Българското училище в Единбург през погледа на един млад учител

Поетеса, художничка, учител и бъдещ архитект – това не са няколко души, а 22-годишната Анамария Коева от Бургас, която днес учи на български език нашенчетата в Единбург. Творчеството й носи редица престижна награди, автор е на две книги с поезия, а през 2013 година открива изложба в Краснодар, Русия.

Днес Ани следва архитектура в Единбург и от началото на учебната година преподава в българското училище в шотландската столица. Избира Единбург, защото университетът там е един от най-добрите в Европа и в света, а и знае, че за желаната от нея специалност - архитектура, приемат един българин на 2 години. Така че когато я приемат, не се колебае въобще. „Първата година в университета постави пред мен предизвикателството да открия своята идентичност като човек и българка далеч от дома“, споделя Анамария.

През лятото на 2015 година открива фейсбук страницата на българското училище в Единбург и тъй като е във фаза на вербализиране на собствения си преход от Източна Европа към Западна, това, което следва, определя като много естествено - „Минута по-късно бях писала на директорите на училището, Даниела и Спас Яневи, описвайки опита си и предлагайки помощта си доброволно.“

В началото Анамария иска да продължи делото на Роза Боянова, неин учител по творческо писане, използвайки методите й на работа, но засега набляга върху това децата да се научат да пишат и да четат гладко. Българското училище „Св. Св. Кирил и Методий” съществува от февруари 2015 година и се помещава в учебни зали под наем, а създателите му Даниела и Спас Яневи са българи, които живеят в Единбург от 20 години.

„Всичко е започнало от там, че те са имали желание синът им Павко да посещава подобно училище, но тъй като такова е нямало и не е имало изглед да се сформира, те са хванали нещата в свои ръце. Това е чудесно, нали?“, разказва Анамария.

В момента в училището се обучават 18 деца на възраст от 5 до 10 години. Марти, нейната колежка, преподава на 6 деца на ниво „начинаещи”, а Анамария преподава на останалите 12, които са на ниво „напреднали”. С малките ученици се срещат в събота сутрин от 11 до 13 часа. Ани води групата за напреднали, които се справят отлично и още през септември могат да изписват всички чертички и ченгелчета, както и няколко букви от азбуката.

Марти води групата за начинаещи, които през септември са започнали от самото начало, но вече знаят почти цялата азбука! „С моята група вече четем и учим лека граматика. Изработваме мартенички и картички по различни поводи. В последните няколко минути от втория час винаги си говорим за български фолклор, литература и кино“, споделя Анамария. В началото малчуганите подхождат към нея като към дистанциран авторитет, но впоследствие успяват да изградят усещане за приятелска атмосфера и бързо започват да се чувстват комфортно около нея.

Българката споделя, че се отнася с тях като с отбор, който ръководи. Имат обща цел, учат и се забавляват заедно, а тя само ги насочва и подкрепя. Предпочита да ги поощрява, когато са прави, вместо да ги поправя, когато грешат. „Когато направят грешка, питам дали някой от останалите знае отговора и им помагам да достигат до него, като им задавам въпроси. Избягвам да им поднасям информация наготово – предпочитам да разберат логиката зад отговора.”

Две от особеностите на групата са, че децата са на различни възрасти, и че някои от тях са родени в България, а други – във Великобритания и имат по-малък усет към езика. Затова Анамария подтиква по-големите да помагат на по-малките, а по-опитните – на по-начинаещите. Твърди, че това наистина сплотява отбора им, а децата много обичат да изработват различни неща заедно и имат страхотно въображение, така че чакат с нетърпение да започнат и дори да съчиняват стихчета по време на часовете.

Анамария споделя, че освен всички очевидни разлики между България и Шотландия, налице са и тези в мисленето. Казва, че в основата лежи това, че там е съвсем естествено и общоприето това, че всеки преследва първо собствените си интереси и удобство и това, че всеки уважава правото на останалите да правят същото. А в случай на нарушаване на това право добре смазаните механизми на системата се задействат и балансът се завръща. „Спокойствие вдъхва и фактът, че талантите и трудолюбивите хора са дълбоко уважавани от всяка една прослойка на обществото, и в почти всички случаи, ако на някого е възложена определена работа, то това със сигурност е подходящ за нея човек.”

Сред думите, с които описва живота там, най-често са такива като „спокойствие”, „право” и „логика”, но това, което й липсва най-много, са емоционални и сърдечни хора като тези, с които е свикнала да бъде обградена в Бургас и България. „Затова най-добрите ми приятели на Запад, с едно малко изключение, си остават чужденци – испанци, италианци, българи, бразилци, танзанийци, китайци.”

Анамария смята, че студентите в България трупат много по-обширни знания от студентите във Великобритания. От друга страна във Великобритания се набляга на по-малко усвояване на информация и повече боравене с нея. Университетите създават тясно специализирани професионалисти. „От нас, студентите тук, се очаква да съвместяваме учение с извънкласни занимания и почасова работа. Затова в програмата е предвидено време и за тези странични занимания, които ние самите трябва да организираме и които са важни за трупането на житейски опит и оформяне на CV.“

Поради по-големия пазар конкуренцията и напрежението между колегите й и нея са по-малки. И накрая, но не на последно място, програмата им е базирана най-вече на самообучение. „Базата ни е осигурена и всеки е свободен да я използва колкото и както пожелае и да се развива в рамките на предмета, в която насока желае. Впоследствие сред нас се оформят архитекти с уникални и коренно различни стилове.“

Анамария вярва, че има какво да даде на българчетата в Единбург от гледна точка на опит и знания. След периода на опознаване на себе си като българка в чужбина, приема присърце мисията да помогне и на тези дечица да опознаят колкото може повече от себе си. Това, което може да даде един учител на децата днес, което те не могат да открият в интернет, според нея е страст, начален тласък, обостряне на любопитството и насочването му в правилната посока. Сред любимите й истории от училище са тази, в която Павко, синът на Даниела и Спас (директорите на училището) един ден отива особено доволен на училище - вниманието му е обострено и помага на Анамария с готовност.

В почивката тя разбира от баща му, че Мони, едно от децата в групата на другата учителка, е било изолирано в училище, защото знае по-добре български, отколкото английски. Впоследствие Мони се е преместил в училището на Павко и той го е поел под крилото си. „Положителният ефект от това покровителстване беше видим в час! След тази случка започнах да окуражавам децата да помагат едно на друго и сега това е централна моя стратегия. Много съм благодарна за честта да бъда техен учител, защото аз също се уча от тях.“

Следете новините ни в GoogleNews