснах да си изправя косата", помислих си. Скрихме се, агитката на Косово не мръдна. Впрочем, бяха доста. Подкрепят се. И ние бяхме горе-долу колкото тях, но в България. Едната страна на стадиона казше "българи", а другата "юнаци". Така около 10 пъти. После се изморихме.

След последния гол си тръгнахме. Не дочакахме дори повторението. Равносметката в главата ми беше: "Хм.. много шум за нищо. Със сигурност ще запомня тази трагедия. Веднъж да отида на мач, а той какъв". И така... до следващия. Добър или лош. Предстои да видим.

Още по темата

10/06/2019

Футбол

Националите по футбол с шокираща загуба от Косово в София